Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 544 от 17.10.2023, Окръжен съд - Велико Търново

Съд
Окръжен съд - Велико Търново
Дело
Въззивно гражданско дело 513/2023
Вид
Решение № 544
Подписан
17.10.2023
В сила
16.10.2023
Състав
Радка Цариградска, Ангелина Богданова, Явор Данаилов

Цитирани разпоредби

  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1, изр. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 82 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 82, ал.1, изр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 544 гр. Велико Търново, 16.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Радка Цариградска

Членове:

Явор Данаилов

Ангелина Богданова при участието на секретаря Валентина В. Чаушева като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20234100500513 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 246 от 10.04.2023 г. по гр.д. № ***/202 2 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица са уважени предявените от ищеца "МК Братя Радеви" ООД против ответника "Мултимес груп" ООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл.

82 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Районният съд е осъдил ответника да заплати сума в размер на 3070,10 лв. (три хиляди и седемдесет лева и десет ст.), представляваща обезщетение за вредите от забавеното изпълнение на задължението по договор за доставка на трупно месо през периода от 07.11.2021 г. до 21.11.2021 г., изразяващи се в заплатени разноски за адвокатски хонорар за обезпечение на бъдещ иск – 3000 лв., 48 лв. – такса, платена към ЧСИ съгласно фактура № 67908/31.01.2022 г. и 22,10 лв. – такси по образувано изпълнително дело, съгласно сметка № ***/31.01.2022 г. По отношение на предявения иск с правна квалификация чл. 86 от ЗЗД, то същият е уважен за сума в размер 558,13 лв. (петстотин петдесет и осем лева 1 и тринадесет ст.), представляваща лихва за забава върху главницата за периода 17.11.2021г. – 27.01.2022г., като е отхвърлен за разликата над тази сума до 908,02 лева, като погасен чрез съдебно прихващане със сумата от 349,88 лева, представляваща лихва за забава в изплащането на главниците по фактури № 80959/20.09.2021 г., фактура № 81618/04.10.2021 г., издадени между страните. Искът за разликата над сумата от 908,02 лева до пълния предявен размер от 1188,68 лева е отхвърлен като неоснователен. С решението в полза на ищеца са присъдени и разноски, сторени от същия в първоинстанционното производство.

Недоволен от постановения съдебен акт, ответникът е подал в срока по чл. 259 от ГПК въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в частта относно предявения иск с правно основание чл. 79 от ЗЗД.

Твърди, че решението е неправилно, немотивирано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Оспорва дадената от ГОРС правна квалификация на предявения иск за присъждане на обезщетение за направените от ищеца разноски по обезпечителното и изпълнителното производство. Навежда доводи за недопустимост и неоснователност на така предявения иск, тъй като твърди, че сторените разноски в обезпечителното производство не могат да бъдат претендирани в друго производство, освен в исковото по бъдещия обезпечен иск, какъвто не е настоящият случай. Твърди, че присъдените суми са изцяло неоснователни, като взима становище по спорния въпрос, че след като не се е развило исково производство по обезпечения бъдещ иск, то следва разноските, сторени в обезпечително производство да останат в тежест на страната, която ги е извършила. Посочва, че дължимите главници по процесните фактури, въз основа на които е допуснато обезпечението на бъдещия иск са заплатени много преди да е наложен запорът, от което извежда аргумент за добросъвестност, съответно за неоснователност на предявената искова претенция. На следващо място, прави възражение по отношение на размера, досежно претенцията за заплатения адвокатски хонорар за реализираното обезпечително производство. Посочва, в условията на евентуалност, че ако искът бъде уважен следва претърпяната вреда, изразяваща се в заплатения от ищеца адвокатски хонорар за обезпечителното производство, да бъде остойностена съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатски възнаграждения и по-конкретно съобразно нормата на чл. 7, ал. 7 вр. с ал. 2, т. 4, тоест 2 присъдената сума да бъде изчислена съобразно минималния размер на адвокатското възнаграждение, дължимо за оказаната правна помощ.

В срока по чл. 263, ал. 1, изр. 1 от ГПК ответната страна по жалбата не е депозирала отговор, с който оспорва същата.

Първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника в частта, в която осъдителният иск за заплащане на основание чл. 86 от ЗЗД е уважен за сума в размер на 558,13 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 17.11.2021 г. – 27.01.2022 г., поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на двете страни.

Районен съд – Горна Оряховица е бил сезиран с кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 82 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр.

2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно - само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Възникването на правото на обезщетение за причиняване на твърдените от ищеца имуществени вреди под формата на претърпяна загуба се обуславя от пораждането в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1/ между страните в настоящото съдебно производство да е съществувало действително договорно правоотношение; 2/ да е налице неизпълнение на поето от страна на ответното дружество 3 задължение; 3/ ответникът да отговаря за това неизпълнение, т.е. същото да се дължи на виновно негово поведение; 4/ да са настъпили твърдените от ищеца вреди – претърпяна загуба, изразяваща се в намаляване на неговото имущество; 5/ настъпването на твърдените вредоносни последици да са в пряка причинно-следствена връзка (да са необходима, естествена, присъща последица) от неизпълнението на договорното задължение.

Както бе изяснено, въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив – арг. чл. 269, изр. 2 от ГПК), поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба и писмения отговор на въззивната жалба правни доводи. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали ищецът има право да претендира разноски, сторени във връзка с обезпечително производство в друго съдебно производство и съответно размерът, който следва да бъде присъден.

По отношение на допустимостта на процеса:

Безспорно е, че целта на обезпечителния процес е да осигури сигурността за това, че неоснователно отричаното материално право ще бъде осъществено, чрез създаване на пречка то да се реализира неправомерно преди постановяване на окончателното решение. Също така, правилен е доводът на въззивника, че отговорността за разноски следва да се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговият изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението – така Тълкувателно решение № 6/2012 на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай, обаче, производство по обезпечения бъдещ иск не е реализирано, тъй като след допускане на обезпечението с Определение № 314 от 17.01.2022 г. по ч.гр.д. № ***/2022 г. по описа на СГС ответникът е заплатил своето задължение, което от своя страна е довело до отмяна на допуснатото обезпечение и прекратяване на образуваното изпълнително производство. При тази ситуация за ищеца липсва правен интерес от предявяване на бъдещия иск, където съгласно цитираното тълкувателно решение следва да отправи своята претенция за разноски, тъй като липсва правен интерес затова поради изпълнение на дължимото от страна на ответника. В тази връзка, образуването на ново исково производство с 4 предмет направените разноски в обезпечителния процес е единствената възможност за ответника да получи обезщетение за претърпените от него вреди, в конкретния случай, изразяващи се в заплатения адвокатски хонорар за образуване на обезпечително производство. Да се приеме обратното схващане би означавало ответникът да се обогати неоснователно в резултат на своето недобросъвестно поведение, тъй като видно от приложените писмени доказателства /представените от ищеца фактури с посочен краен срок на плащане/, а и от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза е, че ответникът е бил в забава да заплати дължимите суми на ищеца по процесния договор. Така, в резултат на неговото неточно изпълнение /в темпорално отношение/ ищецът е бил принуден да потърси адвокатска помощ с цел реализиране на своето вземане.

Да се приеме схващането, че в тази хипотеза след като не се е развило бъдещо исково производство по обезпечения бъдещ иск, тъй като задължението е изпълнено и от това да следва, че сторените разноски следва да бъдат оставени в тежест на ищеца, би било остро нарушение на основните принципи на българското гражданско право – за добросъвестност и недопускане на неоснователното обогатяване.

Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав на Великотърновския окръжен съд счита, че предявеният иск е допустим и правилно разгледан от първоинстанционния съд.

По основателността на иска:

На първо място, правилна е дадената от районния съд правна квалификация на иска, противно на твърдяното от въззивника. В действителност е налице облигационно отношение между страните по делото с предмет договор за търговска продажба, обективиран в представените по делото фактури. Фактурата, съдържаща съществените елементи на конкретната сделка, има доказателствено значение за сключен договор и е основание за плащане на уговореното задължение. На следващо място, това обстоятелство не е оспорено от ответника в отговора на исковата молба, като дори същият действително сам е заявил, че между него и ищеца „съществуват трайни търговски отношения като същите са търгували с различни стоки помежду си“.

Доколкото е било налице неизпълнение от страна на ответното 5 дружество по договора за търговска продажба, обективиран в представените фактури и във връзка с това изпълнение, ищецът претендира вреди, то правилно районният съд е счел, че следва исковата претенция да бъде квалифицирана като такава с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 82 от ЗЗД.

Неизпълнението от страна на ответното дружество за заплащане на дължимите суми по представените от ищеца фактури в срока, уговорен в тях, също е установено по делото, както и че същото поведение е виновно, т.е. не се дължи на обстоятелства, изключващи отговорността на ответното дружество. Установена е и вредата – претърпяната загуба, изразяваща се в заплатения адвокатски хонорар за образуваното обезпечително производство, както и следните суми: 48 лева – платени към ЧСИ и 22,10 лева – такси по образуването изпълнително дело. Безспорно също така е налице причинноследствена връзка между неизпълнението на задължението на ответника и настъпилите вреди, тъй като ако същият бе платил съобразно уговореното, то не би се стигнало до настъпването на посочените вреди, причинени от неговото неизпълнение.

Правилни са изложените доводи от първоинстанционния съд досежно обхвата на договорната отговорност, съответно вредите, които подлежат на обезвреда. В обхвата на договорната отговорност попадат вредите /претърпяна загуба или пропусната полза/, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението – така чл. 82, ал.1, изр. 1 от ЗЗД. Спорът по настоящото дело е как следва да бъде определен размерът на причинената вреда, проявена като заплатен адвокатски хонорар за воденото обезпечително производство.