Определение № 672 от 03.06.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 672 гр. Стара Загора, 03.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20255500500367 по описа за 2025 година Производството е образувано по частна жалба на ,,А.с.в.“ ЕАД против разпореждане № 776 от 25.04.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 343/2025 г. по описа на Районен съд – Чирпан, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател против Д. С. М. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Частният жалбоподател излага доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на разпореждането. Позовава се на съдебна практика и моли въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и издаде заповед за изпълнение за отхвърлените суми.

Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и данните по първоинстанционното дело, намери за установено следното:

Частната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуалнолегитимирано лице, в предвидения срок за обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е основателна, поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по заявление по чл.410 ГПК от ,,А.с.в.“ ЕАД гр.С. срещу Д. С. М. от гр. Ч. за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 412,97 лв. - за главница по договор за кредит „Бяла карта“ от 20.10.2023 г.; 37,23 лв. договорна лихва за периода от 20.10.2023 г. до 14.08.2024 г.; 62,03 лв. обезщетение за забава, както и законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението до изплащане на задължението. В заявлението е посочено, че вземането произтича от договор за кредит „Бяла карта“ от 20.10.2023 г. между „А.ф.“ АД и Д. С. М., като вземането е прехвърлено в полза на заявителя, съгласно приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.11.2023 г., за което длъжникът е уведомен.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил молбата за 1 издаване на заповед за изпълнение. Приел е, че за преценка на наличието на материалноправното основание, от което заявителят черпи права, и изпълнението на задължението на съда по чл.7 във връзка с чл.26, ал.2 ГПК и чл.27, ал.1 ГПК, е следвало да бъдат приложени доказателства относно съществуващите облигационни отношения между цедента и цесионера, в т.ч. и приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземания от 30.11.2023 г., индивидуализиращо конкретното вземане, ведно с данни за уведомяването на длъжника. Приел е, че в случаите, при които е налице частно правоприемство, заявителят следва да удостовери качеството си на цесионер. Позовал се е на ТР № 4/2014 г., т.4г на ОСГТК на ВКС, което разрешение счита за относимо и в това производство по аргумент на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при извършването на служебната проверка относно противоречието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение със закона или с добрите нрави. Приел е, че съгласно чл.26, ал.2 ГПК, освен в предвидените в закона случаи, никой не може да предяви от свое име чужди права пред съд. При липсата на представени по делото доказателства относно прехвърленото вземане, то заявителят не може да се легитимира като носител на материалното право, което претендира, респ. не притежава съответната активна процесуална легитимация да го реализира пред съда в заповедното производство.

Разпореждането е неправилно.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.1 ГПК съдът разглежда заявлението и издава заповед за изпълнение, освен когато искането не отговаря на изискванията на чл.410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в 3-дневен срок. Съгласно чл.419, ал.2 ГПК заявлението трябва да отговоря на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. Видно е, че по изричното разпореждане на закона препращането не се отнася до ал.2 на чл.127, предвиждащ задължение за ищеца, респ. заявителя да посочи и да представи писмени доказателства, установяващи конкретните обстоятелства, от които произтича вземането му. Това е така, защото в производството за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК съдът няма право да проверява дали вземането съществува, с изключение на вмененото му задължение да следи за наличието на неравноправна клауза или обоснована вероятност за това.

Задължението на заявителя по чл.410, ал.3 ГПК към заявлението да прилага договора, ако вземането е свързано с договор, сключен с потребител, е въведено от законодателят именно, за да даде възможност на заповедния съд да прецени дали искането се основава на неравноправна клауза или не. В останалите случаи преценката дали искането противоречи на закона или е в противоречие с добрите нрави е ограничена до информацията, съдържаща се в заявлението. Съдът няма право да тълкува тази норма разширително.

Промяната в субектите на облигационното правоотношение, касаеща титуляра на вземането, с оглед целта на производството да се провери дали вземането е спорно и смисъла на закона, е извън обхвата на хипотезата по чл.

410, ал. 3 ГПК, поради което нито непредставянето на доказателства за договора за цесия, нито уведомяването на длъжника за него ще е основание 2 заявлението да бъде отхвърлено. Позоваването на ТР № 4/2014 г. е неоснователно. Съгласно чл.124 ЗСВ при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се приема тълкувателно решение от общото събрание на съответните колегии на ВКС.

В тълкувателното решение се дават указания относно тълкуването и прилагането на конкретни гражданскоправни норми. Тълкувателните решения, като задължителни тълкувателни актове, не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правната норма, по чието прилагане има противоречия и неясноти. Следователно конкретното разяснение на правната норма не би могло да се прилага по аналогия по отношение на други правни норми, различни от тълкуваната. Затова нормата на чл. 411, ал.2, т.2 ГПК, който предвижда, че съдът разглежда заявлението в закрито заседание и издава заповед за изпълнение в тридневен срок, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, не е приложима в други случаи. Не е допустимо, проверявайки дали искането противоречи на закона или на добрите нрави, съдът да извършва и проверка по основателността му. Т.4г от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС съставлява разяснение във връзка с приложението на чл.417 ГПК, т.е. във връзка с издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, в производството по което съдът проверява дали документът е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. В този случай договорът за цесия следва да бъде съобщен на длъжника, респ. следва да бъдат представени и доказателства за това, защото идеята на законодателя е посредством документите по чл.417 ГПК да се удостоверяват всички индивидуализиращи вземането белези, вкл. субектите по правоотношението, а това не би могло да стане, ако документът, установяващ правоприемството, не е представен.

Неправилно първоинстанционният съд се позовава на нормата на чл.26, ал.2 ГПК, тъй като заявителят не предявява чуждо право, а свое.

Легитимираните страни в процеса са тези, които претендират, че са носители на материалните права, засегнати от правния спор за онзи обем права, който считат, че притежават. Когато ищецът, респ. заявителят твърди, че притежава вземане, той е легитимиран да предяви иск за защита на правото си или да се възползва от факултативно предвиденото заповедно производство, в онзи обем права (вземане), който счита, че притежава. Нормата на чл. 26, ал. 2 ГПК му забранява да предявява чужди права от свое име. Такъв ищец, респ. заявител не е легитимиран да търси защита на правата и на останалите титуляри на вземането, защото той не е нито техен представител, нито процесуален субституент. Предявеният иск, респ. заявление в частта, с която се претендира защита на материалното право по отношение на притежаваните от останалите титуляри на вземането части, е недопустим, предявен в нарушение на императивната норма на чл. 26, ал. 2 ГПК , и постановеното по него решение, извън обема права, принадлежащи на ищеца, е недопустимо. В този случай е необходимо ищецът, респ. заявителят да твърди, че тези части от 3 претендираното от него право са на други лица и той го претендира за тях.

Когато обаче ищецът, респ. заявителят твърди, че цялото вземане е негово, без да зачита правата на останалите титуляри, то, ако се установи различен обем на правото му, искът в останалата част би бил неоснователен.

Определение на СЕС от 26.11.2020 г. по дело С-807/19 година е неотносимо към въпроса за това дали заявителят в производство по чл.410 ГПК следва да се легитимира като носител на материалното право.

С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че обжалваното разпореждане следва да бъде отменено, а делото – върнато на заповедния съд за продължаване на съдопроизводствените действия след извършване на преценка на основанията, предвидени в чл.411, ал.2 ГПК, които са пречка за издаване на заповед за изпълнение.

Воден от горните мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане № 776/15.04.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 343/2025 г. по описа на Районен съд – Чирпан и ВРЪЩА делото за издаване на заповед за изпълнение по заявлението на „А.с.в.“ ЕАД, ако са налице основанията, предвидени в чл.411, ал.2 ГПК, които са пречка за издаване на заповед за изпълнение.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4