Решение № 2195 от 15.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2195 гр. София, 15.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме Мъгърдичян

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100508993 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 15.05.2023 год., постановено по гр.дело №27140/2021 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу В. В. Б. и П. Н. Г. искове с правно основание чл. 79, ал.

1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца – всеки един от тях, следните суми: 705.05 лв. – главница, представляваща 1/2 част от стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2017 год. до 30.04.2019 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния момент на периода , който е посочен като 01.05.2017 год./ в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“****, 91.31 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018 год. до 09.10.2020 год. и 18.84 лв. – главница, представляваща 1/2 част от цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.10.2017 год. до 31.01.2019 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния момент на периода , който е посочен като 01.09.2017 год./ и 4.26 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.10.2017 год. до 09.10.2020 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №51570/2020 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в – 22.10.2020 год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца – всеки един от тях, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски 1 в исковото производство и в заповедното производство в общ размер на 564.32 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в исковото производство и в заповедното производство, както следва: на ответницата В. В. Б. – в размер на 8.36 лв., а на ответника П. Н. Г. – в размер на 7.43 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците В. В. Б. и П. Н.

Г.. Жалбоподателите поддържат, че от представения по делото нотариален акт било видно, че са придобили процесния имот през 2007 год., но ищецът не бил доказал, че ответниците са били негови собственици, респ. имат качеството на потребители, през процесния период.

От факта на придобиването не можело да се направи еднозначен извод за обстоятелството, чието доказване било в тежест на ищеца. Налице било разминаване между претендираните суми и сумите, естановени от вещите лица по допуснатите по делото експертизи.

Първоинстанционният съд бил присъдил суми, различни от претендираните, при това без да било надлежно направено изменение на исковете. По този начин СРС се бил произнесъл извън обхвата на исковете, с които бил сезиран и обжалваното решение се явявяло недопустимо. Ето защо молят решението на СРС да бъде обезсилено в обжалваната му част, евентуално да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Третото лице-помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС в обжалваната му част, поради следните съображения:

Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на 2 основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск, какъвто в разглеждания случай е налице /като няма пречка заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил заповед за изпълнение/ – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, а и не се спори във въззивното производство, че ответниците са придобили процесния апартамент №2 на 22.05.2007 год., като е видно от нотариален акт за покупко-продажба от 11.12.2018 год., че на посочената дата са го продали на трето за спора лице – И.В.А., като постигнали съгласие, че владението ще бъде предадено в срок до 31.01.2019 год. и ако за периода преди предаване на владението има незпалатени консумативни разноски, уреждането на сметките със съответните доставчици на услуги се извършват от продавачите изцяло за тяхна сметка. На 11.12.2018 год. между ответниците и И.В.А. било сключено споразумение, с което ответниците поели задължението да заплатят съществуващите към 31.01.2019 год. задължения към „Топлофикация София“ ЕАД.

Следователно ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има доказателства, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.

150, ал. 3 ЗЕ.

Поради изложеното и доколкото няма данни, че владението на процесния имот е било предадено на приобретателя, за което ответниците са уведомили „Топлофикация София“ 3

ЕАД – виж чл. 61, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца /а доказателствената тежест в тази насока е била тяхна/, то настоящият съдебен състав приема за доказано съществуването през исковия период на договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди между страните по делото с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода и документи за годишен и допълнителен отчет, които са подписани от ответниците, респ. техни представители /като истинността им не е била оспорена и опровергана в процеса – виж чл. 180 ГПК/, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 4 бр. радиатори и 1 бр. щранг-лира в бланята, както и 1 бр. водомер за топла вода; че делът на ответницата за топлинна енергия, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, а общият топломер в абонатната станция бил годно средство за техническо измерване.

Следователно въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология. Следва да се посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, при щранг-лира без уред за дялово разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата по т.

6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата .

Безспорно е във въззивното производство, а и е установено въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /при преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че за периода от 01.10.2017 год. до 30.04.2019 год. стойността на топлинната енергия е в размер на 1 410.10 лв., а за периода от 01.10.2017 год. до 31.01.2019 год. стойността на услугата дялово разпределение е в размер на 37.68 лв. Обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018 год. до 09.10.2020 год. върху главницата, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, възлиза на 182.63 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 31.10.2017 год. до 09.10.2020 год. върху главницата, представляваща стойност на услугата дялово разпределение – на 8.53 лв.

В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при 4 законосъобразно приложение на института на погасителната давност – чл. 111, б. ”в” ЗЗД /с оглед релевираното в отговора на исковата молба възражение – чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на всеки един от отчетниците до размер на 1/2 част от горепосочените суми /по отношение на факта на настъпилата забава не са наведени оплаквания във въззивната жалба/, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

Разпечатката съдържа 37 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6eee7212-a560-4682-94a1-48e7370ec628