Решение № 7158 от 29.12.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 7158 гр. София, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Георги Кацаров при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Георги Кацаров Въззивно гражданско дело № 20221100511513 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 164919/08.08.2022 г., подадена от М. Т. Т. – ищца по гр. дело № 48522/2021 г., Софийски районен съд, 165 състав срещу постановеното по него Решение № 8018/13.07.2022 г., с което е отхвърлен предявеният от ищцата срещу ответницата установителен иск за признаване на ищцата за собственик на самостоятелен обект в града с идентификатор *** по КККР на гр. София, находящ се в гр.

София, ул. ****, заедно с прилежащо избено помещение № 1 в сутерения етаж на сградата и заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.

В жалбата се твърди, че процесното решение е неправилно. Сочи се, че съдът е приканил в открито съдебно заседание страните към спогодба, а ответницата заявила, че това било невъзможно, тъй като не могла да се разбира с ищцата, не била допускана в жилището и когато била в България все преспивала при приятеля си. Това изявление не било отчетено от съда, като признание от страна на ответницата, че ищцата противопоставяла своето владение на нейното право на собственост. Същото не било и записано и въпреки искането за поправка на съдебния протокол от о.с.з. с дата 09.06.2022 г. това не се случило.

Фактът на владеене на имота от ищцата бил доказан и от свидетелските показания на г-жа А., както и от представените доказателства за заплащани през годините такси към Етажната собственост на кооперацията. Представеното по делото извънсъдебно споразумение, сключено между страните действително имало облигационен характер, но същото било индиция за владеенето на имота от ищцата.

Въз основа на изложеното е поискана отмяна на процесното решение и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски.

Ответницата К. Г. А. – редовно уведомена на 26.09.2022 г., не подава отговор в законоустановения срок.

1

От фактическа страна съдът установява следното.

Производството по по гр. дело № 48522/2021 г., Софийски районен съд, 165 състав е образувано по искова молба от 23.08.2021 г., подадена от М. Т. Т., в която се твърди, че ищцата владее самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр.София, одобрени със Заповед № РД- 18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр.София, ул. „****“ № **** и съответните идеални части от поземления имот, върху който е построена сградата. Владението започнало на 28.09.1998 г., на която дата било сключено споразумение между двете страни, в което било договорено, че тъй като ищцата дала на дъщеря си пари за закупуването на имота, то тя щяла да живее в него, очаквайки в тригодишен срок от сключване на споразумението ответницата да й възстанови парите. Това не се случило и от тогава до сега имотът се владеел постоянно, непрекъснато и явно, без ответницата да се е противопоставяла на това до 10.06.2021 г., когато ответницата К. А. започнала да се противопоставя на владението и да не допуска до имота майка си. Към посочената дата тя се върнала от дългогодишно пребиваване в чужбина.

Въз основа на изложеното е поискано установяването спрямо ответницата, че ищцата владее имота от 28.09.1998 г. до сега.

Ответницата К. Г. А. е признала, че ищцата живее в имота от самото му закупуване въз основа на сключеното между двете споразумение. Не оспорва твърдението, че не е изпълнила своето задължение за заплащане на дължимата сума. Изразява готовност за сключването на споразумение.

По делото е представен Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 200/23.10.1998 г., том I, по нотариално дело № 201/1998г. на Нотариус В.Ч., per. № 210 в НК, район на действие СРС, в който Б.Р. /продавач/ е продала на К. А. /купувач/ апартамент № 7 в груб строеж с адрес: гр. София, ул. „****“ № ****.

Към исковата молба е представено споразумение от 28.09.1998 г., в което е посочено, че М. Т. предоставя на дъщеря си в брой 21 000 000 лв. /неденоминирани/, равняващи се на 12 615 щатски долара за покупката на жилище в груб строеж, намиращо се в гр. София, ул.

„****“ № 4 с площ 45, 60 кв. м. В раздел III е посочено, че в тригодишен срок от закупуването на имота /най-късно до 31.12.2001 г./, следвало да бъде възстановена сумата.

При неиздължаване на заеманата сума получилата я страна - К. А. се задължавала в двумесечен срок от 31.12.2001 г. да прехвърли на заемодателката правото на собственост върху имота.

По делото са изслушани свидетелските показания на А. А. – съседка на ищцата, в които посочва, че с нея се познават от 2000 г., когато свидетелката се нанесла в жилищната кооперация. Живеели на един етаж – врата срещу врата. През всичките тези години живеела с убеждението, че именно нейната съседка е собственица на апартамента, извод подкрепен и от обстоятелството, че не виждала никого другиго да живее там.

Въз основа на тези доказателства съдът е постановил своето решение, в което е приел, че липсва един от елементите на владението, конкретно ищцата не е демонстрирала пред дъщеря си, че владее имота. Пребиваването в имота, в който ищцата е пусната доброволно от ответницата не може да се приеме като противопоставяне на собствеността й. По тези мотиви съдът е отхвърлил иска.

Пред въззивната инстанция е представена покана отправена от К. Г. А. до М. Т. Т.

/връчена й на 15.10.2023 г./ чрез ЧСИ, в която е отправена покана до получателката, да се яви в кантората на нотариус В. Г. /без да се споменава ден/ и да предаде ключовете на апартамента, тъй като от 1998 г. пребивавала в него, владеела го и манифестирала това владение пред нея и други лица.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите 2 въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно като въззивният състав споделя изцяло подробните мотиви на същото и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Между страните не се спори, че на 28.09.1998 г. между тях е сключено представеното пред съда споразумение със съдържанието в него и че договорената сума е изплатена. Не се спори, че от датата на сключването му ищцата е започнала да владее имота, доколкото в отговора на исковата молба е направено такова признание. Спорен по делото е въпросът дали е извършвано владение и в какъв период.

Представеното по делото споразумение съдържа два договора. Първият е договор за заем. По него са индивидуализирани страните, неговият предмет и срокът за издължаване.

Вторият договор е предварителен договор за прехвърлянето на недвижимия имот, закупуван с предоставената сума, под условието ако същата не бъде върната на кредитора.

Предварителният договор е организационна сделка, при която не се прехвърля правото на собственост, а се договоря сключването на окончателен договор, който на свой ред би бил годно прехвърлително основание. Поради това осъществяваното владение е недобросъвестно. Именно при него стой въпросът за противопоставимостта му на действителния собственик.

За да е основание за придобиване собствеността на недвижим имот, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Явно е владението, когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт. Това означава, че действията трябва да са достояние на всички, включително на собственика, и възприемането на които биха им позволили да защитят правата си с предвидените в закона способи, което следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити. Преди всичко тези изисквания стоят пред владелец, а не пред държателя.

Доказателствената тежест за установяване на всички елементи на владението е на ищеца. По делото не са ангажирани никакви доказателства, че ищцата е обективирала пред ответницата намерението си да свои имота като свой и показания на разпитаната свидетелка А. не оборват този извод, тъй като демонстриране намерението да се счита владеният имот като свой следва да е спрямо собственика, а не само спрямо трети лица.

В представената пред въззивната инстанция покана се съдържат твърденията, че ищцата не осигурявала достъп до имот на ответницата при пребиваванията й в България. Това не е описано по начин, както и като конкретни дати или поне по периоди, за да бъде извършена преценка дали действително е имало противопоставяне на владелеца на собственика. От друга страна в исковата молба се твърди, че първото противопоставяне на ответницата на ищцовото владение било едва на 10.06.2021 г. Тоест едва към този момент може да се счете, че е обективирано намерението за своене на вещта като своя.

С оглед изложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.

При този изход на спора, на въззивницата-ищца не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.

При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна – ответник по делото.

3

Така мотивиран Софийският градски съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8018/13.07.2022 г. постановено по гр. дело № 48522/2021 г., Софийски районен съд, 165 състав.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие предпоставките по чл. 280, ал.

1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4