Решение № 250 от 26.11.2025, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. Монтана, 26.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ЦВЕТКОВА при участието на секретаря ИРЕНА ЦВ. ПЕТКОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ЦВЕТКОВА Административно наказателно дело № 20251630200717 по описа за 2025 година Производството е по реда на глава III, раздел V ЗАНН .

Образувано е по жалба от Е. В. А. от град Х срещу наказателно постановление № 24-0996-000843/15.05.2024г. издадено от Началник сектор „ПП“ към ОД на МВР-Монтана, с което жалбоподателят е санкциониран на основание чл.183 ал.3, т.6 от Закон за движение по пътищата /ЗДвП/ като му е наложно административно наказание „глоба“ в размер на 30.00 лева, за нарушение на чл.6, т.1 ЗДвП, като съгласно Наредба № 17.12.2012г. е постановено отнемането на 10 контролни точки след влизане в сила на наказателното постановление.

В депозирана въззивна жалба са релевирани оплаквания за неправилността и незаконосъобразността на атакуваното наказателно постановление, твърди се, че АУАН и наказателно постановление са издадени в нарушение на разпоредбите на чл.42 и чл.57 ЗАНН, тъй като не съдържат пълно описание на нарушението и на конкретните обстоятелства, при които е било извършено, както и доказателства, които да го потвърждават. Изложени са твърдения, че жалбоподателят не е извършил виновно административното нарушение по ЗДвП, като неоснователно е санкциониран, оспорва се 1 фактическата обстановка, описана в санкционния акт. Отправена е молба обжалваното наказателно постановление да бъде отменено изцяло, с присъждане на направените по делото разноски.

В съдебното заседание жалбоподателят, редовно призован се явява лично. Представя молба-становище от адв.М. Т., АК-Х, в качеството му на представляващ го, който поддържа жалбата и в допълнение излага конкретни съображения. Твърди се недоказаност на соченото административно нарушение. Пледира за отмяна на атакувания санкционен акт. Претендира присъждане на разноски в полза на жалбоподателя за адвокатско възнаграждение в конкретен размер.

Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител, който да изрази становище по фактите и приложимия по делото закон. По делото е обективирано възражение за прекомерност, относно претендираните от жалбоподателя разноски, инкорпорирано в съпроводително писмо с вх. № 10.07.2025г.

Районен съд Монтана, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения и след като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити обуславящи нейната редовност, което предпоставя пораждането на предвидения в закона суспензивен и деволутивен ефект, а разгледана по същество се явява ОСНОВАТЕЛНА.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

С акт за установяване на административно нарушение, съставен от М.

Д. – мл. автоконтрольор и в присъствието на П. А. - свидетел при установяване на нарушението е констатирано, че на 24.04.2025г. около 16.30 часа по път РП-1- Е 79, в района на км.122.800 с посока н адвижение от град Враца към град Монтана жалбоподателят Е. А. от град Х, като водач на товарен автомобил „Ивеко“, с ДК № Х ХХХХ КР, по време на движение не съобразява поведението си с пътна маркировка тип М1 и извършва забранена маневра изпреварване на движещо се пред него друго МПС.

В акта е отразено, че са нарушена разпоредбата на чл.6 т.1 ЗДвП - не 2 съобразява поведението си с пътна маркировка, като след съставянето му препис от същия е връчен лично на въззивника, който го подписал с отбелязване, че няма възражения.

Въз основа на горепосочения акт е издадено атакуваното наказателно постановление, с което при цялостно възпроизвеждане на фактическите констатации от акта, на жалбоподателя е наложено административно наказание на основание чл.183 ал.3, т.6 ЗДвП „глоба“ в размер на 30.00 лева, за нарушение на чл.6, т.1 ЗДвП, като съгласно Наредба № Iз2539/17.12.2012 г. е постановено отнемането на 10 контролни точки след влизане в сила на наказателното постановление.

Санкционния акт е заплатен на 15.05.2025г. от свидетелката Н А.съпруга на жалбоподателя, но последният не е бил лично известен за това нейно действие. Същата заплащала всички негови задължения, тъй като често пътувал, като заплатила и това. Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, тъй като наказаният не е узнал своевременно за заплащането на глобата и че от този момент започва да тече срокът по чл.186а ал.6 от ЗДвП.

Жалбоподателят е правоспособен водач на МПС, категории В, М, АМ, В1, СЕ, С, Ткт, като е санкциониран многократно за нарушения на ЗДвП и подзаконовите актове по прилагането му за периода 2007г. – 2024г.

За участие в съдебно заседание са редовно призовани двамата свидетели на въззиваемата страна, но същите не се явяват и не сочат никакви причини за това.

ОТ ПРАВНА СТРАНА:

Административнонаказателното производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или в наказателното постановление /арг. чл.84 от ЗАНН във връзка с чл.14 ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС/, а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон. В тази връзка на контрол подлежи и самият АУАН по отношение на неговите функции – констатираща, обвинителна и сезираща.

3

В настоящия случай АУАН е издаден от длъжностно лице в пределите на неговата компетентност. Процесното наказателно постановление е издадено от компетентен орган.

За пълнота на изложението и макар и в настоящия случай АУАН и издаденото, въз основа на него НП да са съставени в предвидените от чл.34 от ЗАНН давностни срокове, същите не могат да доведат до законосъобразното възникване, респективно ангажиране на административнонаказателната отговорност на въззивника и поради допуснати съществени процесуални нарушения, доВ. до ограничаване правото му на защита.

При съвкупната преценка и интерпретация на събраните по делото доказателствени средства, този съдебен състав не може да достигне до несъмнен извод, че жалбоподателят е извършил вмененото му административно нарушение, което не е надлежно индвивидуализирано по време и място на извършване с оглед разпоредбите на чл.42, ал.1, т.3 и чл.57, ал.1, т.5 ЗАНН, респективно в АУАН и НП.

По отношение на вмененото нарушение, свързано с неправилно извършена маневра– изпреварване и пресичане на маркировка М1, фактическите констатации, както в акта, така и в наказателното постановление са крайно недостатъчни- липсва индивидуализация на пътното превозно средство, спрямо което се твърди жалбоподателя да е предприел изпреварване, обстоятелство безспорно ограничаващо правото на защита на жалбоподателя до степен опорочаваща разбиране на въззведеното административно обвинение, като възраженията на защитата в тази насока съдебният състав намира за основателни. Освен изложеното фактическите констатации на актосъставителя и административнонаказващия орган не са получили и адекватна материалноправна квалификация. Диспозицията на възприетата от наказващия орган разпоредба на чл. 6, т. 1 ЗДвП, която повелява, че „участниците в движението са длъжни да съобразяват своето поведение.... с пътната маркировка“ е обща и е следвало да намери своята конкретизация посредством задължителна привръзка към чл.63, ал.2, т.1 ППЗДвП съгласно, който „Единична непрекъсната линия“ - М1, на пътните превозни средства е забранено да я застъпват и пресичат“. Подходът на административните органи е незаконосъобразен, тъй като на практика е лишил въззивника от възможността да узнае детерминираното 4 административно „обвинение“ не само от фактическа, но и от корелативно изискуемата правна страна, а това е довело до накърняване на гарантираното му от закона право на защита. И този констатиран порок е неотстраним в съдебната фаза на административнонаказателния процес. Нещо повече, сочената за нарушена разпоредба има и едно задължителелно и кимилативно условие, а именно „при неправилно изпреварване, не създава опасност за движението“. Това не е по никакъв начин посоченто в АУАН и НП.

Факта, че в съдебно заседание не се явиха без никакви причини и свидетелите на въззиваемата страна, макар да са редовно призовани за участие в съдебно заседание, то този факт свидетелства за доказателствената необезпеченост на отразените в акта фактически констатации, които останаха доказателствено необезпечени. Не би могла да се удовлетвори изискванията за пълна и несъмнена доказаност на вмененото административно нарушение, тъй като по този начин жалбоподателят е лишен от възможността да вземе непосредствено участие при разпитите им, а това не само, че ограничава драстично гарантираното му от закона право на защита, но и се конфронтира с фундаменталния за административнонаказателното производство принцип за състезателност по чл.12 ал.1 и ал.2 от НПК.

Твърдените от административния орган фактически констатации в цялост останаха доказателствено необезпечени, поради което този съдебен състав намира, че отговорността на въззивника е ангажирана неправилно и в разрез със закона, имайки предвид, че в настоящото производство съответният наказващ орган е носител на тежестта на доказване, тъй като съставеният АУАН не разполага с обвързваща доказателствена сила /разпоредбата на чл.189 ал.2 от ЗДвП противоречи на нормативен акт от по-висша степен – чл.84 от ЗАНН във вр с чл.14 ал.2 от НПК, поради което същата се явява неприложима/.

Съдът констатира, че съобразно изложените фактически и правни доводи, така протеклата фаза на административнонаказателното производство по установяване на административните нарушения и по налагане на административно наказание е опорочена поради допуснати съществени процесуални нарушения, а също така и вмененото административно нарушение не е доказано по изискуемия от закона безспорен и несъмнен начин.

5

Поради изложеното, съдът намира, че така издаденото наказателно постановление е незаконосъобразно, което е самостоятелно основание за отмяната му, но с оглед пълнота на изложението съдът изложи и доводите си касателно неправилността му, и като такова същото следва да бъде отменено изцяло.

Нещо повече, нормата на чл.183 ал.3 т.6 от ЗДвП към настоящият момент е отменена с ДВ бр.64 от 2025г, в сила от 7.09.2025г.).

Съгласно чл. 63д, ал. 1 ЗАНН съдът следва да се произнесе по извършените от страните разноски, имайки предвид изрично отправеното искане от процесуалния представител на жалбоподателя адвокат Т. –АК Х в тази насока. Съдът намира, че на основание чл.32 ал.2 от ЗА следва да се определи възнаграждение в размер на 400 лв. Релевираното възражение за прекомерност, от въззиваемата страна, е неоснователно, тъй като чл.63д ал.2 от ЗАНН препраща в тази връзка към чл.36 от ЗАдв, въз основа на който е приета Наредба № 1 /2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм.

– ДВ, бр. 14 от 2025 г.). Член 18, ал. 2 от Наредбата предвижда, че ако административното наказание е под форма на глоба или имуществена санкция, минималният размер се определя по реда на член 7, ал. 2 от същата.

Член 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата предвижда, че при интерес до 1 000, 00 лева адвокатското възнаграждение е 400, 00 лева. Съдът намира, че адвокатския хонорар от 400 лева е адекватен и пропорционален на действително оказаната услуга. Поради това този съдебен състав намира, че адвокатски хонорар съответства на критериите на чл.36 ал.2 от Закон за адвокатурата „справедлив и обоснован“, поради което в полза на адвокат М. Т. Т., АК-Х следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, а именно 400, 00 лева.

Така мотивиран, на основание чл.63 ал.3 т.2 във връзка с ал.2 т.1 от ЗАНН, Районен съд Монтана