Определение № 181 от 29.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 181 гр. София, 26.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Зорница Хайдукова

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20228002902778 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД срещу решение № 545 от 25.07.2022г. по т.д. № 66/202 2г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261433 от 25.10.2021г. по т.д. № 2490/2020 г. на СГС, ТО, VI – 4 състав, с което са отхвърлени предявените от „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД против Република България чрез Министерски съвет, представляван от министъра на енергетиката, искове по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 25 001 лв., предявен като частичен от 167 573, 64 лв. – платена неустойка за 2016г. по чл.

20, ал. 3, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 20, б. „б“ от договор за концесия от 19.05.1999г., и за сумата от 25 001 лв., предявен като частичен от 1 764 152, 78 лв. – платена неустойка по чл. 20, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 20, б. „б“ от договор за концесия от 19.05.1999г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че съдът в нарушение на процесуалния закон – чл. 201 ГПК и чл. 202 ГПК, не е кредитирал събраното по делото заключение по СТЕ и не е назначил повторна експертиза, въпреки извода му за необоснованост на приетото заключение и изричното искане на страна в тази насока. Сочи, че в нарушение на чл. 146 ГПК съдът е отказал да реши делото съобразно възприетото от него разпределение на доказателствената тежест. Изтъква нарушение и на нормата на чл. 178 ГПК, изразяващо се в необсъждане и некредитиране на събрани по делото писмени доказателства. Поддържа, че в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е 1 обсъдил всички доводи и възражения, поддържани от страните. Сочи нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно приложение нормата на чл. 20 ЗЗД при извършеното от съда тълкуване клаузите на процесния договор за концесия и допълнителните споразумения към същия.

Поддържа, че решението е необосновано, тъй като в изложените от съда мотиви липсва логическа връзка. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат изцяло уважени.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли въззивният съд при направена преценка за необоснованост или неправилност на изслушаното по делото заключение на вещото лице да допусне изпълнение на друго заключение (повторно или допълнително) с оглед възможността за приложение на специални знания по отношение на относим и релевантен към спора факт или факти?

2. Длъжен ли е въззивният съд, предвид приетата от него необоснованост на изслушаната по делото експертиза, служебно да назначи допълнителна или повторна експертиза, когато това е необходимо за служебно прилагане на императивни материалноправни норми (в случая императивните норми на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД)?

3. Длъжен ли е съдът, когато приеме, че изслушаната експертиза е необоснована, и при направено изрично искане от една от страните по делото, да допусне изпълнението на повторна експертиза за изясняването на релевантните по делото факти, които предполагат използването на специални знания?

4. Следва ли да се приеме за необосновано заключение на вещо лице, което се основава на факти, предоставени (твърдени) от страна по спора ( в случая ищеца), в случай че същите не се оспорват от насрещната страна (в случая ответника) и са приети по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като факти, които не се оспорват, респ. не се нуждаят от доказване?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към предмета на делото твърдения, възражения и доводи на страните?

6. Може ли съдът при тълкуване клаузите на договор (в случая клаузите на договора за концесия) да подмени постигнатото от страните съгласие и да измени съдържанието на задължението на страна по него (в случая на концесионера за изпълнение на „минимални инвестиции“) по начин, различен от съдържанието, установено от страните по договора?

7. Може ли да бъде налице неизпълнение на задължение (по конкретното дело на задължението за извършване на минимални инвестиции), когато задължението не е изрично конкретизирано по размер от страните по договора (в случая на договора за концесия)?

8. Какво е доказателственото значение на извънсъдебното признание?

2

9. Съставляват ли действията на страните по изпълнение на договора (в случая на договора за концесия) източник на неговото тълкуване?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси в противоречие с практиката на ВКС по цитирани в изложението решения по чл. 290 ГПК и моли решението да бъде допуснато до касация по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочи като основание за допускане на касационно обжалване и очевидна неправилност на обжалваното решение.

С депозиран в срок писмен отговор министърът на енергетиката, представляващ ответника, Република България чрез Министерски съвет, на основание чл. 71, ал. 2 ЗПБ, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната му част. Не прави искане за присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение при установяване на фактическата обстановка по делото е обсъдил поотделно събраните по делото доказателства. Въз основа на извършения анализ на събраните доказателства и в отговор на доводите по сезиралата го въззивна жалба е приел по сезиралите го искове по чл. 55, ал 1, предл. 1 ЗЗД от правна страна, че съгласно разпоредбите на чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 3, ал. 1 от Закон за подземните богатства, подземните богатства са изключителна държавна собственост, предоставят се за добив чрез концесия по решение на Министерския съвет - чл. 5, т. 3 и чл. 6, ал. 3 ЗПБ, който упълномощава министъра на енергетиката да сключи договора за добив. Изтъкнал е, че сключването на договора за предоставяне на концесия и правата и задълженията по концесионния договор са уредени с императивни правни норми предвид необходимостта ползването на изключителната държавна собственост да бъде предоставено при ясно регламентирани и стриктни правила и заключил, че в този смисъл свободата на договаряне на страните е ограничена от императивната нормативна рамка и договорът за концесия по чл. 66 ЗПБ има особен характер, което произтича от предмета на договора, а именно - право на експлоатация върху обект, чиято значимост налага защита на обществения интерес, в случая- подземни богатства, публична държавна собственост, предоставени за добив на концесионера на негов риск. Посочил е, че експлоатацията на подземните богатства е свързана с извършването на големи по размер инвестиции, както и заплащане на концесионно възнаграждение при ясно определен минимален размер, като разходите за експлоатация се предполага да са възвръщаеми с оглед дългия период на концесията. Изтъкнал е, че по този начин се постига баланс между 3 частния интерес и управлението на публичните ресурси и държавната политика при управление на подземните богатства, което налага и създаване на особения режим /основно императивни норми/, на който са подчинени различните видове концесионни договори и тяхното съдържание. Подчертал е, че в контекста на така очертаната нормативна рамка следва да бъде разгледан процесния концесионен договор, чието задължително минимално съдържание е определено в нормата чл. 66 ЗПБ, като негов основен елемент представляват финансовите условия и реда за извършване на дължимите плащания, в частност - концесионното възнаграждение и задължителните инвестиции, дължими в периода на експлоатация. Допълнил е, че извършването на инвестиции законът изисква изрично и с нормите на чл. 82 и чл. 83 ЗПБ, според които добивът и първичната преработка на подземни богатства, техническата ликвидация или консервацията на геологопроучвателни и миннодобивни обекти и рекултивацията на засегнатите земи се осъществяват въз основа на съгласувани от министъра на енергетиката или от оправомощено от него длъжностно лице цялостни и годишни работни проекти. Отчел е, че според правилата на чл. 3 и чл. 4, вр. § 2 от Наредба за изискванията към обхвата и съдържанието на работните проекти за търсене и проучване или за проучване, добив и първична преработка на подземни богатства, за ликвидация и/или консервация на геологопроучвателните и на миннодобивните обекти и за рекултивация на засегнатите земи и за условията и реда за тяхното съгласуване, както цялостният работен проект, така и годишните такива, съдържат данни за необходимите инвестиции, като по-специално годишните работни проекти се изготвят ежегодно и обхващат всички дейности, които ще се извършват в рамките на съответната календарна година, включително размера на необходимите инвестиции. В отговор на оплакванията по жалбата на ищеца е посочил, че нито в Наредбата от 2013г., нито в ЗПБ или в процесния договора има задължително изискване за целия период на концесията да е определен еднократен твърд размер на необходимите задължителни инвестиции, като граница за сбора на годишните инвестиции за експлоатационния период, както и че не е налице императивна или договорна клауза, които да определят лимит на инвестициите, след достигане на който да не са дължими такива за остатъчния срок на договора. Добавил е, че експлоатацията на подземните богатства е свързана и с необходимост от осъвременяване на базата и съоръженията, съблюдаване на нормите за опазване на околната среда, промяна в условията за добив и др., инвестиционните разходите за което не могат да бъдат еднократно определени за десетилетия напред за конкретното находище. По тези доводи е заключил, че е без значение безспорният между страните факт, че концесионерът е преизпълнил значително предвидените като размер в цялостния работен проект инвестиции след 2010г. и до края на срока на процесния договор, както и е преизпълнил в пъти предвидените в ЦРП размери на инвестициите за периода 2004г. – 2008г. Подчертал е, че именно стойностите и финансовите параметри в ЦРП имат прогнозен характер, тъй като определят инвестиционната програма и производствени предвиждания за дълъг период от време, в рамките на действие на договора, а 4 размерите, конкретизирани в годишните работни проекти (ГРП), са с окончателен характер, съобразени с конкретната икономическа, производствена и финансова ситуация, настъпилите инфлационни процеси и др. Посочил е, че изводите му се основават, както на залегналите в закона и наредбата императивни норми, така и на клаузите на процесния договор, които не предвиждат, че при предсрочното изпълнение на предвидените в ЦРП стойности на инвестиции отпада задължението за предвиждане и извършване на задължителни минимални инвестиции всяка година. Изтъкнал е, че точно обратен извод се налага от установеното в чл. 7, ал.2, т. 20, б. “б“ от договора, предвид и изричното съгласие на страните, считано от 2000г. да отпадне действието на условието по чл. 7, ал. 2, т. 27, че размерът на „минималните инвестиции“ се определя в съответствие с ЦРП. При тези доводи е приел, че единствените релевантни стойности при преценка изпълнение на задължението по чл. 7, ал. 2, т. 20, б. „б“ от договора, са тези, залегнали във всеки от съгласуваните ГРП за годините 2010г. – 2015г.