Решение № 101 от 17.03.2022, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Казанлък, 17.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: НЕЙКО Г. НЕЙКОВ при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело № 20215510103842 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба от адв. Д.В. М., в качеството му на пълномощник на П. Д. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.А., обл. С.З., ул. „********“ *** против „ *****“ ООД, ЕИК: ******* , със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. ***** 7, бул. ******, бл.

АТЦ „„********“ ет. ******, представлявано от Д.С.Д..

Правно основание: по установитеяния иск - чл.26 ал. 1 от ЗЗД; по осъдителния иск - чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Цена на иска: по установителния иск- 248.43 лева и по осъдителния иск 248.43 лева Ищецът, чрез процесуалния си представител твърди, че доверителят му бил страна по Договор за паричен заем Standard 14 № ****** подписан с ответното дружество „*****“ ООД. Съгласно чл.1 ал.3 от договора, доверителят му трябвало да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 149.03 лева.

Съгласно чл.2 от договора за паричен заем, доверителят му трябвало да върне сумата по кредита с включена такса за експресно разглеждане в общ размер на 893.13 лева, при сума на получаване в размер на 700.00 лева, при ГПР 49.38%, годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент на ден 0,11 при срок на кредита от 7 на брой вноски.

Наред с това в чл.4 ал.2 от договора било предвидено и заплащането на неустойка в размер на 99.40 лева. По този начин общата сума, която доверителят му следвало да заплати е в размер на 992.53 лева. Счита, че клаузата, съдържаща се в чл.1 ал.3 от Договор за паричен заем Standard 14 № ******, която предвиждала заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 149.03 лева и клаузата съдържаща се в в чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № ******, която предвиждала заплащането на неустойка в размер на 99.40 лева, били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че били сключени при 1 неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правило от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1, предл. 3от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорнено съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В тази връзка предвидените клаузи на чл.1 ал.З и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № ****** спрямо които се дължали сумите в размер на 149.03 лева и 99.40 лева или общо 248.43 лева били изцяло уговорени в противоречие с принципа на добрите нрави и принципа на справедливостта.

Сумата била прекомерна и в размер на почти сумата на отпуснатия кредит, като чрез заплащане на сумите по чл.1 ал.З и чл.4 ал.2 от Договора, последният се оскъпявал двойно. Сочи, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била рагламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Твърди, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,била нищожна. Предвидените клаузи в чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № ****** били и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. С предвиждането за заплащане на „такса за експресно разглеждане на документа“ и „неустойка“ се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК . Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи/лихви, друга преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Посочва съдебна практика. Сочи, че посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП Сочи, че ищецът заплатил цялата търсена по Договор за паричен заем Standart 14 № ****** сума в размер на 992.53 лева. С оглед нищожността на клаузите съдържащи се в чл.1,ал.3, и чл. 4, ал.2 от Договор за паричен Standard 14 № ******, подписан с ответното дружество „*****“ ООД счита, че доверителят му не е следвало да заплати сумата в размер на 248.43 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документите в размер на 149.03 лева и 2 неустойка в размер на 99.40 лева, като по този начин била надвнесена или общо 248.43 лева, която сума следвало да му бъде върната, като получена без правно основание на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Моли съда да приеме, че клаузата съдържаща се в чл.1 ал.3 от Договор за паричен заем Standard 14 № ******, сключен между ищеца и „Вива Кредит“ ООД, която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 149.03 лева и клаузата съдържаща се в в чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № ******, сключен между ищеца и „*****“ ООД, която предвижда заплащането на неустойка в размер на 99.40 лева, или общо 248.43 лева са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10а, чл.11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена. Моли съда на основание чл.55 ал.1 пр. 1 от ЗЗД, да осъди „*****“ ООД да заплати на ищеца, сумата в общ размер на 248.43 лева, представляваща неустойка в размер на 99.40 лева и такса за експресно разглеждане на документи в размер на 149.03 лева, или общо 248.43 лева, получена от ответника без правно основание. Претендира за разноски по делото.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника.

Счита претенциите на ищеца за неоснователни, следвало да бъдат изцяло отхвърлени. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл.4 от Договора, ищецът се съгласил и задължил в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете обезпечения, подробно описани в него. В процесния случай било дадено право на избор на заемателя кой вид обезпечение да предостави в зависимост от възможностите му. В този смисъл не се съгласява с наведените твърдения, че за него били поставени условия, невъзможни за изпълнение.

Добрите нрави били морални норми, на които законът придавал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, била обща правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки и конкретен случай към момента на сключване на договора. Нямало универсален критерий кога дадена уговорка влиза в противоречие с добрите нрави. Сочи, че законът не поставял изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. В това се изразявал нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). Не следвало да се подценява значението на обезпечението за заемодателя. Ищецът удобно забравил, че получил и усвоил сума в размер на 700 лв. без предварително да е дал каквато и да е гаранция за връщането й. Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е. да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорим задължения Направените в исковата молба твърдения, че размерът на неустойката бил твърде висок, противоречали с всякаква житейска и бизнес логика и найвече с принципа на свободата на договаряне.

Поемайки по-голям риск, кредиторът имал правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред имал пълното право да не полага подписа си под тях. Знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 3- дневен срок от сключването на Договора, кредитополучателят е можел да забави 3 сключването му до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни правоотношения с ответника. Сочи, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполагал с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14- дневен срок, за която ищецът също бил информиран чрез СЕФ и от текста на самия Договор.

В случай, че упражни правото си, той би дължал връщане единствено на получената в заем главница и не би дължал начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка. След като е разбрал, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл. 4, ал. 1 от Договора и при положение, че не е желаел да понесе тежестта на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, то той е разполагал с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици. Сочи, че следвало да се прави разграничение между печалба, каквато неустойката категорично не била, и обезщетяване на понесения риск и допълнителни разходи, възникнали от договорно неизпълнение и поголямото внимание за проследяване живота на един необезпечен кредит в сравнение с един обезпечен такъв. Неприемливо било и твърдението, че уговорената с чл. 4, ал.

2 от Договора неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се включи при калкулацията на ГПР. Както било посочено в чл. 4, ал. 1 от процесния договор, задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависило изцяло от действията на потребителя. Твърди, че разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намирала приложение и не било налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му е начислена същата. Сочи, че потребителят имал възможност свободно и доброволно да реши, дали да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да изчака 10 дни. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга, приложение намирала свободата на договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД. Неоснователни били твърденията на ищеца, за липса на еквивалентност между размера на таксата и извършената услуга. Заплащането на таксата било свързано с осъществяването на насрещна престация от страна на кредитора, затова и твърденията за наличие на неоснователно обогатяване били неоснователни.

Услугата по експресно разглеждане на документи била за допълнителна услуга, клиентът доброволно избрал дали да се възползва от нея, следователно на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал.