Решение № 251 от 17.07.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 251 гр. гр. Димитровград, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Т. Стоянова Денчева при участието на секретаря Дарина М. Петрова като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело № 20245610101432 по описа за 2024 година

С Определение №646/3.7.25г. Окръжен съд Хасково е отменил Решение №71 от 10.03.2025г. по г.д. №1432/2024г. по описа на Районен съд Димитровград, имащо характер на определение, с което е прекратено производството по делото. Върнал е делото на РС Димитровград за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изпълнение цитираното определение на Окръжен съд Хасково, съдът намери следното:

Пред Районен съд Димитровград е предявен иск от Х. Х. П. от Димитровград, чрез адвокат М. М. с правно основание чл.124 от ГПК вр. чл.

26 от ЗЗД за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит "Екстра" № 77601 от 22.05.2018 година, сключен между "КРЕДИТ ИНС" АД, ЕИК 205997727 и Х. Х. П., с ЕГН **********, е изцяло недействителен и при условие на евентуалност,че отделни клаузи от същия са недействителни-Чл.

3.1. съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер от 36 % / върху главницата. 2. Чл. 4., съгласно който се дължи „такса гарант, в размер на BGN 387,75 лв.

В исковата молба процесуален представител на ищеца твърди, че между Х. Х. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Д., ул. "Х.Д" № ** в качеството му на кредитополучател и "КРЕДИТ ИНС" АД, ЕИК 205997727, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Красно село, бул. Цар Борис III-ти № 85, ет. Мецанин е сключен Договор за потребителски кредит "Екстра" № 77601 от 22.05.2018 година. Договорът е сключен при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният предоставя заемни средства в размер на BGN 550 /петстотин и петдесет лева/ съгласно чл. 1.2 от 1 процесния договор. Съгласно чл. 3.1. годишен лихвен процент на заема от 36 % /тридесет и шест процента/, а годишният процент на разходите е 49.7% /четиридесет и девет цяло и седем процента/. Уговореният, съгласно чл. 2 срок на договора между страните е 9 /девет/ месеца. Страните се съгласяват Кредитодателят да изплати уговорената заемна сума чрез директен банков превод по сметка на Х. Х. П. или на каса на Изи пей. На 05.10.2018 година, във връзка с процесния договор, е депозирано заявление по чл. 410 от ГПК от страна на ответника, като във връзка с него е образувано ч. гр. дело № 1582/2018 година по описа на Районен съд - Димитровград. Със заявлението "КРЕДИТ ИНС" АД, ЕИК 205997727 е заявил, че доверителят ми дължи следните суми: 1 1. 2. BGN 550 /петстотин и петдесет/ лева - главница по договор за Потребителски кредит BGN 148,50 /сто четиридесет и осем лева и петдесет стотинки/ - договорна лихва, натрупала се за периода от 22.05.2018 година до 03.10.2018 година. 3. BGN 387,75 /триста осемдесет и седем лева и седемдесет и пет стотинки/ договорна такса „Гарант“, натрупала се за периода от 22.05.2018 година до 03.10.2018 година. 4. BGN 6,87 /шест лева и осемдесет и седем стотинки/ законна лихва за забава, натрупала се за периода от 23.06.2018 година до 03.10.2018 година. Уважаемият съдебен състав в производството по частно гражданско дело № 1582/2018 година по описа на Районен съд Димитровград, издава заповед № 861 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за претендираните по-горе суми, а ищецът пропуска да депозира възражение по смисъла на чл. 414 от ГПК. Излага съображения, че когато със съдебен акт е признато вземане въз основа на неравноправна клауза срещу потребител, без в този съдебен акт да са изложени конкретни мотиви за противоречието или не на клаузата с конкретна/конкретни разпоредби, обуславящи неравноправност на клаузата, предходният съдебен акт не би следвало да формира СПН за действителността на клаузата и при последваща претенция, съдът на самостоятелно основание би следвало да извърши преценката дали клаузата е неравноправна, с оглед принципа на ефективност и необходимостта от ефективни мерки за предотвратяване на употребата на 2 неравноправни клаузи. Предвид новосформиралата се съдебна практика на СЕС, моля да допуснете настоящия иск на основание чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК и в хипотезата на евентуалност на чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 26 от ЗЗД, с които се цели да се установи недействителност на договора, алтернативно на клаузи от него, тъй като считам както договора за изцяло недействителен, така и отделни негови клаузи. Съображенията са следните: 1.

Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите е различен от посочения в договора и с вписания от Кредитодателя, в размер от 49.7% /четиридесет и девет цяло седем процента/.

Това е така поради няколко причини. Първо, защото видно от приложения погасителен план към договора, погасителната вноска е анюитетна и е в размер на BGN 77,61 /седемдесет и седем лева и шестдесет и една стотинки/, без включената „такса гарант“, а с включена такса „гарант“ BGN 120,69 /сто и 2 двадесет лева и шестдесет и девет стотинки/. Видно от приложените към исковата молба изчисления от ГПР калкулатори, господин П. е следвало да плаща вноска от BGN 70,64 /седемдесет лева и шестдесет и четири стотинки/, включваща като разход по кредита единствено възнаградителната лихва, а с таксaта „гарант“ BGN 113,72 /сто и тринадесет лева и седемдесет и две стотинки/. Трябва да се изтъкне и, че съгласно приложения към договора погасителен план, договорната лихва не намаля съобразно главницата, а остава в същия размер, което означава, че ежемесечно лихвения процент нараства. В следствие на това трябва да се направи извод, че приложения лихвен процент е много по-голям от представения на доверителя ми. Това от своя страна означава, че клаузата уреждаща размера на възнаградителната лихва е както неравноправна, така и недействителна. Последната цели да заблуди потребителя, като по този начин кредитора се обогати значително повече. Дори и да не се приеме, че приложената възнаградителна лихва по договора е по-ниска от посоченото в договора, то за да бъде такава вноската по заема, Кредиторът е инкорпорирал във нея допълнителна сума, която е оскъпила кредита за доверителя ми и съответно от "КРЕДИТ ИНС" АД, ЕИК 205997727 не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с Договор за потребителски кредит "Екстра" № 77601 от 22.05.2018 година. 3 Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябва да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други.

Спазването на това изчисление, и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора са вменени като императивно разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл.

22 от ЗПК ако това условие не е изпълнено, договорът за заем е недействителен. В тази връзка и като второ основание, на което доверителят ми обосновава доводите за нищожност на процесния договор за заем, е клаузата на чл. 4 от договора. С нея се урежда, че от кредитополучателя се дължи на ответника такса „поръчител“ за дружество поръчител. Въпросната такса отново не е включена в годишния процент на разходите и в тази връзка не е приложен правилния такъв по договора. Видно от приложената справка от калкулатор за ГПР, последния възлиза на 414.30 % /четиристотин и четиринадесет цяло и тридесет процента/, когато се включи и такса „Гарант“.

Не може и да не се спомене, че никъде не е посочен поръчителят, не е приет от кредитора такъв, в съотвтствие с чл. 101 от ЗЗД и договорът за поръчителство може изобщо да не съществува, което ще означава, че без правно основание е начислена и събрана такса „Поръчител“, като стойността на заема е многократно оскъпена по този начин, а цел единствено е била свръхпечалба 3 на ответника. Нарушение на закона е налице и, защото в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на годишния процент на разходите по заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.7% /четиридесет и девет цяло и седем процента/. В този порядък следва да се посочи, че, съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не става ясно и как възнаградителната лихва не намаля въпреки погасяване на част от главницата. За достигане на тази стойност на лихвата годишния лихвен процент със сигурност трябва да е по-голям. Посоченият лихвен процент в договора от 36 % /тридесет и шест процента/ не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като ефективно приложената възнаградителна лихва и таксата „Поръчител“ не са калкулирани в последния.

Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е само един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.

3.1 от договора в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. Също така невключването на таксата „Поръчител“ в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.

22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.

Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение 4 надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит са необезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размера нищожна. Моли, в случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен и в условията на евентуалност да постанови, че уговорената клауза на чл. 4 от договора, предвиждаща задължение за потребителя да заплати такса "Гарант", включена в месечните вноски в размер на 43,08 лв. месечно или в общ размер от 387,75 лева, е уговорена във вреда на потребителя и е нищожна /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/. Таксата е определена в размер, почти равен с размера на отпуснатия кредит, и води до неоснователно обогатяване на кредитора и създава опасност от свръхзадлъжняване на потребителя, което противоречи на изискванията за добросъвестност, което обуславя извода за неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 145, ал. 1 ЗЗП. В случая таксата е включена като падежно вземане – част от дължимата вноска, като същевременно не е отразена в размера на ГПР. По този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната клауза относно таксата гарант и съответно недължимост на претендираното на това основание вземане.