Решение № 6923 от 14.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6923 гр. София, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Ив. Минчев

Членове:

Йоанна Н. Станева

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. В.ЕВА като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100514939 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 19169 от 24.10.2024 г., постановено по гр. д. № 49079/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 29-и състав, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Р. Х. Р. не дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 243,15 лева, начислена с Фактура № 1026867518/31.07.2023 г. за неплатени търговски задължения за периода 01.05.2022 г. – 30.04.2023 г., касаещи топлоснабден недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с абонатен № ********, и отразена като неплатена сума за изминал период към 11.08.2023 г. във фактура № 8001202457810/31.07.2023 г., като искът е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 2 639,98 лева.

С решението и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на Р. Х. Р. сумата в размер на 37,36 лева – сторени разноски в производството по гр. д. № 49079/2023 по описа на СРС, I ГО, 29 състав.

Със същото решение и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на адвокат В. Р. Р. сумата в размер на 46,05 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Р. Х. Р., ЕГН: **********, в производството по гр. д. № 49079/2023 по описа на СРС, I ГО, 29 състав.

С постановеното решение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Р. Х. Р. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 90,79 лева – разноски в производството по гр. д. № 49079/2023 по описа на СРС, I ГО, 29 състав.

Срещу така постановеното решение, в отхвърлителната му част, е депозирана въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Сочи, че съдът не е следвало да кредитира заключението по допуснатата съдебнотехническа експертиза, тъй като вещото лице не е могло да каже с категоричност дали посочената в процесната фактура топлинна енергия е потребена от ищеца и неговото домакинство, като било възможно начисленото количество да се дължи на кражби на топлинна енергия от други лица. В тази връзка посочва, че вещото лице е пояснило, че би могло да каже 1 категорично дали тази енергия е потребена в този апартамент от този абонат само и единствено ако апартаментът има личен топломер, какъвто нито ответното дружество, нито фирмата за дялово разпределение са монтирали в процесния апартамент. При липсата на други ангажирани доказателства, въззивникът намира, че потреблението на топлинна енергия е останало недоказано от ответника. Допълва, че за вещото лице е останало неустановено защо коефициентът за определяне на доставеното количество топлинна енергия за новите дистанционни топломери, които топлопреносното дружество и фирмата за дялово разпределение са принудили абонатите във входа да бъдат поставени, е двойно поголям в сравнение с този, по който е извършвано отчитането преди монтирането им.

Посочва, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че в представената фактура ищецът е посочен като бизнес партньор, въпреки че процесният обект е жилище, което е собственост на физическо лице. Оспорва и извода на СРС за наличие на договорно правоотношение между страните. Твърди, че първоинстанционният съд не е установил приложимите в конкретния случай общи условия на ответното дружество, тяхната редакция и дали същите отговарят на изискванията на ЗЕ. в тази връзка твърди и че съгласно специалните разпоредби на чл. 147а, ал. 1 ЗЗП при сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях, което удостоверяване съгласно ал. 2 се удостоверява с подписа на потребителя. Твърди, че първоинстанционният съд е игнорирал обстоятелството, че допълнително начисленото количество топлинна енергия е изчислено съобразно отменен нормативен акт – Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. Оспорва наличието на сключен писмен договор между клиентите в процесната сграда в режим на етажна собственост и фирмата за дялово разпределение. Поддържа, че е нарушена и Директива 2006/32/ЕО на ЕП и на Съвета от 05.04.2006 г. акцентира, че първоинстанционният съд е приел, че предмет на спора било установяването на доставената топлинна енергия през целия отоплителен сезон, а не установяването на тази, начислена след приключването му в изравнителната сметка.

Навежда оплаквания за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на въпрос към назначената по реда на чл. 207 съдебнотехническа експертиза, за установяване на размера на заплатената сума. С оглед изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемият моли съда да потвърди решението в обжалваната част и претендира разноски.

Третото лице помагач на страна на ответника не взема становище по подадената въззивна жалба.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок от ищеца, чрез адв. В. Р., с надлежно учредена представителна власт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Решението, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Р. Х. Р. не дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 243,15 лева, начислена с Фактура № 1026867518/31.07.2023 г. за неплатени търговски задължения за периода 01.05.2022 г. – 30.04.2023 г., касаещи топлоснабден недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с абонатен № ********, и отразена като неплатена сума за изминал период към 11.08.2023 г. във фактура № 8001202457810/31.07.2023 г., не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Софийския районен съд. Независимо от това и във 2 връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или право, когато има интерес от това. Ищецът мотивира правния си интерес с твърдението, че ответникът му фактурира като дължими процесните суми. Настоящият съдебен състав счита, че е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за недължимост на процесните суми.

Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно субективно право, или на едно правно отношение, когато има интерес от това. Фактурирането на сумите от ответника като дължими по клиентския номер поражда правен интерес от предявяване на иск за признаване недължимост на сумите независимо от основанието за недължимост и след като е налице спор между страните относно съществуването и размера на задължението, отрицателният установителен иск е допустим.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дадената в пар. 1, т.

2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач и страна по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено вещно право на ползване, поради което и то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Облигационното правоотношение за битови нужди със собственика или вещния ползвател на недвижимия имот възниква по силата на закона, а не въз основа на индивидуален договор с клиентите на топлинна енергия. Общите условия на ищеца се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ и следователно договорът за продажба на топлинна енергия на клиенти на топлинна енергия се счита сключен с конклудентни действия. Поради тази причина за възникването на облигационното правоотношение не е необходимо сключването на индивидуален договор.

Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти се явяват предполагаемите според закона клиенти на топлинна енергия за битови нужди, но няма пречка клиенти на топлинна енергия за битови нужди да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.

На л. 72 от делото на СРС е представена молба, подадена от Р. Р. и адресирана до „Топлофикация София“ ЕАД за откриване на партида на следния адрес: ж.к. „Овча купел“ 1, ул. „********. Тази молба по своята правна същност представлява извънсъдебно признание, че ищецът Р. Р. е поискал откриването на партида. Нещо повече, молбата представлява предложение (оферта) за сключване на договор за доставка на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това заявление, входирал го е при себе си, открил е партида и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, ответното дружество е приело предложението на ищеца за сключване на договор за доставка на топлинна енергия, в който смисъл е и цитираното по-горе тълкувателно решение. По делото не съществува спор, че процесният имот е жилище, както и че топлинната енергия се доставя за битови нужди, поради което обстоятелството, че във фактурата ищецът е посочен като бизнес партньор е 3 ирелевантно за възникналото правоотношение. Ето защо, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че страните по делото са били обвързани от валидно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при Общи условия.

Неоснователен е релевираният във въззивната жалба довод за неправилност на въззивното решение поради липсата на доказателства за обнародване и влизане в сила на твърдените от доставчика Общи условия за договорите за продажба на топлинна енергия.

Както е възприето и в решение № 189 от 11.04.2011 г., постановено по т. д. № 39/2010 г. по описа на ВКС, Второ ТО, съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия при публично известни обши условия/ предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им най- малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Следователно влизането в сила на общите условия не е обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите.

Разпечатката съдържа 34 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6ed55902-21ea-41d5-b952-867ad0ef92f1