Решение № 354 от 22.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 354 гр. София, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Митева

Членове:

Татяна Грозданова

Петър Гунчев при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова в присъствието на прокурора Любомир Ц. Русев като разгледа докладваното от Мария Митева Въззивно частно наказателно дело № 20261000601317 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 32 от ЗПИИРКОРНФС.

Образувано е по жалба на З. И. Т. чрез защитника му – А. А. срещу решение от 09.09.2026 г. на Софийския градски съд, НО, 23 състав по НЧД № 2843/2026, с което е признато на основание чл. 30, ал. 1 вр. ал. 3 вр. чл. 32, ал. 1 вр. чл.16, ал.7, т. 1 вр. чл. 3, ал. 1, т. 3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИРКОРНФС) решение на несъдебен орган на Кралство Нидерландия от 28.10.2025 г., влязло в сила на 09.12.2025 г., по силата на което на З. И. Т. - роден на *** г. в гр. София, българин, български гражданин, живущ в ***; ЕГН: ********** е наложена финансова санкция в размер на 151 евро за извършено административно нарушение на Закон относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата, чл. 2 - за това, че на 12.10.2025 г., в 18:49ч. в Кралство Нидерландия, Нееrlen, Нееrenweg thv регсее18, при управление на МПС превишил максимално допустимата скорост в населени места с 13 км./ч.

В частната жалба се развиват доводи, че първоинстанционният съдебен акт е неправилен, тъй като не са налице законовите предпоставки за признаване на финансовата санкция. Сочи се, че първоинстанционният съд е подходил формално, като изцяло e 1 пренебрегнал основни принципи на правото на ЕС и e заменил реалното право на защита с нидерландска правна фикция, несъвместима със стандартите за справедлив процес. Изтъква се, че в случая е налице неприложимост на нидерландската фикция за връчване спрямо българския правопорядък и правото на ЕС, като е нарушена нормата на чл. 34, ал. 1, т. 6 ЗПИИРКОРНФС.

Излагат се съображения, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел, че „изпращането по пощата без връщане" съставлява редовно уведомяване. И това е така, защото съгласно трайната практика на СЕС (пр. С-393/18 Сепtraal Justitieel Incassobureau) и установената практика на Върховния касационен съд и Апелативните съдилища в България, Държавата-изпълнител е длъжна да провери дали лицето е било действително и лично уведомено за правото си на обжалване, а не дали спрямо него се прилага презумпция по чуждото право. Подчертава се, че пощенското изпращане без обратна разписка или потвърждение за лично връчване не удостоверява нито датата на получаване, нито факта, че писмото е стигнало до адресата и прилагането на подобна фикция засяга абсолютното основание за отказ по чл. 34, ал. 1, т. 6 ЗПИИРКОРНФС, тъй като лицето е било лишено от реална възможност да обжалва акта пред съд в издаващата държава. Сочи се също, че първият съд е констатирал, че до З. Т. са изпращани три писма, като две от тях не са се върнали, а третото се е върнало...? - факт който и на това основание буди съмнения относно законосъобразността дори и на Нидерландската процедура по връчване. Изтъква се, че първата инстанция неправилно не е приела за основателно направеното в хода по същество възражение относно безспорното нарушение на изискването за превод на документите (чл.

6, ал. 2 и чл. 35, ал. 1, т. 1 ЗПИИРКОРНФС) по представената от органа на Кралство Нидерландия преписка. Подчертава се, че изпратените от нидерландските органи документи, въз основа на които се твърди извършване на нарушението и налагане на санкцията, не са преведени на български език. Налице е превод на Удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение, като императивно изискване за валидност на процедурата, но този превод е непълен. От друга страна непревеждането на приложенията и основните актове поставя засегнатото лице в невъзможност да разбере правното и фактическото основание за санкцията, с което пряко се ограничава правото му на защита. Акцентира се и на това, че не е представено решението по силата, на което е наложена финансовата санкция, а то не е описано и в Удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение.

Развиват се и доводи, че са налице с ъществени дефекти във формата и съдържанието на акта - липса на индивидуализация и автентичност с което е нарушена и разпоредбата на чл.

35, ал. 1, т. 1 ЗПИИРКОРНФС; липсва идентификация на МПС - като документът съдържа единствено регистрационен номер, без посочване на марка, модел или вид на автомобила; в акта липсва и подпис на издалия го орган (или удостоверен електронен подпис), а акт, лишен от подпис, представлява от формална гледна точка недовършен документ, който не притежава доказателствена сила за официален такъв.

Ето защо във връзка с тези направени възражения по съществото на спора, твърдя че оскъдните мотиви на първоинстанционния съд са непправилни и незаконосъобразни.

2

Изтъква се, че пестеливите мотиви на първоинстанционното решение относно изложените възражения, се приравнява на липса на мотиви, нещо което опорочава съдебния акт и е съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК вр.

ЗПИИРКОРНФС.

В заключение се прави искане атакуваното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което да се откаже признаването и изпълнението на финансовата санкция

В съдебно заседание засегнатото лице К. М. не се явява, редовно призован.

В съдебно заседание адв. Г., защитник на засегнатото лице З. Т., поддържа въззивната частна жалба и моли да бъде уважена по изложените в нея съображения. Моли атакуваното първоинстанционно решение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да се откаже приемането и изпълнението на финансовата санкция, наложена с извънсъдебно решение на компетентен орган Кралство Нидерландия, което няма номер.

Прокурорът намира депозираната частна жалба за неоснователна и предлага атакуваното решение да бъде потвърдено. Сочи, че липсва отрицателна предпоставка за отказ от признаване на чуждия акт, а решението на издаващата държава е било връчено съобразно нейното законодателство.

Софийският апелативен съд, като се запозна с материалите по делото, доводите, залегнали в частната жалба и като съобрази становището на страните намира за установено следното.

Частната жалба е неоснователна.

Производството пред първата инстанция е водено по реда на чл. 32, ал. 1 вр. чл. 16 ал.

1 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решение за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.

Образувано е въз основа на искане от компетентните органи на Кралство Нидерландия и приложено към него удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, издадено въз основа решение на несъдебен орган на Кралство Нидерландия от 28.10.2025 г., влязло в сила на 09.12.2025 г., по силата на което на З. И. Т. е наложена финансова санкция в размер на 151 евро.

След като е съобразил материалите по делото и законовите разпоредби, първоинстанционният съд е приел следното.

Засегнатото лице на З. И. Т. е роден на *** г. в гр. София, българин, български гражданин, живущ в ***; ЕГН: **********.

С решение на несъдебен орган на Кралство Нидерландия от 28.10.2025 г., влязло в сила на 09.12.2025 г., на З. И. Т. – роден на *** г. в гр. София, българин, български гражданин, живущ в ***; ЕГН: ********** е наложена финансова санкция в размер на 151 евро за извършено административно нарушение на Закон относно административната уредба при 3 нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата, чл. 2 - за това, че на 12.10.2025 г., в 18:49ч. в Кралство Нидерландия, Нееrlеп, Неегепweg thv регсее 18, при управление на МПС превишил максимално допустимата скорост в населени места с 13 км./ч.

За посочената по-горе сума е било издадено и удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции (във формуляра, даден в приложението към решението). От текста на удостоверението се установяват и индивидуализиращите наказаното физическо лице даннитри имена, дата на раждане, място на раждане и последен известен адрес на пребиваване в България, размерът на наложената санкция; обстоятелствата във връзка с извършеното нарушение, за което е наложена финансова санкция, както и самите нарушени разпоредби, съответно органът, издал решението и това как, кога и при какви условия същото е влязло в сила, подлежало ли е на обжалване и обжалвано ли е било, дадена ли е била възможност на лицето да се защити.

Изложената фактология се възприема и от въззивния съд. Следва да се отбележи, че видно от отговора, постъпил от нидерландските власти, решения като настоящето попадат в обхвата на чл. 1, б. а, т. ii от Рамково Решение 2005/214/ПВР, но не могат да бъдат сравнявани с решение, постановено от съда в традиционния смисъл и следователно не съдържат подпис и печат. Въпреки това те са автентични и неподправени решения. Предвид на изложеното въззивната инстанция намира за неоснователни оплакванията на защитата в тази насока.

С оглед на изтъкнатите съображения въззивният съд също приема, че липсват законови пречки за признаване на решението за наложена финансова санкция.

В конкретния казус се касае за решение за налагане на финансова санкция от страна на несъдебен орган, съставляваща наказание за извършено административно нарушение на правилата за движение по пътищата по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПИИРКОРНФС. От друга страна засегнатото лице получава доходи на територията на РБ (чл. 30, ал. 3, пр.2 ЗПИИРКОРНФС). Видно е от материалите по делото, че З. Т. има обичайно местоживеене /постоянен и настоящ адрес/ в страната, както и може да се приеме, че има и имущество в страната – притежава дружествените дялове в търговско дружество, с което е налице възможността по чл. 30, ал. 3 от закона решението да бъде признато.

Горните две обстоятелства сочат, че не е налице задължителна пречка за признаване на решението.

Поначало не се констатира да е налице и някое от факултативните основания за отказ, визирани в чл. 35 от закона. Удостоверението съдържа всички, предвидени в закона и рамковото решение реквизити, лицето не е санкционирано за същото деяние в друга държава, не е изтекла погасителна давност за изпълнение на санкцията, няма имунитет или привилегии, определящи като недопустимо изпълнението на решението.

Настоящият случай се отнася до нарушение, за което и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 ЗПИИРКОРНФС не се изисква двойна наказуемост, тъй като засегнатото лице е 4 санкционирано за нарушение на правилата за движение по пътищата.

От друга страна, видно от текста на удостоверението, производството по принцип е било неприсъствено- т.е. производството е било само писмено, а лицето е било уведомено, съгласно законодателството на издаващата държава, относно правото си да обжалва решението, както и за сроковете на обжалване и не е депозирана жалба, поради което и няма как да се е явил в съдебно производство, образувано по повод жалбата.

Отделно от изложеното, от писмото на несъдебния орган на Кралство Нидерландия, се установява, че съгласно нейното законодателство, връчването на решението се извършва по пощата и се изразява в изпращане на покана за плащане на наложената санкция и, ако тя не се върне като „недоставима", то се приема, че същата е била връчена. С оглед това, в конкретния случай, тъй като две съобщения до засегнатото лице не са се върнали с подобно отбелязване, то същите се считат за връчени. Доколкото, З. Т. има постоянен адрес в България, на който, видно от материалите /поканата за плащане/, приложени към удостоверението, поканата е била изпратена, то и въззивният съд приема, че следва да се счита за връчена. Тоест, че лицето е било уведомено за решението, съгласно законодателството на издаващата държава.

Поначало настоящата съдебна процедура се основава на принципа на взаимно доверие между съответните органи на държавите-членки, поради което с основание първият съд е дал вяра на това твърдение. По принцип съдилищата нямат основание да се съмняват в твърденията на наказващия орган, че лицето не е упражнило правото си да обжалва същото или да поиска повторно разглеждане на делото, въпреки че е било уведомено, съгласно законодателството на издаващата държава, за издадения спрямо него акт и за правата, с които разполага.