Решение № 3017 от 03.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3017 гр. Пловдив, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330115954 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е искова молба от С. Н. И. срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Файненшъл България” ООД. Твърди се, че били сключени договор за заем от 27.09.2021 г. с първия ответник и договор за предоставяне на гаранция от същата дата с втория ответник. Твърди, че двата договора са недействителни. Твърди се, че договорите били сключени с В. Н. И., на когото ищецът бил наследник. Счита, че уговореният лихвен процент противоречи на добрите нрави, като счита, че нищожността на възнаградителната лихва повлича нищожност на целия договор. Счита, че в договора не е посочен действителният размер на ГПР, в който следвало да се включи възнаграждение за фирмата поръчител, като твърди, че това води до неравноправен характер на клаузата и нищожността на договора. Така били нарушени и нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Счита за нищожен договора за предоставяне на гаранция, тъй като същият бил лишен от правно основание, накърнявал добрите нрави, внасял неравноправие в отношенията, обезпечавал нищожна кредитна сделка. Твърди да са платени по двата договора суми в размер на по 50 лв. за възнаградителна лихва и за възнаграждение за гаранция и моли да бъдат осъдени ответниците да върнат всеки по 50 лв., като бъде прогласена и нищожността на двата договора. В съдебното заседание размерът на осъдителните искове е увеличен, както следва: връщане на сумата от 68,40 лв., платени за възнаградителна лихва, и на сумата от 326,74 лв., платени за възнаграждение за гаранция. Претендират се разноски.

Първият ответник възразява по твърдението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, като сочи, че са изчерпателно изброени 1 основанията за недействителност на договора в чл. 22 ЗПК, като липсвало основание „противоречие с добрите нрави“. Преценката за нищожност се правила към момента на сключване на договора, а размерът на договорната лихва съответствал на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, същата не следвало да бъде съпоставяна със законната лихва. Лихвеният процент бил фиксиран и условията за прилагането му били записани в договора. Счита, че не са нарушени изискванията за ГПР, като същият бил посочен в договора, като в него е включена само лихвата по кредита като единствен разход, а обезпеченията в чл. 4 от договора не пораждали разноски по кредита и не са част от общия разход, нито разход за допълнителна услуга, тъй като не били задължително условие за получаване на кредита. Ищецът можел да избира между три вида обезпечение. Възразяват да е предоставена заблуждаваща информация, цитира се нормативна уредба, като сочат, че потребителят е бил запознат предварително по всички условия по кредита. Претендира разноски.

Ответникът „Файненшъл България” ЕООД също е подал отговор на исковата молба в срок. Счита, че договорът за поръчителство е действителен и отговаря на изискванията на закона. Счита, че е налице правно основание, а именно солидарното задължаване на „Файненшъл България” ЕООД да отговаря за задълженията на ищеца. Твърди, че има разлика между правоотношението между него и заемополучателя, от една страна, и поръчителя и кредитора, от друга страна. Твърди, че не е налице неравноправност поради възможността за избор между 3 обезпечения. Цитира практика на СЕС, счита, че договорът не накърнява добрите нрави, а е сключен в духа на принципа за свободата на договаряне. Не счита престациите за нееквивалентни, като ответникът не получавал нищо в повече, а възнаграждението му отговаряло на предоставената от него престация. При евентуалност твърди, че нееквивалентността може да доведе до унищожаване на договора. Счита, че са спазени добрите нрави. Ето защо се дължало възнаграждение и договорът за гаранция не съставлявал потребителски договор. Моли за присъждане на разноски.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове срещу първия ответник с правно основание чл.22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК, чл. 146, вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 26, ал. 4 ЗЗД, както и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. За втория ответник са предявени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 146, вр. с чл.143 ЗЗП и чл. 138, ал. 2 ЗЗД, както и осъдителен иск по чл. 55 ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Предявените основания за нищожност по всеки договор, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите и наличието на такива пороци, водещи до тяхната нищожност. По осъдителните искове, които се предявяват наред с установителните, следва да е налице 2 плащане от наследодателя на ищеца на ответника на процесните суми, без за това да е налице валидно правно основание, както и ищецът да е наследник на лицето В. Н. И..

За безспорно беше обявено сключването на двата договора с двамата ответници, както и обстоятелството, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва. Установява се от справки за извършени плащания, че ответниците са получили от В. Н. И. процесните суми, съответно – първия ответник за възнаградителна лихва по договора за заем – в размер на 68,40 лв., и втория ответник за възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция – в размер на 326,74 лв. От приложеното удостоверение за наследници се установява, че ищцата е единствен наследник на кредитополучателя.

По действителността на двата договора, съдът намира следното. В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на гаранция, а само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения.

На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от Договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица поръчители, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружествогарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори – Договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД. Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – гарант. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените погоре обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на гаранция имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до улеснена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки по-трудно изпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за поръчителя икономически се дължи на същото лице, което дава заема и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за поръчителя е разход по кредита и преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение. Като разход по кредита с посочената цел, това 3 възнаграждение следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК. Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и установителният иск подлежи на уважаване на това основание, а останалите не следва да се разглеждат.

Нищожен поради накърняване на добрите нрави е и договорът за предоставяне на гаранция. С този договор и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността.

Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. Поръчителят, ако плати, встъпва в правата на кредитора, и платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника. Дори да се стигне до плащане от поръчителя, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта.

Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Като накърняващ добрите нрави, този договор също следва да се прогласи за нищожен.

С оглед нищожността на двата договора за заем и за предоставяне на гаранция, получените по тях суми за възнаградителна лихва и за възнаграждение за гарант по договора за предоставяне на гаранция,като получени при начална липса на основание и доколкото не се твърди да се дължат на друго основание, подлежат на връщане съответно от първия и от втория ответник и осъдителните искове следва да се уважат, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

При този изход от спора, право на разноски има ищецът, който е доказал разноски в размер на 200 лв. за държавна такса. Ищецът е поискал сумата от 960 лв. за адвокатски хонорар по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, като е бил представляван от адвоката при условията на безплатна правна помощ.

Хонорарът следва да се присъди изцяло,тъй като не надвишава минималните 4 размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1, а ответниците са възразили, само в случай че тези размери се надвишават. Разноските следва да се понесат от двамата ответници по равно.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет

Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 7”, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40-46, по предявения от С. Н. И., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, че Договор за паричен заем с № ***/27.09.2021г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и наследодателя на ищцата – В. Н. И., е недействителен, тъй като не съдържа реално приложимия годишен процент на разходите по кредита.