Определение № 4461 от 27.11.2023, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4461 гр. Варна, 27.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Мила Й. Колева Въззивно частно гражданско дело № 20233100502302 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 278 от ГПК, във вр. с чл. 396, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 77599/19.10.2023 г. на В. Т. В., ЕГН 4406261128, с адрес гр. Варна, ул. „Панагюрище” № 8, ет. 1, ап. 1, със съдебен адрес и чрез пълномощника адв. В. С., г.В., оф. VIII-3, срещу определение № 12156/10.10.2023 г., постановено по гр.д. № 12419/2023 г. по описа на ВРС, 9 състав, с което е допуснато обезпечение на предявените по делото от жалбоподателя искове против „Пупилла" ЕООД, ЕИК 127624007 и П. М. П., ЕГН ********** за солидарното осъждане на ответниците, на основание чл.

79, ал. 1, вр. чл. 82, вр. чл. 121 и следв. вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да му заплатят сумата в размер на 18 702,00 лева, представляваща договорено възнаграждение по рамков договор за изработка на технически проекти по част ВиК, сключен през м. май 2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.09.2023 г. до окончателното погасяване на задължението и сумата в размер от 3 549,21 лева, представляваща обезщетение за забава съизмеримо със законната лихва, считано от падежа на всяко вземане за главница до 26.09.2023 г., ЧРЕЗ НАЛАГАНЕ НА ВЪЗБРАНА върху недвижим имот, при условията на 1 парична гаранция в размер на 2225,12 лв.

В жалбата се излагат доводи, че определението е незаконосъобразно в частта му, с която В. е задължен да внесе парична гаранция като условие за обезпечението. Във връзка с това се твърди, че исковете са подкрепени с достатъчно писмени доказателства, правещи ги вероятно основателни, поради което е налице хипотезата на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК, което изключва допускането на обезпечение по т. 2 на същата разпоредба. На второ място, навеждат се и доводи срещу размера на паричната гаранция като се излагат съображения, че същата следва да бъде в такъв размер, че да обезщети реалните вреди от евентуално допуснатото неоснователно обезпечение, а не да бъде определена така, както е направил първоинстанционния съд – като процент от размера на предявените парични претенции. Направено е искане определението за допускане на обезпечение в частта, с която обезпечението е допуснато при условията на гаранция, да бъде отменено и същото да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 396, ал. 1 от ГПК от надлежна страна, имаща интерес от обжалването, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Внесена е и следващата се за обжалването държавна такса. При тези фактически констатации въззивното производство се преценява като процесуално допустимо.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното определение № 12156/10.10.2023 г., постановено по гр.д.

№ 12419/2023 г., ВРС е допуснал обезпечение на предявените осъдителни искове от В. Т. В., ЕГН **********, против „Пупилла" ЕООД, ЕИК 127624007 и П. М. П., ЕГН ********** за солидарното осъждане на ответниците, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82, вр. чл. 121 и следв. вр. чл.

266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплатят на ищеца сумата в размер на 18702,00 лева, представляваща договорено възнаграждение по рамков договор за изработка на технически проекти по част ВиК, сключен през м. май 2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 27.09.2023 г. до окончателното погасяване на задължението и сумата в размер от 3 549,21 лева, представляваща обезщетение за забава съизмеримо със 2 законната лихва, считано от падежа на всяко вземане за главница до 26.09.2023 г., ЧРЕЗ НАЛАГАНЕ НА ВЪЗБРАНА върху: Самостоятелен обект с идентификатор *****.3.2 по КККР, с площ от 52.960 кв. м., в сграда № 3 в ПИ с идентификатор *****, находящ се в г.В., ведно с прилежащата Изба № 2 от 3.30 кв. м., при условията на парична гаранция в размер на 2225,12 лв., вносима от ищеца по депозитна сметка на РС - Варна.

С оглед на горното и изложеното в обстоятелствената част на частната жалба, настоящият съдебен състав е компетентен да се произнесе само по отношение на това дали обезпечението следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК или при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК. Същият не следва да се произнася по въпроса налице ли са останалите предпоставки за допускане на обезпечението, тъй като, ако при такава преценка се стигне до извод обратен на направения от ВРС за това, би се стигнало до влошаване на положението на жалбоподателя без да има насрещна жалба от другата страна срещу обезпечението.

В. Т. В. е обосновал предявените по делото искове срещу „Пупилла" ЕООД и П. М. П. с твърдението, че между него и първия ответник е налице устен рамков договор, с който той е поел задължението при възлагане от страна на дружеството да изготвя съответните технически проекти и да ги предоставя на възложителя срещу възнаграждение. Във връзка с тези уговорки той е изготвил 27 проекта, които е предоставил на възложителя.

Тези проекти са били приети, но възнаграждението не е било заплатено. Във връзка с това е било налице задължение на „Пупилла" ЕООД да му заплати сумата от 18702 лв., представляваща договореното възнаграждение за изработване на всички посочени в исковата молба технически проекти.

Конкретните начини за възлагане на работата, начина за определяне на възнаграждението и за конкретния размер на същото били определени в рамковия договор. Искът срещу П. М. П., в качеството на физическо лице, се основава на твърдението, че същият е поел задължението да отговаря солидарно с „Пупилла" ЕООД за задълженията на дружеството по рамковия договор.

Съгласно чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК, обезпечение на иска се допуска в случаите, когато са налице убедителни писмени доказателства, от които може да се направи обоснован извод за неговата вероятна основателност. Тези 3 доказателства следва да са от такова естество, че да обосновават вероятна основателност за всички елементи, включени във фактическия състав, от който възниква претендираното с иска право, съответно – на всички изложени в исковата молба обстоятелства, на които се позовава ищеца. Липсата на такива доказателства за някои или за част от обстоятелствата води до невъзможност за допускане на обезпечението по реда на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК, като тази липса следва да бъде заместена чрез определяне на гаранция от съда. В този случай обезпечението би могло да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК или при условията на чл. 391, ал. 2 от ГПК. В конкретния случай към исковата молба са представени доказателства за изготвени от ищеца проекти и за това, че тези проекти със съответните сметки са приети от „Пупилла“ ЕООД. Тези доказателства обаче касаят само част от твърдяните от ищеца обстоятелства за отношенията между страните в производството. Липсват доказателства за твърдяния от ищеца устен рамков договор, поради което не може да бъде направен извод за това дали такъв действително е сключван, какви са конкретните условия по него, за евентуалните срокове за изпълнение на задълженията между страните, за начина на определяне на възнаграждението и за сроковете за плащане.

Поради това не може да бъде направен и извод за това дали представените от ищеца с исковата молба проекти са изготвени именно във връзка с този рамков договор или касаят отделни самостоятелни отношения между страните. От същите доказателства не би могъл да бъде направен извод и за това, че П. М. П., освен в качеството си на едноличен собственик на капитала и управител на „Пупилла“ ЕООД, е подписвал документите и в лично качество като солидарен длъжник по рамковия договор. Също така не може да бъде направен извод и за това, ако е налице такова солидарно задължение, на какво основание е възникнало то, което е от значение за определяне обема на отговорността на П. М. П.. Предвид изложеното, така представените от ищеца доказателства не установяват вероятна основателност на всички посочени от него в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, респективно – всички елементи от фактическия състав на претендираното от него вземане.

Поради това не е налице хипотезата на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обезпечението, като липсващата част от доказателствата следва да бъде заменена с определена от съда гаранция. Още повече, че по силата на чл. 391, ал. 2 от ГПК такава гаранция може да бъде определена от съда и в случаите 4 по чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед конкретни данни по делото. В случая етапът, на който се намира исковото производство, когато още не са събирана доказателства за възраженията на насрещната страна, дава основание за приложение на разпоредбата на чл. 391, ал. 2 от ГПК. Наред с горното, следва да се посочи и че правилно първоинстанционният съд е посочил, че при допускането на обезпечение не се изследва кой е действителния собственик на имота, върху който се налага обезпечението. Това обстоятелство обаче е от значение в случаите, когато са предявени искове срещу различни ответници и обезпечението се налага върху имот на един от тях, доколкото за всеки един от ответниците условията за допускане на обезпечението може да са различни. Както е посочил първоинстанционният съд, В. е поискал налагането на възбрана върху имот, който е собственост на П. М. П., като във връзка с факта на установяване на собствеността е приложил Справка № 1233122/25.09.2023 г. на Агенцията по вписванията. Както се посочи по-горе обаче, по отношение на задължението на П. М. П., в качеството му на физическо лице, липсват убедителни писмени доказателства, правещи иска вероятно основателен. Поради това, обезпечението върху този имот следва да се допусне при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК, както е направил и първоинстанционния съд.

С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е законосъобразно в частта, в която обезпечението е допуснато по реда на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК. Същото е законосъобразно и в частта му, с която е определен размера на гаранцията. Действително, същата следва да е в размер, който би обезщетил ответника за действително претърпените от него вреди вследствие на неоснователно допуснато обезпечение. В хипотезата на допускане на обезпечението тези вреди не са настъпили, а се предполагат с оглед вида на претенцията, вида на обезпечението и начина, по който това обезпечение ограничава имуществената сфера на ответника. В случая е допуснато обезпечение чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана на недвижим имот, която ограничава възможността на ответника да се разпорежда с имота, а размера на самата гаранция е определен в разумни граници. С оглед на това, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение като е определил размера на паричната гаранция на 2225,12 лв.

Преценено в съвкупност, всичко гореизложено води до извода, че обжалваното определение е законосъобразно и като такова следва да бъде 5 потвърдено.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 278 от ГПК , Варненският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 12156/10.10.2023 г., постановено по гр.д. № 12419/2023 г. по описа на ВРС, 9 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6