Решение № 719 от 07.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 719 гр. Стара Загора, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20265530100328 по описа за 2026 година

Предявен e установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата Н. Г. П. твърди в исковата си молба, че между нея в качеството й на кредитополучател и „Макроадванс“ АД, с ЕИК 201127485, в качеството си на кредитодател, бил сключен Договор за потребителски кредит № *** от ***г. Договорът бил сключен при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, кредитодателят следвало да предостави парични средства в размер на 1200лв на Н. Г. П., а тя от своя страна да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 7 от договора, годишният лихвен процент на заема бил 38.95%, а годишният процент на разходите 49.65%. Срокът за издължаване на кредита бил 17 месеца. Счита, че процесният договор не отговаря на изискванията на ЗПК и съгласно чл.

23 от ЗПК, предвид което следвало да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по него. Процесният договор за кредит по своята същност се явявал договор за потребителски кредит, намиращ правната си регламентация в ЗПК. Съгласно чл.

19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора). В § 1, т. 1 от ДР от ЗПК била дадена легална дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за потребителя" - това били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за 1 допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно в ГПР, който представлява вид оскъпяване на кредита, следвало да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника. Предвид горепосочената дефиниция на годишен процент на разходите, счита, че приложеният в кредитното правоотношение такъв, е различен от посочения в договора за кредит, в размер от 49.65%. Това било така, защото съгласно договора се дължала “неустойка” по смисъла на чл. 10 от същия, в случай, че кредитополучателят не предостави обезпечение в тридневен срок от подписването на съглашението. Съобразно разпоредбата на чл. 10 от договора, дължимата неустойка по Договор за потребителски кредит № *** от ***г. възлизала в размер на 7,88 лева плюс 0,219 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,219 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Кредитодателят, залагайки на клаузата, уговорена в чл. 10 в договора за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създал неравноправност, която благоприятства кредитодателя и уврежда кредитополучателя. Със самата уговорка "Макроадванс" АД, целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите в договора, като това обстоятелство породило нищожност на разпоредбата на чл. 10 от същия, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договорите за потребителски кредити водело до нищожност на договорите. Съгласно чл. 20 от процесния договор кредитополучателят се задължил, в срок от 3 работни дни от сключването му, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, което следвало да бъде одобрено от кредитора. В ал. 3 от същия чл. 20 на Договор за потребителски кредит № *** от ***г. били посочени изискванията, на които следвало да отговаря кумулативно поръчителят.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ се явявало разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредитите, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че процесния договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал.

11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 20 от договора, същият дължал „неустойка“ на кредитора, която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест се 2 кумулира месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от кредитополучателката да се представи поръчител, отговарящ на условията, посочени по-горе, вдигало лихвения процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК, заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по него. Клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо до 3 работни дни от подписване на договор за потребителски кредит на практика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. В заключение, посоченият лихвен процент в договора за кредит от 38.95 % не отговарял на действително приложените лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в пap. 1 от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като счита, че това обстоятелство водело до нищожност на договорните съглашения.

Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното ползване на заетата сума и когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципа на добросъвестността при участие в облигационните отношения.

Видно от съдържанието на процесния договор, страните уговорили заплащане на възнаградителна лихва в размер на 38.95%. Като съгласно чл.10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се 3 правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва по договора надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендираните периоди, с което правела клаузите, уговарящи размера й - нищожни.

Позовава се на съдебна практика в посочения смисъл. Знаейки, че посоченият по-горе критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай, моли да бъде взето предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договорите, а именно и дължимостта на неустойката при липса на поръчител. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята, че размерът на лихвата от 38.95 %, противоречи на добрите нрави. Счита, че уговорената неустойка в чл. 10 от процесния договор за кредит противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка по договора се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело № 1 от 2009 година на ОСГТК на ВКС. Уговорената неустойка по никакъв начин не обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служела за обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по-малко го санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза. Единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба била свръхпечалба на заемодателя. Процесната неустойка, уговорена в договора за кредит, също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите.

Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството и съответно не индивидуално уговорена. Счита, че разпоредбата на чл. 10 от процесния договор за потребителски кредит, уговаряща начисляване на неустойка за неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на тьрговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като счита, че всички мотиви в тази насока са изложени по-горе, съответно са приложими и за въпросната неустойка. С оглед гореизложеното, счита, че е заплатила, въпреки липсата на основание по Договор за потребителски кредит № *** от *** година сума равняваща се на главницата, на ответника в настоящото производство. В тази връзка за нея възниквал правен интерес да сезира съда с искане за установяване на това, че Договор за потребителски кредит № *** от *** година е 4 недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26 от ЗЗД, тъй като ответното дружество претендирало заплащане на суми, които според изложените твърдения в исковата молба, произлизат от недействителни клаузи, противоречащи с императивни норми на материалния закон.