Решение № 316 от 29.04.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 316 гр. гр. Хасково, 29.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640101310 по описа за 2024 година

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11 и чл.19 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, бул.***************, съдебен адрес: гр.София, бул."Ал.Стамболийски" № 125-2, ет.5, офис 5.3, чрез Еднолично адвокатско дружество „Д.М.", БУЛСТАТ 177492004, представлявано от управителя Д.М.М., против „НЕТКРЕДИТ" ООД, с ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев" ул. „Лъчезар Станчев“ (ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от И.Н. Х-С., за прогласяване нищожността на сключен между страните Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г., а в условията на евентуалност, да бъде провъзгласена нищожността на клаузата на чл. 6 в Договор за предоставяне на потребителски кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г., сключен между страните, както и бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 545,20 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в съдебно заседание, проведено на 31.03.2025г./, представляваща недължимо платени суми по договора за потребителски кредит, ведно със 1 законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на искова молба в съда - 27.05.2024г. до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че на 30.09.2021г. сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г. по силата, на който получил в заем сума в размер на 1600 лева, при размер на годишната лихва от 40,06%, размер на ГПР - 48,29%, размер на погасителна вноска – 164 лева, вид на вноската – месечна, брой вноски - 12, размер на общата сума, която следвало да върне – 1968 лева.

В чл. 41 ал.3 от договора било предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гаранция, по начина и условията, съгласно Общите условия на договора.

В чл.6 от Договора се предвиждало, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 1284 лева. Неустойката се заплаща от кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Твърди се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 1284 лева, тъй като не представил в срок предвиденото по договора обезпечение и която неустойка следвало да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита като така общата сума, която следвало да върне възлиза на 3252 лева.

Ищецът счита, че към настоящия договор са приложими разпоредбите на ЗПК, както и че така уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г., съгласно която кредитополучателя – потребител трябва да заплати неустойка в размер на 1284 лева, е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като излага съображения в тази насока.

Сочи, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от 33Д е налице именно, когато се нарушава правен принцип - било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкурентни други разпоредби. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да 2 не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособносrга, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".

В този смисъл смята, че с клаузата, с която в процесния договор е уговорено, че заемателят дължи неустойка в общ размер на 1284 лева, в случай че не предостави в срок по-малък от 24 часа от сключването му, обезпечение - банкова гаранция, се цели прехвърляне на задължението на кредитора към потребителя. Въпреки задължението на кредитиращото дружество да извърши проверка за кредитоспособността на потребителя - това задължение се вменявало на потребителя, който да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му нараства, т.е. вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране, същият налага неимоверно голяма неустойка, с която повишавал риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.

Отделно счита, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Отбелязва, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение, същият е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне 3 на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и ,,неустойката да не се дължи, то счита, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

С уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл. 19, ап. 4 от ЗПК. Това вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50%. Действително обаче същото отговаря на всички критерии, посочени в пар. 1, т. 1 от ЗПК. То представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя. Това се потвърждава и от С.я погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно е, че договарянето на този разход като неустойка имал единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл.21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в срок по-малко от 24 часа не можела да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и житейски логично било да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат да осигурят поръчител с големи трудови доходи. Освен това следвало да се има предвид, че в ЗПК е предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай, че кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, следвало е да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика.

Видно от процесния договор било също така, че възнаградителната лихва е в размер на 368 лв., а неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение по договора е в размер на 1284 лв, с което реалният ГПР по договора ставал над 100%. Цитира Решение по дело С-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от 4

Софийски районен относно договорите за потребителски кредити, съгласно което „посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер", „... член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент наразходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница".

Сочи също, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Същата противоречяла на закона и добрите нрави, като излиза извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушават се основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на OCTК преценката за нищожност следва да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й, същата е в размер на 186% от предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетявала, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на длъжника и бил одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното категорично следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят цели единствено да се обогати.