Решение № 260120 от 20.07.2023, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260120

20.07.2023 г. гр.

Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и трета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА

БОЕВА при участието на секретаря: Малина Петрова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 20926 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба на Д.Т.П.,

ЕГН ********** против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *********, с която са предявени обективно съединени искове – установителни и осъдителен с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 5, чл.11 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по рамков договор за потребителски кредит № … от 28.09.2018 г., което било недействително на основание чл. 22 ЗПК. На същата дата подписали и анекс, съдържащ спецификацията на предоставения кредит от 200 лева при фиксиран лихвен процент 41 и ГПР – 49,62 %. Твърди се нищожност на анекса, поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т.

9, т.10 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, посоченият лихвен процент не отговарял на действителния, т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към дог. лихва. Клаузата за дължимост на неустойка била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени.

Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48.

Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора.

Нарушени били изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в чл.11, ал. 1 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по – силната страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била повече от 50 % от заемната сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в противоречие с обявеното в договора за общия размер на всички плащания, като разпоредбата не включвала оскъпяването.Общата сума била подвеждаща за потребителя, при което и той не могъл да прецени действителния размер на задълженията си и последиците при забава. Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния размер на лихвения процент. Уговорените доп. такси и разноски не били дължими, съгл. чл. 10а ЗПК. Поради това и анексът към договора бил недействителен.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на анекса от 28.09.2018 г. към договор за потребителски кредит за изцяло недействителен; за прогласяване на клаузите на чл. 6.2, чл. 6.3, чл. 6.5, чл. 6.6 и чл.7.2 от договора за нищожни, поради противоречие с добрите нрави, като неравноправни и нарушаващи нормите на чл.

10а и чл. 33 ЗПК, както и за присъждане на сумата от 100,48 лева – представляваща платена без основание сума за неустойка за периода 28.09.2018 г. – 04.01.2019 г., ведно със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл.

131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

Договорът и анексът били надлежно сключени, а поисканата парична сума – предоставена на ищеца. Неустойката не следвало да се включва към ГПР, съгл. чл. 19, ал. 3, т.1 ЗПК. Клаузата за начисляването й била валидна, а сумата – дължима, предвид неизпълнението на ищеца да осигури уговореното обезпечение. Дог. лихва и ГПР били правилно определени и съобщени на кредитополучателя. Неустойката отговаряла на присъщите й функции и не противоречала на чл. 33 ЗПК. Нормите на ЗПК относно ГПР били спазени. Разходите за извънсъдебно събиране на вземанията също били дължими, поради неизпълнението на кредитополучателя. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.

12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По установителния иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните са подписани договор за потребителски кредит № …. от 28.09.2018 г., ведно с анекс от същата дата; че предоставената сума от 200 лева е усвоена /вж. доклада/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Договорът от 28.09.2018 г. е общ, рамков, предвижда права и задължения и възможност за предоставяне на кредитни средства чрез доп. траншове – за които се подписват анекси. Чл.4.1 предвижда дължимост на годишна фиксирана лихва от 41 %.

Според оспорения анекс от същата дата, на ищеца е предоставен кредит от 200 лева, при срок на плащане 4 месеца, с размер на вноска 54,34 лева, лихва от 17,36 лева /според пог. план/, ГПР 49,62 %, неустойка при непредоставено обезпечение от 100,48 лева и предвидени такси за извънсъдебно събиране на вземания.

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор.

Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №

1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя

– Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност анекса като отделно правоотношение, според твърденията в ИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният анекс към договора по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния анекс никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Налице е и друго нарушение, т.к. посоченият в анекса ГПР от 49,62 % не съответства на действителния. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената неустойка за непредоставено обезпечение от 100,48 лева да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски. Тя се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя, като според приетото заключение на първоначалната ССЕ, което се кредитира изцяло, оскъпява кредита на годишна база със 150,72 %. Следователно, посоченият ГПР е по – нисък от действителния.

Отделно

- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение