Решение № 2397 от 16.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2397 гр. Пловдив, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330110250 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени субективно кумулативно съединени искове от М. С. К. ЕГН ********** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД ЕИК 131576434 за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № ***, сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на „Изи Асет Мениджмънт“ АД да върне на ищцата сумата от 104.40 лева – платена без основание сума по нищожен договор за паричен заем №***, сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, платени в периода 22.04.2019 год. до 25.06.2019 год. /Цената на осъдителната претенция съобразена с допуснатото увеличение на иска с Протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание от 16.04.2025 год./

Ищецът поддържа, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 300 лева, при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР в размер на 45,53 %. Твърди се, че на основание чл. 4, ал.1 от Договора ищцата следвала да представи в тридневен срок едно от следните обезпечения – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция за сумата от 315.24 лева или одобрено от заемодателя дружество – поръчител. На основание чл. 4, ал.2 от Договора, ако заемателят не изпълнил задължението си по чл.4, л.1 и не представил обезпечение, то тя дължала неустойка в размер на 89.16 лева, заплащана разсрочено заедно с 1 погасителните вноски. Общо дължимата сума по договора била 404.40 лева.

Сочи се, че ищцата е погасила задълженията си по договора, като тъй като същият бил нищожен на нея й се дължало връщане на сумите платени над тези за главница. Излага твърдения, че договорът за заем е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушени разпоредби на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. По отношение на договорения лихвен процент се възразява, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото реалният ГПР не съответства на посочения в договора. Несъответствието се дължало на обстоятелството, че в ГПР не било включено вземането за неустойка. Изразява се становище и че не били спазени изискванията и на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК.

Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Излагат се възражения за нередовност на исковата молба. Излагат съображения и за недопустимост на исковата претенция, поради съединяването на установителен с осъдителен иск. При условията на евентуалност, ако съдът приеме искът за допустим, се навеждат доводи за неговата неоснователност. Посочва се, че размерът на лихвения процент не противоречи на добрите нрави, доколкото възнаградителната лихва представлява цената на предоставената услуга и същата не следва да бъде обвързвана с размера на законната лихва. Ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва преди сключването на договора и същият се съгласил с него. Според ответника липсвало нарушение на нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 и 11 от ЗПК, доколкото в ГПР не следвало да се включва вземането за неустойка. Начинът на формиране на същия бил ясно посочен, като съответствал на формулата, регламентирана в Приложение № 1 към ЗПК. Съобразно ЗПК последният следвало да се изчислява към момента на сключване на договора, а вземането за неустойка възниквало впоследствие и единствено при условие, че потребителят е в невъзможност да представи останалите обезпечения.

Въвежда възражение за изтекла погасителна давност на вземанията на ищеца, тъй като началния момент на давностия срок по чл.110 ЗЗД започвал да тече от момента на извършване на плащането без основание.В случай че процесният договор за заем бил недействителен част от плащанията били извършени в периода пет години преди подаване на иска – 11.06.2024 год., поради което са погасени по давност.

Поради изложеното моли предявените срещу ответника искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1148 от 27.01.2025 год., съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата и Изи Асет 2

Мениджмънт“ АД е сключен договор за кредит с № *** със заемна сума от 300 лева, ГПР 45,53 % и ГЛП – 40%, както и че в ГПР не е включен като разход вземането за неустойка.

Видно от приложения по делото Договор за кредит с № ***/л.4-6/ и поспециално – чл. 4, ал.1 от Договора, страните са уговорили в тридневен срок от сключването му кредитополучателят да представи едно от следните обезпечения - две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция за сумата от 315.24 лева или одобрено от заемодателя дружество – поръчител. На основание чл. 4, ал.2 от Договора, ако заемателят не е изпълнил задължението си по чл.4, ал.1 и не представил обезпечение, то се дължи неустойка в размер на 89.16 лева, заплащана разсрочено заедно с погасителните вноски.

От представената справка от ответното дружество /л.63-гръб/ се установява, че общо заплатените суми по договора за кредит са в размер на 402.85 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Изи Асет мениджмънт" АД като заемодател и ищеца, като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест на заемателя да осигури поне едно от следните обезпечения: двама поръчители или банкова гаранция в размера по чл. 2, т.7 от Договора, който размер възлиза на 315.14 лева. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което 3 последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в нисък размер (300лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в по –висок размер от този, който търси – 315.14 лева. ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поне две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора /л. 63 - гръб/, изначално включва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при формирането на анюитетната вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 45.53 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като при включването й той неминуеми би нараснал над 50%. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно 4

(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1322.49 лева. В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал.2 от Договора „неустойка” в размер от 89.16 лева. Чрез прибавянето на последната, общата сума, която следва да заплати потребителят възлиза на 404.40 лева, което е над размера на получения в заем финансов ресурс. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.