Решение № 1923 от 22.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1923 гр. София, 15.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20211100506529 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение № 20005614 от 08 .01.2021 г. по гр. д. № 15315/2020 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, съдът е признал за установено, на основание чл. 422 ГПК, че А.Н.С.., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******* сумите както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата 1 579,17 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот - апартамент 89 , находящ се в гр. София, ж.к. „*******, абонатен № 222101, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. и сумата 27,25 лв. за дялово разпределение за същия период, ведно със законна лихва от 26.06.2019 г. до изплащане на вземането, като е отхвърлил акцесорните исковете по чл.

86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 178,70 лв., представляващо лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия за периода от 14.09.2017 г. до 19.06.2019 г. и на 5,30 лв. - лихва за забавеното плащане на таксата за дялово разпределение за периода от 30.06.2016 г. до 19.06.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично 1 задължение по ч. гр. д. № 36555/2019 г. на СРС, 153 състав.

С решението А.Н.С.. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 77 лв. - разноски в заповедното производството, както и сумата 256,74 лв. - разноски в исковото производство.

Недоволна от така постановеното решение, в частта, с която са уважени установителните искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ е останала ответницата в производството А.С., която чрез особеният си представител адв. Копчева го обжалва при твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Цитира и прилага нова практика на ВАС, която моли да бъде взета предвид от съда при постановяване на решението. Искането й към съда е да се отмени частично решението, в частта с която СРС признава за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 1 108,08 лв. за периода 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г., която сума е част от общата претенция в размер на 1 579,19 лв.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалният си представител юрк. Д. К. депозира молба от 15.06.2022 г., с която моли съда да даде ход на делото в тяхно отсъствие, оспорва въззивната жалба, като счита, че съдът е постановил правилно решение, съобразено с константната съдебна практика по аналогични спорове. Иска да се потвърди първоинстанционното решение, претендират се разноски и юрк. възнаграждение, възразява се за прекомерност на адв. възнаграждение на въззивника. Прави се възражение за недължимост на адв.възнаграждение, в случай, че се твърди осъществяване на правна защита по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗА.

Третото лице помагач на ищеца „Б.“ ООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Решението в отхвърлителната част, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 2

331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни, при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.

Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането.

Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди.

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесният имот/ е била 3 присъединена към топлопреносната мрежа. От представеното пред СРС писмо от Столична община - район Люлин се установява, че ответникът А.С. е придобила собствеността върху процесния имот - апартамент 89 в гр.

София, ж. к. „******* по силата на договор за покупко-продажба от 01.10.1986 г. Това обстоятелство се потвърждава и от представената молба от А.С. до ищцовото дружество за откриване на индивидуална партида за този имот. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по делото доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния съд, че ответницата А.С. е собственик на процесния топлоснобден имот и има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.

Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.

Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и ФДР от друга има действие и по отношение на ответницата С.. Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от 4 решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва дяловото разпределение.

На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните искове).

Решението е обосновано и правилно в частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия по отношение на ответницата С. за сума в размер на 1 579,17 лв. и за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г.

Претендираните вземания не са установени единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаната експертиза, която съдът кредитира като обективна и компетентна, от която се установява, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.

Количеството доставена топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция, след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на дружеството-доставчик.

От заключението на съдебно-техническата експертиза, неоспорено от страните в първоинстанционното производство, се установява, че в топлоснабдения имот отоплителните тела са били демонтирани, като през исковия период е имало единствено щранг-лира в банята, а от сезон 2017/2018 г. и 1 брой водомер, като изчислението и разпределението на топлоенергията за отопление на имот е на база екстраполация по максимален 5 специфичен разход за сградата, а за битово горещо водоснабдяване на база 1 лица поради липсата на водомер до 2017 г., съответно поради липсата на информация, какви са били показанията при пломбирането му.

Топлоенергията отдадена от щранг-лирата и от сградната инсталация е изчислявана съгласно формулите по т.6.5 и т.6.1.1 от приложението към Наредба № 16-334/2007 г. Съгласно заключението дяловото разпределение е извършено в съответствие с нормативната уредба, отчетените показания на общите и индивидуални уреди, като количеството доставена топлоенергия е на стойност 1 579,19 лв.

Съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. Според чл. 22, ал. 2 от общите условия на ищцовото дружество от 2014 г. купувачите заплащат таксата за дялово разпределение на топлинната енергия на продавача, тоест на ищеца. Аналогична е и клаузата на чл. 22, ал. 2 от общите условия от 2016 г. Следователно потребителите на топлинна енергия са задължени да заплащат на „Т.С.” ЕАД възнаграждението за услугата дялово разпределение на топлинната енергия, независимо че услугата се извършва от трето лице. Съгласно заключението на вещото лице по изготвената и приета по делото СТЕ дължимата от абоната главница за дялово разпределение възлиза на сумата от 27,25 лв.

Относно възражението на ответницата, че част от задължението й е погасено по давност настоящият съдебен състав намира следното: