Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1933 от 01.07.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно наказателно дело 3284/2024
Вид
Определение № 1933
Подписан
01.07.2024
В сила
25.06.2024
Състав
Мирослава Тодорова, Иво Юриев Хинов, Христинка Колева

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1933 гр. София, 25.06.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО III ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослава Т.а

Членове:

Христинка Колева

Иво Юр. Хинов като разгледа докладваното от Иво Юр. Хинов Въззивно частно наказателно дело № 20241100603284 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.243 ал.8 НПК.

То е образувано въз основа на въззивна частна жалба, подадена от П. Т. против Определение № 1367/10.04.2024 г по н.ч.д. № 6928/23 г по описа на СРС, 15 състав, с което е потвърдено Постановление от 20.03.2023 г на СРП по пр.пр. 32 098/18 г за прекратяване на наказателното производство против определени лица и спирането му поради неразкриване на извършителя.

Посочва се, че това Постановление е необосновано, доколкото фактическата обстановка е възприета в противоречие с доказателствената съвкупност; то е издадено от прокурор, който не е бил първоначално определеният наблюдаващ прокурор и по неясни причини му е разпределена преписката; счита за учудващо съдът да се солидаризира с неговите аргументи; счита, че липсва обективност и безпристрастност при разследването, доколкото обвиняеми са полицейските служители; проявена е „невероятна умствена гимнастика“ от прокурора и от СРС да мотивират своите актове; СРС само е повторил доводите на прокурора, като не е дал отговор на възраженията в жалбата против Постановлението. След това излага своето становище относно инцидента, като посочва, че той, заедно с трето лице (С.И.) били подложени на малтретиране от полицейските органи; че още от самото начало е посочил кои полицаи са го малтретирали; поради което не може да се възприеме тезата на СРП, че авторите на деянието не са установени. Счита за порочно твърдението, че след като пострадалото лице е заинтересовано, то твърденията му не следва да се кредитират. Не е съгласен и с доводите, че разпознаването е опорочено и това нарушение не може да се поправи. Счита за нередно първоначално определеният прокурор да защити определено становище, с привличане на лица като обвиняеми, а след това друг 1 прокурор да застъпи противоположно становище, с прекратяването на наказателното производство против тях и със спирането му с цел издирване на неизвестни извършители.

На последно място посочва, че поради забавяне на разследването вече е изтекла абсолютната давност за част от деянията. Прави искане да се отмени обжалваното Определение на СРС, да се даде указания на СРП за правилно прилагане на закона и да бъде изготвен обвинителен акт.

Частният жалбоподател е бил уведомен за обжалвания акт на 20.04.2024 г, като е подал жалбата си на 26.04.2024 г. Поради което тя е подадена в срок. Има изискуемото от закона съдържание. Копие от нея е връчено на СРП. Поради което следва да се разгледа по същество.

Най-напред следва да се изложат доводи от чисто формална страна, относно предмета на въззивната проверка.

С обжалваното пред СРС Постановление на СРП е било прекратено наказателното производство в едната си част против обвиняемите А. и Т. на основание чл. 243 ал.1 т.2 НПК (обвинението не е доказано), като е постановено спиране на производството до издирване на извършителите; а също така, в останалата си част, е прекратено наказателното производство против обвиняемите Т., Т. и В. на основание чл. 243 ал.1 т.2 вр чл. 24 ал.1 т. 3 НПК (изтекла абсолютна погасителна давност). Тези деяния касаят пострадалите П. Т. и С.И.. И двамата са подали жалби против това Постановление, като видно от съдържанието им, те оспорват само първият прекратителен диспозитив – прекратяване поради недоказаност на обвинението.

Относно втория изразяват недоволство, че поради забавеното разследване давността е изтекла, но не правят искане за отмяната на Постановлението.

Поради което и предмет на съдебна преценка може да бъде само тази обжалвана част на Постановлението. Обстоятелството, че СРС е изложил доводи и относно необжалваната част от това Постановление, относно изтеклата абсолютна давност (която като несъмнена не се оспорва от двамата жалбоподатели), не може да доведе до извода, че предметът на съдебната преценка е и вторият прекратителен диспозитив.

На второ място въззивният съд е сезиран само с жалба от П. Т.; С.И. не е подавал такава жалба. Същевременно разследваните деяния, по които те двамата са пострадали, са отделни и самостоятелни; няма такава връзка между тях, че установяването на едното от тях да е невъзможно без установяването на другото. Поради което предмет на въззивния контрол е само деянието, относимо към П. Т..

Следователно Постановление от 20.03.2023 г на СРП по пр.пр. 32 098/18 г, д.пр. № 594/18 по описа на Сл.Отд. при СГП, е влязло в сила като необжалвано относно деянията, посочени във втория му диспозитив (прекратяване на наказателното производство поради давност) и е влязло в сила като потвърдено от СРС с Определение № 1367/10.04.2024 г по н.ч.д. № 6928/23 г по описа на СРС, 15 състав, което отново не е било обжалвано, относно деянието с пострадал С.И., посочено в първия му диспозитив.

2

Предмет на въззивен контрол е само онази част от Определението на СРС, с което се потвърждава прекратяване на наказателното производство по първия диспозитив относно деянието, по което пострадал е П. Т.; респективно спиране на наказателното производство в тази му част, поради неразкриване на извършителя.

На второ място следва да се изложат доводи относно начина, по който СРС се е произнесъл по постъпилата жалба от П. Т. против Постановлението за прекратяване на наказателното производство.

СРС е бил сезиран с доводи, идентични с посочените по-горе (съдържащи се и във въззивната частна жалба, с която е сезиран СГС), като от една страна не е дала отговор на част от тях, а от друга страна даденият отговор на останалата част по своето естество е присъщ за акт по същество, а не за акт по контрол на прокурорско решение за прекратяване на наказателното производство.

И по-точно не е даден отговор на възражението относно спазване на правилата за определянето на прокурор Й.С. като подпомагащ наблюдаващия прокурор, и който вместо него е постановил обжалваното Постановление.

Също така СРС неправилно, след преценка на доказателствата, е изградил своя собствена фактическа обстановка, като по този начин е подходил към жалбата по същия начин, както ако би подходил, ако е би бил сезиран с обвинителен акт. А в случая формулирано обвинение няма и такова не е било представено на съда; поради което и съдът не би следвало да преценява дали едно такова евентуално обвинение е доказано от фактическа и правна страна. Предмет на съдебната преценка не са и Постановленията по чл.

219 НПК. Обратното – СРС е сезиран с жалба против Постановление за прекратяване на наказателното производство. Предмет на неговата преценка е начинът, по който се е формирало вътрешното убеждение на прокурора, автор на това Постановление – и по-точно дали то е резултат от преценка на доказателства, събрани след цялостно, пълно и обективно разследване; дали правилно е преценено наличието или липсата на процесуални нарушения при събиране на доказателствата и правното значение на определени нарушения; дали е направена обективен и обоснован анализ на доказателствата; дали правилно е приложен законът. Съдът не може да замести прокурора в неговото решение дали да прекрати наказателното производство или да го продължи, евентуално с внасяне на обвинение в съда – а той следва да контролира начина, по който се формира това вътрешно убеждение.

При все това, доколкото СРС заявява (стр.5 от определението, долу): „(в)ъзприетата фактическа обстановка изцяло съвпада по своето смислово съдържание с изложената от представителя на СРП“, то и доводите му следва да се разгледат именно в аспекта на потвърждаване на изводите на СРП – а не в аспекта на самостоятелно достигане на определени фактически изводи, след което съпоставянето им с тези на СРП.

Това се отнася и до последващият коментар на доказателствата, при което са изложени твърдения за правното значение на разпознаванията. И той следва да бъде 3 разгледан не като самостоятелен извод, до които СРС е достигнал, а като преценка дали сходните изводи на СРП са възприети или не. Обратното, доводите относно добросъвестността на пострадалите при тези разпознавания, доколкото въобще не е бил коментиран от СРП при постановяване на обжалваното Постановление и за първи път са изложени от СРС, не следва въобще да се коментират. Това е така, доколкото съдът следва да контролира начина, по който СРП е достигнал до извод за необходимост от прекратяване на наказателното производство – а не да до изложи вместо прокурора аргументи в тази насока.

Съдът не може, по повод въззивен контрол по чл. 243 НПК, да упражнява правомощие на прокурора.

Разглеждайки именно в този аспект обжалваното Определение на СРС, въззивният съд приема, че доводите на СРС биха могли да бъдат обект на последващ въззивен контрол – единствено в аспекта дали правилно са преценени аргументите на СРП за прекратяване на наказателното производство против определени лица и спирането му поради неразкриване на извършителя.

Въззивният съд приема, че жалбата на П. Т. е основателна, доколкото не възприема доводите на СРС, че при постановяване на обжалваното Постановление СРП е формирал своето вътрешно убеждение при спазване на законовите правила за спазване на процесуалните правила при извършване на процесните разпознавания, вкл и определянето на определени техни особености като съществени процесуални нарушения. Макар и СРС правилно да е коригирал част от грешките, допуснати от прокурора (относно това, че присъствието на повереник на пострадалите при разпознаването го опорочава, както и това, че се касае за един и същи повереник на двамата потрадали) все пак подкрепя други (относно нарушената последователност на действията при това разпознаване, в аспекта на липса на предварителен разпит преди провеждането му, което води до изключване на протоколите за разпознаване от доказателствата; нарушение на изискването за непосредственост, доколкото липсва посочване на начален и краен час на разпознаванията).

Също така въззивният съд не може да се съгласи и с доводите на СРС, че след като разпознаващият преди това добре познава лицето, за което дава показания, то не следва да се извърши разпознаване, тъй като то „…е годно да доведе до формиране на грешни изводи относно авторството на разследването престъпление“. Това се отнася и до изводите на СРС, че ново разпознаване, при спазване на всички процесуални правила, не следва да се прави, доколкото разпознаващите, при предходното опорочено разпознаване са видели снимките, а и още преди това са имали информация за лицата, поради което „(н)е може да се очаква, че повтарянето на разпознаването ще доведе до обективна и безпристрастна идентификация“.

Поради това, доколкото въззивният съд достига до качествено различни изводи от тези на СРС, следва да изложи свои собствени доводи относно законосъобразността на прекратяване на наказателното производство.

Обжалваният акт е Постановление от 20.03.2023 г, постановен от прокурор Й.С., по 4 пр.пр. 32 098/18 по описа на СРП, д.пр. № 594/18 по описа на Сл.Отд. при СГП. С него установена следната фактическа обстановка (относима единствено за свидетеля П. Т. и единствено за деянията спрямо него, за които наказателното производство не е прекратено поради изтекла абсолютна погасителна давност). На 02.08.2018 г свидетелят П. Т. (който е жалбоподател по настоящето дело) се явил доброволно в сградата на СДВР, гр. София, ул.

Антим I, придружен от адвоката си, доколкото бил обявен за общодържавно издирване (след полицейска операция, включваща преследване и нараняване на полицай – за който той бил заподозрян). Бил настанени в стая № 444, след което понесъл определени травматични увреди (контузия с кръвонасядане на долен клепач на ляво око и лява скулна област, контузия и охлузване на дясна китка, травма с кръвонасядане на колената и подбедриците), определени като лека телесна повреда по чл. 130 ал.1 НК. СРП приема за несъмнено, че тези травматични увреди са причинени по време на престоя му в сградата на СДВР (не и преди това, докато е били на свобода, нито след това, при привличането му като обвиняем или докато е бил задържан в Следствения арест).