Решение № 1256 от 19.10.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1256 гр. Варна, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Христова - Желева при участието на секретаря Силвия Ст. Генова като разгледа докладваното от Ивелина Христова - Желева Административно наказателно дело № 20263110204024 по описа за 2026 година За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН. То е образувано по жалба на „Валент“ ЕООД , ЕИК 1030722899, със седалище и адрес на управление : ***, представлявано от управителя К.М.А. срещу: Електронен фиш / ЕФ/ № 8506251301 издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ при Министерството на регионалното развитие и благоустройството, с който за нарушение на чл.102, ал.2 от Закона за движение по пътищата, на основание чл.187а, ал.2, т.1 вр. чл.179, ал.3 от Закона за движение по пътищата на дружеството било наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 300 лева /равняващи се на 153,39 евро след превалутирането на българския лев в евро/.

С жалбата се моли да бъде отменен издаденият електронен фиш като се твърди, че същият след изтичане на давностния срок.

В съдебно заседание, наказаният субект се представлява от своя управител, който поддържа жалбата и моли ЕФ да бъде отменен, тъй като са изтекли три години от нарушението и нказващия орган няма право да го издаде.

Наказващият орган , редовно призован, в съдебно заседание не се представлява и не изразява становище по делото.

1

С оглед събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

На 09.04.2023 г., в 13:16 ч., в община Аксаково, с устройство № 10081- елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП е установено, че моторно превозно средство, собственост на „Валент“ ЕООД , ЕИК 1030722899товарен автомобил „Фолксваген ЛТ 35“ с рег.*** с допустима техническа маса 3 500, се движи по път А-2 км. 418+126, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за ППС не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата.

При тези данни от Агенция "Пътна инфраструктура" е издаден Електронен фиш №8506251301 за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, с който на основание чл. 187а, ал. 2, т. 1 вр. чл. 179б, ал. 3 от ЗДвП на дружеството - жалбоподател, е наложена имуществена санкция в размер на 300. 00 лв. за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани в хода на съдебното следствие доказателства –писмени и веществени.

Съдът изцяло кредитира писмените и веществените материали, съдържащи се в АНП и приобщени към доказателства по делото.

Съдът, въз основа императивно вмененото задължение за цялостна проверка на издадения акт по отношение законосъобразността, обосноваността и справедливостта на наказателното постановление направи следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима. Тя е подадена в срок, тъй като ЕФ е връчен на 31.07.26г., а жалбата е депозирана в 14-дневния срок от връчването му- н 06.08.2026г.

Тя е депозирана срещу подлежащ на атакуване електронен фиш и от лице, което има право на жалба.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, поради следните съображения:

Административнонаказателната отговорност на въззивника е ангажирана за нарушение по чл. 102, ал. 2 от ЗДвП. Съгласно цитираната разпоредба, собственикът е длъжен да не допуска движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от ЗП според категорията на пътното превозно средство.

2

В нормата на чл. 179, ал. 3 от ЗДвП е предвидена санкция за собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б ал. 3 от ЗП, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗП.

По аргумент от чл. 39, ал. 4 от ЗАНН, възможността да се издаде електронен фиш за нарушение като процесното, следва да е предвидена в закон.

Разпоредбата на чл. 189ж ал. 1 изр. първо от ЗДвП в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението – 09.04.2023 г. /ДВ, бр. 105 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. / регламентира, че при нарушение по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл. 167а ал. 3 от ЗДвП, може да се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение.

Следователно в нормата, в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението е предвидена възможност да се издаде електронен фиш за нарушение като процесното – такова по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП.

Въпреки горното, съдът намира, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3 ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение. В този смисъл са Решение на СЕС от 22 март 2017 г., Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и С-498/15, Решение на СЕС от 4 октомври 2018 г. по дело Dooel Uvoz, С-384/17, както и Решение на СЕС от 21 ноември 2024 г. по дело С-61/23. С последното, Съдът на ЕС е приел, че "Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на "компенсаторна такса" с фиксиран размер".

С Решение от 4 октомври 2018 г. по дело Dooel Uvoz, С-384/2017 г., т. 53, СЕС е приел, че т. к. разпоредбата на чл. 9а от Директива 1999/62 изисква намесата на държавите членки и им предоставя значителна свобода на преценка, същата няма директен ефект. Обратното тълкуване на практика би довело до елиминиране на правото на преценка, предоставено единствено на националните законодатели, които 3 следва да разработят подходящ санкционен режим в рамките, определени от чл. 9а от Директивата - т. 54 от решението.

Според т. 55 и т. 57 от решението, от това следва, че изискването за съразмерност на наказанията, предвидено в чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО, не може да се тълкува в смисъл, че задължава националния съд да замести националния законодател. Въпреки това съгласно постоянната съдебна практика произтичащото от дадена директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по член 4, параграф 3 ДЕС и на член 288 ДФЕС да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително — в рамките на тяхната компетентност — върху съдебните органи (така и в решения от 14 септември 2016 г., Martinez Andres и Castrejana Lopez, C-184/15 и C-197/15, EU: C:

2016: 680, т. 50 и цитираната съдебна практика, и от 24 януари 2018 г., Pantuso и др., C-616/16 и C-617/16, EU: C: 2018: 32, т. 42).

Според т. 58 и т. 59 от решението по делото Dooel Uvoz, за да изпълни това задължение, принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел (решения от 13 юли 2016 г., Pоpperl, C-187/15, EU: C: 2016: 550, т. 43 и от 28 юни 2018 г., Crespo Rey, C-2/17, EU: C: 2018: 511, т. 70).

Задължението на националния съд да се позове на съдържанието на правото на Съюза, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право (решение от 13 юли 2016 г., Pоpperl, C187/15, EU: C: 2016: 550, т. 44).

В точка 61 от решението по делото Dooel Uvoz е прието, че въпреки това, от постоянната съдебна практика следва също, че ако не е възможно такова съответстващо тълкуване, националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат (решение от 13 юли 2016 г., Pоpperl, C-187/15, EU: C: 2016:

550, т. 45).

Именно тази хипотеза е налице в случая. Тъй като разпоредбите на чл. 179, ал. 3 ЗДвП и 187а, ал. 2, т. 1, 2 и 3 ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при 4 определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата, поради което и единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл. 179, ал. 3 ЗДвП, вр. чл. 187а, ал. 2, т. 1 ЗДвП, да бъде оставена без приложение, т. к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

В подобни случаи следва да се извърши проверка дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на имуществени санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция.

В случая такава обща санкционна разпоредба липсва. Единствената обща санкционна норма е тази на чл. 185 ЗДвП, но същата предвижда единствено налагането на глоба и по арг. от разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ЗАНН - която изисква случаите, в които на ЮЛ и ЕТ се налагат санкции да са изрично уредени в закон, не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци.

Освен горното, съдът с оглед наведените в жалбата основания, следва да посочи още и следното:

Принципно в производството по издаване на електронен фиш са приложими сроковете по чл. 34 от ЗАНН. Съображения за това са следните:

Според т. 1 от Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълкувателно дело № 1/2014 г. на Общото събрание на съдиите от Наказателна колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Втора колегия на Върховния административен съд, сроковете по чл. 34 ЗАНН са давностни и с тяхното изтичане се погасява възможността да бъдат реализирани правомощията на административно - наказващия орган. Следователно, издаването след изтичането на тези срокове на наказателно постановление /а по аргумент за по - силното основание и на акт, който предвижда идентични неблагоприятни последици/ е незаконосъобразно.

Нормата на чл. 1 от ЗАНН въвежда субсидиарна приложимост на разпоредбите на този общ закон относно реда за установяване на административните нарушения, за налагане и изпълнение на административните наказания, във всеки случай, когато липсва друга специална уредба. Специалният закон, в случая ЗДвП, въвежда особено /диференцирано/ производство по установяването на административното нарушение и налагането на наказания или санкции при провеждането му, но не регламентира отклонение по отношение на давностните срокове за неговото започване и приключване.