Определение № 1502 от 25.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1502 гр. София, 25.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20268002100006 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Моба“ ЕООД, чрез процесуалния представител, срещу решение № 6575 от 31.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10 900/2024 г. по описа на Софийски градски съд, III – В въззивен състав, с което и след частична отмяна на решение № 20119834/04.04.2024 г., постановено по гр. д. № 10670/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, предявеният от Г. Н. И. против „Моба“ ЕООД иск с правно основание чл. 200, ал.

1 КТ е уважен за сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - причинени болки и страдания, вследствие претърпяно от ищеца пътнотранспортно произшествие на път към работното му място при управление на мотоциклет марка „Пиаджо“, модел „Либерти“, рег. [рег.номер на МПС] на път 11-37 на км. 99+400, ведно със законната лихва върху главницата от датата на настъпване на инцидента - 21.10.2018 г. до окончателното й плащане.

В касационната жалба се поддържа твърдение, че въззивното решение в обжалваната част е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевира се оплакване, че изводът на решаващия състав на въззивния съд за 50 % съпричиняване от страна на пострадалия работник Г. Н. И. под формата на груба небрежност, не може да бъде изведен от събраните по делото писмени доказателства и като такъв се явява неправилен и необоснован.

Поддържа се довод, че както първоинстанционният съд, така и въззивният съд правилно са приели за установено, че работникът е извършил тежки нарушения на основните правила за движение по пътищата, но неправилно са определили размерът на съпричиняване. Според касатора извършените от работника нарушения обосновават по-висок размер на съпричиняване, а именно 90 %.

1

В изложението по чл. 280 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като сочи следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и направените въз основа на това, свои фактически и правни изводи по съществото на спора?

Сочи се, че въззивното решение в обжалваната част е в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.02.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с друга практика на ВКС - решение № 346/19.06.2025 г. по гр.д. № 2898/2024 г. на ВКС, III Г.О.

2. Когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпването на злополуката, съдът трябва ли да изследва точно обективното съотношение на приноса на пострадалия, както и да установи в какво се изразява проявената груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ и така да определи степента на съпричиняване, респ. размера, до който следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение? – уточнен и обобщен от касационната инстанция в рамките на правомощията в производството по чл. 288 ГПК и в съответствие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Сочи се, че постановеното въззивно решение в обжалваната част е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 189/17.10.2019 г., постановено по гр. д. № 1446/2019 г. на ВКС, IV ГО и решение № 348/11.10.2011 г., постановено по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, IV Г.О.

Постъпил е отговор от ищеца Г. Н. И., с който се оспорва касационната жалба. Прави се възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол. В този смисъл се сочи, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси.

Излагат се и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв. като необжалвано е влязло в сила.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че ищецът е предявил с исковата молба искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) че съществува трудово правоотношение между ищеца и ответника; 2) че през времето на трудовото правоотношение - при или по повод изпълнение на възложената работа, в частност на път за работа - е настъпила сочената в исковата молба трудова злополука, 2 надлежно установена от НОИ; 3) вид и размер на вредите, причинени от трудовата злополука; 4) причинно-следствена връзка между трудовата злополука и причинените вреди.

Посочил е, че в тежест на ответника е да докаже възраженията си - това по чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ - проявена груба небрежност от страна на ищеца.

Приел е, че страните не спорят по отношение на три от четирите елемента от фактическия състав на основната претенция на ищеца - за обезщетение за неимуществени вреди - че е съществувало валидно трудово правоотношение между страните, че на път за работа е настъпила сочената в исковата молба злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ, както и че претърпените вреди са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука. Посочил е, че пред въззивната инстанция са спорни въпросите за вида и размера на претърпените неимуществени вреди, дали е налице груба небрежност в поведението на ищеца и, при положителен отговор, какъв е процентът на съпричиняване.

От събраните и анализирани поотделно и в съвкупност писмени доказателства е приел за установено, че ищецът е получил травма на десния долен крайник, довела до фрактура на бедрената кост в нейната средна трета, което представлява тежко травматично увреждане на най-голямата и здрава кост в човешкия скелет, водещо до значителна кръвозагуба (около 1,5 литра) и налагащо оперативно лечение. При определяне на справедливия размер на обезщетението въззивният съд е отчел следните обстоятелства: ищецът е бил хоспитализиран три пъти - веднъж за 8 дена и два пъти за по 3 дена, претърпял е три операции при всяко хоспитализиране - за поставяне на интрамедуларен бедрен пирон вътре в костта след наместване на фрактурата, застопорен в краищата си с по 2 винта, и за премахване впоследствие на винтовете, както и че оздравителният процес е продължил в рамките на почти цяла година. В отговор на релевираното възражение е пояснил, че изписването на ищеца „в добро състояние“ след последната оперативна интервенция е немислимо да се интерпретира в смисъл, че ищецът не е преживявал болки и страдания вследствие на увреждането и на операцията. Допълнил е, че липсата на функционален дефицит в активните движения на дясната тазобедрена и колянна стави или хипотрофия на бедрената мускулатура, също не означава, че състоянието на ищеца след третата операция е било безболезнено, а че неговото възстановяване е без усложнения. На следващо място, въззивният съд е отчел претърпените от ищеца болки и страдания, които в началото на възстановителния период са били с по-голям интензитет, тъй като, видно от доказателствата по делото, се е налагало приемане на лекарства с обезболяващ ефект - Милгамма като аналгетик с неврологичен ефект. Допълнил е, че до оперативното отстраняване на първите два винта през януари 2019 г., ищецът не е можел да се обслужва самостоятелно, за което му е помагала съпругата му - св. И.. Взел е предвид, че след тази оперативна намеса ищецът е започнал да сяда, да използва проходилка и постепенно са започнали да отшумяват болките и страданията от претърпяното травматично увреждане. От събраните и обсъдени писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел за установено и обстоятелството, че пет години след инцидента ищецът все още накуцва с пострадалия крак, което е в причинноследствена връзка именно с трудовата злополука. Поради това е направил заключение, че не е налице стопроцентово възстановяване. Посочил е, че като обстоятелства определящи по3 нисък размер на обезщетението следва да бъдат съобразени липсата на психически страдания по-големи от обичайните, съпровождащи подобно травматично увреждане. След съобразяване на посочените обстоятелства, както и икономическата конюнктура през 2018 г., когато е настъпило увреждането, въззивният съд е приел, че справедливото и адекватно обезщетение за травмите, причинени на ищеца вследствие на трудова злополука от 21.10.2018 г., е в размер на 50 000 лв. така, както е определено от първата инстанция.

По поддържаното и пред въззивната инстанция възражение по чл. 201, ал. 2 КТ, решаващият съд е приел, че от събраните и неоспорени писмени доказателства, било установено, че ищецът е извършил следните нарушения на ЗДвП: управляване на моторно превозно средство с несъобразена с пътните условия скорост - чл. 20, ал. 2 ЗДвП, и управление на моторно превозно средство, без да притежава съответно свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада моторното превозно средство - чл. 150а, ал. 1 ЗДвП.

Посочил е, че тези обстоятелства не се оспорват от ищеца, но се оспорва, че е налице груба небрежност, евентуално определената от районния съд степен на съпричиняване. Изяснил е, че понятието „небрежност“ не е легално дефинирано, но доктрината и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че такава е налице тогава, когато лицето несъзнавано не е предоставило грижата на добрия стопанин при изпълнение на задълженията си. Допълнил е, че грубата небрежност се отличава от обикновената небрежност по степен, но не и по форма, и представлява неполагане на тази грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. След съвкупна преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че с поведението си ищецът безспорно е допринесъл за увреждането си. Посочил е, че доколкото допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата са тежки и преимуществено поведението на ищеца е довело до претърпените увреждания, то размерът на проявената груба небрежност следва да се определи на 50 %, вместо определеното от първата инстанция 60 % съпричиняване.

Посочил е, че след редуциране на определения размер на обезщетението с приетия процент съпричиняване ответникът дължи обезщетение в размер на 25 000 лв., което налага частична отмяна на решението на първата инстанция и осъждане на ответника да заплати на ищеца още 9000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

При тези мотиви на въззивната инстанция и двата поставени правни въпроса са обуславящи и поради това осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съпоставяйки наведените във въззивната жалба на ответника доводи, че определеният процент на съпричиняване е неправилен като несъобразен с приобщените по делото доказателства, както и неаргументиран, със съдържанието на мотивите към обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира, че поставеният въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и че е доказано твърдението на касатора за разрешаването му в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.