Решение № 826 от 05.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 826 гр. Варна, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда М. Александрова при участието на секретаря Диана Н. Найденова като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело № 20223110111024 по описа за 2022 година в присъствието на прокурор П. Хараламбиев от Варненска районна прокуратура, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са евентуално съединени искове от А. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. С. № **, съдебен адрес: гр. В., бул. Вл. В. № **, ет. *, офис ** чрез адвокат И. В. И.- П. - ВАК, с която претендира да бъде осъдено Н. с. на Р. Б., адрес: гр. С., пл. К. А. * на основание чл. 2 в от ЗОДОВ и евентуален иск по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. срещу Д., представлявана от М. на ф., адрес: гр. С., ул. Г. С. Р. № ***.

Ищецът претендира да му бъде заплатено обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на приемане от Н. с. на Р. Б. на § 50, т. 4, б. „А“ от ПЗР на ЗИДЗКПО при нарушение на ПЕС и последващо бездействие да бъдат уредени правните последици от противоконституционния закон, в размер на 23 237.00 лева (двадесет и три хиляди двеста тридесет и седем лева) - неполучено от ищеца месечно трудово възнаграждение за периода от 08.07.2019 г. до 30.03.2021 г. и сумата от 1800.00 лева (хиляда и осемстотин лева), представляваща допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от 08.01.2019 г. до 30.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба – 15.08.2022 г. до окончателното й изплащане, както и обезщетение за нанесени неимуществени вреди в размер на сумата от 5000.00 лева (пет хиляди лева), изразяващи се във влошено здравословно състояние, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 15.08.2022 г. до окончателното й изплащане.

1

В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права:

Ищецът е работил в периода от месец февруари 1999 г. до 07.01.2019 г. в М. – гр. В. първоначално по трудово, а по- късно по служебно правоотношение, като със заповед № 3022/07.01.2019 г. на Директора на АМ, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5, вр. чл. 7, ал. 1, т. 6, предл. последно от ЗДСл, във вр. чл. 10, ал. 1, изр. второ от Закона за М.те след промяната му с ДВ бр.

98/2018 г., е прекратено служебното му правоотношение на длъжност „Г. е.“ в Агенция „М.“, длъжностно ниво- 6, експертно ниво 2, в сектор „Администартивнонаказателни дейности и разследващи органи“, отдел „М. р. и р.“. Ищецът е бил подсъдим за умишлено престъпление от общ характер, поради което административният орган е приел, че промяната в чл. 10, ал. 1 от ЗМ съставлява обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения и е основание за прекратяване на служебното му правоотношение.

А.

Г. оспорил горепосочената заповед като незаконосъобразна, като с решение № ****/**.**.**** г. по адм. дело № ****/**** г. по описа на АС - Варна, потвърдено с решението по адм. дело № ****/**** г. на ВАС, заповедта е отменена.

Сочи се, че приетата от НС норма съставлява непропорционално ограничаване на правото на труд, гарантирано от Хартата на основните права на Европейския съюз, и противоречи на чл. 48 и чл. 52 от същата, както и на чл. 6, ал. 2 и чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както и на Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невинност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Според цитираната директива държавите членки имат задължението заподозрените и обвиняемите да не бъдат представяни като виновни преди окончателното решение. Нарушен е и принципът на пропорционалност по чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от Договора за ЕС.

Приетите промени в чл. 10 от ЗМ влизат в противоречие и с чл. 6, §2 от Протокол №1 към ЕКСПЧОС, като според него „всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невиновно до доказване на вината му в съответствие със закона“. Приетата норма противоречи на КРБ, установено в решение №7/17.07.2019 г. по к.д. №7.2019 г. на КС на РБ., като в решението си КС е приел, че с промяната в чл. 10, ал. 1 от ЗМ „законодателят ограничава правото на труд на обвиняемите и подсъдимите с интензитет, с който това е сторено за лицата с влязла в сила присъда“.

Сочи, че в съдебната практика е прието, че народните представители имат задължението да спазват както Конституцията, така и да знаят и съблюдават правните норми и принципи на ЕС при извършване на законодателна дейност. Същите, в качеството си на колективен държавен орган - НС, са извършили противоправно Д.ие, представляващо приемане на посочената разпоредба при наличие на съществено нарушение на КРБ и ПЕС, както и в проявено бездействие, изразяващо се в неуреждане на възникналите 2 в резултат на приемането й правни последици. В резултат на приетата норма за ищеца са възникнали както имуществени, така и неимуществени вреди.

Същият е бил лишен от основното си месечно възнаграждение за дълъг период от време, както и от допълнително възнаграждение за постигнати резултати, което би получил, ако не е била извършена законодателната промяна. Не бил повишен и в ранг, което се извършва на всеки две години, което от своя страна също би довело до увеличаване на месечното възнаграждение и на допълнителното възнаграждение.

В резултат на приетата от НС норма на чл. 10, ал. 1, изр. второ от ЗМ, довела до прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, здравословното му състояние се влошило, получил силни и неспиращи болки в кръста, бил диагностициран с дясностранна трилепликална невралгия, дискова херния, заболяване на двете колена, както и на двете тазобедрени стави, като следва да му бъде извършена и хирургическа намеса. Извършена му била и екстирпация на четири зъба, страдал от безсъние, раздразнителност, емоционална нестабилност и паник атаки.

Представени са писмени доказателства. Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, от редовно уведоменият ответник Н. с. на РБ е подаден отговор, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Сочи, че Н. с. не е надлежна страна по спора, тъй като националното законодателство не предвижда възможност да бъде ангажирана неговата отговорност във връзка с осъществяване на законодателната му дейност, действията му във връзка с тази дейност не подлежат на съдебен контрол. Сочи, че процесуалният ред за реализиране на отговорност по ЗОДОВ не влияе на принципното положение, че единственият орган, имащ правомощието да се произнася по актове на Н. с. е Конституционният съд.

Поради това орган на законодателната власт не може да отговаря за вреди на частноправен субект.

По отношение на основателността се посочва, че твърденията на ищеца за претърпени имуществени вреди поради нарушение на принципи на правото на ЕС националната уредба са неоснователни и че не съществува пряка причинно – следствена връзка между разпоредбата и твърдените от ищеца вреди, тъй като причинната връзка е опосредствана от заповедта на Директора на Агенция М.. Оспорва се основателността на претендираните от ищеца ДВПР, както и периодите, за които същият претендира обезщетение. Сочи, че ищецът вече е осъществил защита срещу незаконното прекратяване на трудовото му правоотношение и е получил дължимото според националния закон обезщетение.

Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски.

От другия редовно уведомен ответник – Д., представлявана от М. на ф. чрез старши юрисконсулт В. Б. е подаден отговор, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Сочи, че в българското законодателство не е 3 предвиден ред за претендиране от Д. на вреди, нанесени вследствие на законодателната дейност на Н. с. и Д. на притежава нито материалноправна, нито процесуално правна легитимация по настоящия иск, както и че е налице друг специален ред за защита на накърнените права на ищеца, поради което настоящето производство е недопустимо. ЗОДОВ изчерпателно предвижда хипотезите, при които Д. носи отговорност за незаконни действия и актове на нейните органи и длъжностни лица, но липсва предвидена възможност за ангажиране на нейната отговорност по отношение на законодателната дейност на НС, като тази липса се потвърждава и в множество съдебни актове.

Ответникът счита за недопустимо и съединяването на иск, който следва да бъде разгледан по специалния ред на ред, предвиден в ЗОДОВ, с такъв, който се разглежда по общия ред, какъвто в случая се явява предявения срещу Д. иск. Сочи, че редът, по който ищецът следва да защити правата си е този по АПК.

Във връзка с процесуалната легитимация на НС посочва, че в случаите на процесуална суброгация Д. не става страна по делото и че при предявяване на двата иска, макар и в условията на евентуалност, би довело до колизия между участието на Д. чрез законния си представител и неин процесуален субституент.

По отношение на основателността сочи, че не е налице пряка причинноследствена връзка между нарушението и твърдяните от ищеца вреди. Въпреки допуснатото от българската държава нарушение чрез законодателния си орган в лицето на Н. с., което е приело разпоредба, която впоследствие е обявена за противоконституционна, вредите за ищеца не са настъпили от действията на народните представители, а от действията на органа по назначаването му, който е издал заповедта за уволнение, от която са настъпили вреди за ищеца.

Във връзка с размера на вредите посочва, че на обезщетение подлежи само основната заплата на ищеца и то определена към момента на прекратяване на служебното му правоотношение, но не и на претендираното допълнително възнаграждение за постигнати резултати (ДВПР). Поради това, че изплащането на ДВПР на държавните служители зависи от много фактори и размерът е строго индивидуален, а изплащането му не е задължителна последица от полагане на труд по служебно правоотношение, не е сигурно дали и в какъв размер ищецът би получил ДВПР и същите не следва да се вземат предвид при установяване размерите на вредите.

Претенцията за неимуществени вреди се оспорва както по основание, така и по размер. Сочи, че същата е недоказана. Дори да е приеме, че за ищеца са настъпили неимуществени вреди, то същите биха били последица от привличането му в качеството му на обвиняем за умишлено престъпление от общ характер.

Във връзка с възраженията на ответниците, в молба, депозирана в открито съдебно заседание на 04.04.2024 г. ищецът прави следните пояснения и допълнения на исковата молба:

4

1.Във връзка с чл. 46 от ДФЕС е приет Регламент (ЕИО) № 492/2011 на Съвета от 5 април 2011 година относно свободното движение на работници в Съюза, с който се отменя Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността. В съображение 2-ро от него е прието, че свободното движение на работници следва да бъде гарантирано в Съюза, като постигането на тази цел налага и правото на тези работници да се придвижват свободно в Съюза, за да извършват дейности като наети лица при спазване на ограниченията, оправдани по причини, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве. Съображение 4-то утвърждава правото на всички работници в държавите членки да осъществяват дейност по свой избор в Съюза. Приетото от НС законодателно изменение в ЗМ е в нарушение както на посочените съображения, така и на чл. 1 от Регламент (ЕИО) № 492/2011 на Съвета от 5 април 2011 година относно свободното движение на работници в Съюза, съгласно който всеки гражданин на държава-членка, независимо от мястото му на пребиваване, има право на достъп до дейност като наето лице и да извършва тази дейност на територията ла друга държава-членка в съответствие със законовите, подзаконови и административни разпоредби, уреждащи заетостта на гражданите на тази държава. Тълкувано заедно с 4тото съображение от Регламента, това означава, че всеки гражданин на ЕС има право ла осъществява дейност по свой избор. Приетото от НС ограничение в ЗМ обаче лишава всеки гражданин на държава- членка да упражни това свое право, което се отнася и до ищеца като гражданин на ЕС. Това законодателство е от естество да разубеди и да възпре граждани на ЕС да упражнят правото си на труд в съответната държава-членка. Посочената норма от Регламент (ЕИО) № 492/2011 на Съвета от 5 април 2011 година е пряка и самоизпълнима съюзна правна норма /СПН/, източник на субективно право за всеки гражданин на Съюза, засягаща основно право на гражданите.

Разпечатката съдържа 32 от 132 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6e947446-1dd5-4b76-a1cd-39b5b3824415