Определение № 191 от 06.02.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 191 гр. Плевен, 06.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20254400500026 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 вр. чл.248 от ГПК.

Производството е образувано по постъпила молба /с характер на частна жалба/ от адв. Д. Т., в качеството й на процесуален представител на „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД, ЕИК *** – ответник по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на Пл.РС срещу Определение № 4368/22.10.2024г.,постановено по същото дело, с което е оставена без уважение подадена молба от „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД, ЕИК *** с правно основание чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 1192/13.09.2024 г., постановено по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на Пл.РС в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, като неоснователна.

В молбата се изразява становище, че с присъждането на два адвокатски хонорара на процесуалния представител на другата страна в размер, определен съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед принципа на добросъвестност и предвид фактическата и правна сложност на делото, в случая се допуска злоупотреба с процесуални права. Твърди се, че адвокатското възнаграждение трябва да отговаря на изискването за справедливост и обоснованост на размера му и в този смисъл Съдът на Европейския съюз се е произнесъл с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, като е отсъдил, че не е необходимо 1 националния съд да се съобразява с Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Нормата на чл.7 ал.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните претенции, в който смисъл е и Определение № 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на предявените искове. Твърди се също така, че участието на страните се изразява само в депозиране на писмени молби, без явяване в съдебно заседание.

Жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното определение на Пл.РС и да измени диспозитива на Решение № 1192/13.09.2024 г., постановено по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на Пл.РС в тази му част, като адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца да бъде редуцирано до общия размер на 480,00 лв. с ДДС.

Постъпил е отговор на частната жалба от адв. Д. М. от АК – Пловдив, в качеството му на пълномощник на М. Г. М. – ищец в производството по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на ПлРС, в който се изразява становище, че обжалваното Определение № 4368/22.10.2024 г., постановено по същото дело е правилно. Посочва се съдебна практика, съгласно която при определяне на възнаграждение при обективно съединени искове от значение е търсеният материален интерес, който се определя върху цената на всеки от исковете поотделно, а не в сбор. Посочва се, че съгласно чл.2 ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят, съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Под материален интерес по смисъла на чл.7 ал.2 от същата Наредба се има предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор и се определя за всеки иск минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. Посочва се, че националният закон задължава съда да отхвърли възражението по чл.78 ал.5 от ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в 2 минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г. или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл.78 ал.5 от ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Позовава се на решение по гр.д № 31896/2019 г., по чието преюдициално запитване е постановено решението на СЕС, в което е прието, че наред с фактическата и правна сложност, следва да се вземе предвид и обстоятелството, че адвокатското възнаграждение, което се присъжда от съда не означава, че същото представлява нетен доход, тъй като адвокатите, като лица на частна практика, следа да понасят и не малко разходи в изпълнение на професионалните си задължения, като тук следва да се включат разходите за поддържане на кантора, консумативи, правен софтуер, върху получения след спадането им облагаем доход се дължат социално и здравноосигурителните вноски, върху получената след спадането им основа се дължи ДДФЛ от 10% и др.

Ответникът счита, че в настоящият случай не следва адвокатското възнаграждение да се определя под минимума на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед Решение на съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, тъй като определения размер на това възнаграждение е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, както и с процесуалните действия, извършени от пълномощника на ищеца в хода на развилото се производство. Моли съда, да остави без уважение депозираната частна жалба.

Съдът, след като се запозна с доводите, изложени в частната жалба, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество същата е основателна.

С Решение № 1192/13.09.2024 г., постановено по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на Пл.РС е прогласена за нищожна на осн.чл.26 ,ал.1 от ЗЗД вр.чл.146 от ЗПК,клаузата за неустойка по чл.8 от договор за паричен заем от 02.06.2022г.,сключен между ищцата и ответното дружество „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД, ЕИК ***,като противоречаща на добрите нрави.

3

На осн.чл.55 от ЗЗД със същото решение „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД, ЕИК ***5, гр. Пловдив, е осъдено да заплати на М. Г. М.,с.***,Пл.обл.,сумата в размер на 440,52лв. като недължимо платена сума.

С горепосоченото решение Пл.РС е осъдил „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД, ЕИК ***5, гр. Пловдив, да заплати на адв. Д. В. М., гр.Пловдив, бул. „***пълномощник на ищцата, сумата от 960,00 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за оказаната на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв. безплатна правна помощ.

С Определение № 4368/22.10.2024 г., постановено по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на Пл.РС е оставена без уважение подадена молба от „ЕС ДЖИ ФИНАНС“ ООД, ЕИК *** с правно основание чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 1192/13.09.2024 г., постановено по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на Пл.РС в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение, като неоснователна.

За да отхвърли подадената молба с правно основание чл.248 от ГПК, първоинстанционният съд е приел, че за да определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА, е съобразил Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,като е уважил два броя кумулативно съединени иска,фактическата и правна сложност на делото и предвидения минимум, както и регистрацията на лицето по ЗДДС.

Тези изводи на първоинстанционния съд не се споделят от настоящата въззивна инстанция.

В първоинстанционното производство по гр. дело № 1479/2024 г. по описа на Пл.РС, ищцата М. Г. М. е предявила иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД с цена на иска: 587,36 лв. и осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД с цена на иска: 300,00 лв.

В открито съдебно заседание, проведено на 11.09.2024 г., съдът е приел на основание чл.214 от ГПК увеличение на цената на предявения осъдителен иск от 300,00 лв. на 440,52 лв.

По отношение на присъденото в полза на адв. Д. М. от АК – Пловдив адвокатско възнаграждение в размер на 960,00 лв. с ДДС, настоящият съдебен състав приема, че не следва да намери приложение разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в 4 която е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Така цитираната разпоредба съдът намира, че не следва да намери приложение в настоящия случай доколкото при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл.38 от ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/20024 г. минимални размери. В този смисъл е и разрешението по т.1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което се приема, че чл.101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.

Като допълнителен аргумент в подкрепа на горните изводи, съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа. Съгласно чл.36 ал.2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив и обоснован. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав счита, че възнаграждението, определено по правилата на Наредбата, само и единствено според броя на исковете и защитавания интерес, противоречи на изискването на чл.36 ал.2 от ЗА за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна, от защитавания интерес, а от друга, от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Конкретният случай, който е за събиране на парични вземания не разкрива фактическа и правна сложност. От страна на процесуалния представител на ищцата е изготвена искова молба, като по делото е проведено само едно съдебно заседание, на което процесуален представител на ищцата М. Г. М. не се е явил. Събраните по делото доказателства са в незначителен обем, като не са направени допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално 5 представителство. Освен това, делото е с малък материален интерес – общият размер на исковите претенции е 1027,88 лв., а същевременно, от процесуалния представител на ищцата – адв. Д. М. се претендират разноски в общ размер от 960,00 лв., т.е. адвокатско възнаграждение, което е почти равно на материалния интерес по делото.

Освен това критерият за определяне на адвокатско възнаграждение, с оглед предявените искове е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. В настоящия случай, съдбата на предявеният осъдителен иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД изцяло зависи от изхода на спора по предявения установителен иск по чл.26 ал.1 от ЗЗД. Двата иска произтичат от Договор за паричен заем № ЕН0000000181/02.06.2022 г., сключен между страните, като и двата иска се основават на предвидената в същия клауза за неустойка, съответно заплатена такава от страна на ищцата. В тази връзка, доказването на всеки един от исковете не се нуждае от събиране на различни доказателства, т.е. не се налага да се правят допълнителни разходи и усилия от страна на защитника.