Решение № 386 от 09.11.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 386 гр. София, 08.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Ц. П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20241800500406 по описа за 2024 година

С Решение № 56/13.03.2024г., постановено по гр.д. № 445/2022г. по описа на Сливнишкия районен съд, е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл. 45 от ЗЗД, „З.Б.И.“ АД да заплати на Г. П. М. застрахователно обезщетение от 4000 лв. за претърпени неимуществени вреди в резултат на пътно транспортно произшествие, настъпило на 07.05.2018 г. в гр. Б., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.01.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 18 000 лв., както и за претенцията за законна лихва за периода от 07.05.2018г. до 08.01.2020г.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Г. М. срещу горното решение в отхвърлителната му част за разликата между присъдения размер от 4000 лв. и претендирания такъв от 18000 лв. Жалбоподателката твърди, че в тази част първоинстанционното решение е неправилно и необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва изводите на първоинстанционния съд. Счита за доказани всички елементи на фактическия състав по чл. 45 от ЗЗД. Намира, че с обжалваното решение съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Не били отчетени и претърпените физически и емоционални болки и страдания. Не било съобразено и общественото разбиране за справедливост. Акцентира върху вида на причинените увреждания и заключението по СМЕ. Сочи, че в подобни случаи съдебната практика определя обезщетения в значително по- високи размери.

Изразява становище, че справедливостта не е абстрактно понятие и цитира практика на ВКС в този смисъл. Не била отчетена и икономическата 1 конюнктура към момента на настъпване на процесното ПТП и към настоящия момент. Подчертава, че от влизане в сила на КЗ лимитите на отговорността на застрахователите по задължителна застраховка ГО са увеличавани неколкократно. Счита, че обезщетение от 18000 лв. в най- пълна степен би репарирало претърпените имуществени вреди. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за разликата над сумата 4000 лв. до пълния претендиран размер, и да постанови друго, с което я уважава в пълен размер. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, с който въззиваемото дружество я оспорва и моли съда да я остави без уважение. Счита, че районният съд е изложил подробни мотиви, обсъждайки събраните по делото доказателства. Намира за спорно, дали претендираните от ищцата травми били доказани с необходимото пълно доказване, с оглед противоречието между част от медицинските документи по делото. Оспорва заключението по СМЕ, което се основава на неприобщени по делото доказателства. Счита, че то противоречи и на показанията на св. Н..

Подчертава, че крайникът на ищцата бил имобилизиран за период от 25 дни, а самата тя не била хоспитализирана. Нямало и установени усложнения.

Споделя мотивите на първоинстанционния съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД, като акцентира върху обективните критерии, приложими при прилагането на принципа за обезщетение по справедливост. Развива принципни съображения във връзка с обществено- икономическите отношения и стандарта на живот в страната, като сочи, че повишаването на минималната работна заплата за периода между настъпване на процесното ПТП и настоящия момент се дължи не на увеличаване на благосъстоянието на обществото, а на инфлацията. Солидаризира се с мотивите на обжалваното решение. Подчертава, че при ищцата няма данни за невъзстановени травми, както и за усложнения. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката не се явява. Представлява се от адв. Н., който поддържа жалбата и оспорва отговора, като моли съда да отмени обжалваното решение в частта, с която е отхвърлена исковата претенция над 4000 лв. до пълния предявен размер, и да уважи иска за сумата 18000 лв. Претендира разноски.

Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила писмена молба с която моли съда да потвърди първоинстанционното решение.

Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се преповтаря в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивния съд не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася 2 служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, като изразената от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо в обжалваната му част, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.

ІІІ. По същество

Предмет на въззивната жалба е единствено размерът на присъденото обезщетение, за който жалбоподателката твърди, че не бил съобразен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и принципа на справедливост.

Настоящият съдебен състав споделя мотивите на обжалваното решение по този въпрос, с изключение на извода за изключителна вина на водача на МПС, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът излага следните съображения.

Неоснователно в подкрепа на жалбата си жалбоподателката поддържа, че районният съд не се бил съобразил с практиката на ВКС, съгласно която справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Действително, съдебната практика е именно в такъв смисъл, но оплакването за несъобразяване с нея е неоснователно, тъй като Сливнишкият районен съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства, обуславящи справедлив размер на обезщетението – така, както са изведени в т. I I от ППВС № 4 от 23.XII.1968 г. и в постановяваните впоследствие съдебни актове на ВКС: „понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.“

В съответствие с горното, на първо място районният съд на стр. 6 от обжалваното решение е обсъдил обстойно вида на причинените телесни увреждания на ищцата - вътреставно счупване на основата на петата предноходилна кост на десния крак, счупване с малък костен фрагмент от основата на основната костица на пети пръст на десния крак и навяхване на глезена на десния крак. При това съдът е отчел обстоятелството, че само първата от тези травми е довела до трайно затруднение в движението на 3 десния долен крайник на пострадалата за период повече от 30 дни.

Настоящият съдебен състав намира, че дори този извод е спорен, а – противно на изложения в жалбата довод – няма основание да се приеме, че процесните травми са преобърнали живота на ищцата, белязвайки я завинаги във физически и емоционален аспект. Този извод противоречи на амбулаторния лист на л. 12 от първоинстанционното дело, от който се установява, че гипсовата имобилизация е била за период от 25, а не 30 дни. Изводът се опровергава косвено и от постановлението за прекратяване на досъдебното производство (л. 5 от първоинстанционното дело), в което е прието, че липсва причиняване на средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК (вкл. в хипотезата на трайно затрудняване на движението на крайниците), поради което не е налице престъпление от общ характер по чл. 343, ал. 1, буква „б“, предл. второ от НК. В същия смисъл са и показанията на св. Н., според която непосредствено след инцидента ищцата е използвала пълноценно десния си крак и е стъпвала на него. При тези данни и на основание чл. 202 от ГПК, съдът не е длъжен да възприеме безрезервно заключението по СМЕ относно затрудненото движение на десния долен крайник на ищцата за период над 30 дни, още повече, че в.л. Николов не го е обосновал с никакви обективни обстоятелства и не се е позовал на фактически констатации по този въпрос.

На второ място, съгласно цитираното по- горе ППВС, от значение за определяне на размера на обезщетението са начинът на извършване на увреждането и обстоятелствата, при които е извършено то. В случая, от отговорите на въпроси № 1 и № 4 от заключението по САТЕ се установява, че при извършване на ляв завой от бул. „Е.“ в гр. Б. за навлизане в паркинг пред „Банка ДСК“, водачът на л.а. „Опел Вектра“ Ц. Н. не забелязва движещата се по тротоара велосипедистка и при пресичане на траекториите на двете превозни средства велосипедът се удря в предното дясно колело на лекия автомобил, като в момента на удара предната част на велосипеда е слязла от тротоара и е навлязла в дясната лента на платното за движение на входа към паркинга на банката и е била вдясно от предното колело на автомобила (л. 113 и л. 177 от първоинстанционното дело). От това заключение е видно, че не автомобилът е ударил ищцата, а ищцата се е ударила странично в автомобила, който вече се е намирал пред нея. В същия смисъл е и изричният отговор на въпрос № 8, съгласно който водачът на автомобила е възприел опасността едва в момента на удара, който за него е бил непредотвратим. Следователно, в случая не водачът на МПС е следвало да се съобразява с препятствие на пътното платно пред него, респ. с лице на пешеходна пътека, а ищцата е следвало да се съобрази с препятствието в посоката на нейното движение, каквото е представлявал автомобилът. При тези данни вината на водача на МПС за процесното ПТП е поставена под сериозно съмнение, още повече че по делото няма данни за наложено му административно наказание за нарушение на ЗДвП, а, както се посочи по- горе, образуваното досъдебно производство е било прекратено поради липса на престъпление. Наистина, въз основа на разпоредбата на чл. 25 от ЗДвП и заключението по т. 1.2 и 1.3 от САТЕ, би било възможно да се обоснове извод за противоправност на действията на водача на МПС, но този извод предполага твърде спекулативно и хипотетично приложение на разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, доколкото по делото няма данни, към момента на приближаване към пешеходната пътека (по см. на § 6, т. 54, изр. второ от ЗДвП) ищцата да е преминавала по нея или да е била стъпила на нея, а от отговора на въпрос № 2 4 към САТЕ се налага точно обратен извод. Поради това нарушението на правилата за движение по пътищата от страна на водача на МПС е изцяло хипотетично. Освен това, процесното ПТП е настъпило не на пешеходна пътека с обозначена пътна маркировка, а на такава по смисъла на § 6, т. 54, изречение второ от ЗДвП, поради което не е налице и хипотезата на чл. 119, ал.