Решение № 6 от 08.01.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Варна, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Ивелина Владова при участието на секретаря Доника Здр. Х.а като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско дело № 20233100502287 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 вр. чл. 317 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 72096/29.09.2023г. от Общинско предприятие „Общински паркинги и синя зона“ гр. Варна, представлявано от директора М.М. И., чрез юрисконсулт М.Б., адм. адрес гр. ****, срещу решение № 3056 от 18.09.2023г., постановено по гр.д. № 9072 по описа за 2023г. на Районен съд – Варна, ХLVIII-ти състав, с което въззивникът е осъден да заплати на Б. П. Х., ЕГН **********, гр. ****, сума в размер на 1504,40 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение, извършено със заповед № 18 от 19.07.2021г. за периода от 20.12.2021г. до 19.01.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.07.2023г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.

Въззивникът намира обжалваното решение за неправилно и не законосъобразно.

Счита, че не е налице сила на пресъдено нещо по отношение на размера на дължимото обезщетение за оставане без работа на въззиваемия поради уволнение, доколкото предмет на иска по настоящето дело е обезщетение за друг период, различен от разгледания по гр. д. № 13618/2021г. на ВРС. Моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявения иск. Претендират се и сторените разноски по делото, както и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата, в който е изразено становище за неоснователност на оплакванията срещу постановеното решение, което намира за правилно и законосъобразно. Сочи, че макар и да се касае за обезщетение за различен период, то противопораждащият факт е незаконното уволнение, а размерът на обезщетение по чл. 225 от КТ се определя по реда на чл. 228, ал. 1 от КТ.

1

Намира, че брутното трудово възнаграждение, служещо за база на дължимото обезщетение, вече е определено, като неговият размер е установен по влязлото в сила решение на ВРС по гр. д. № 13618/2021г. на ВРС. Моли за потвърждаване на решението и за присъждане на направените пред въззивната инстанция съдебно –деловодни разноски.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 225, ал. 1 от КТ от Б. П. Х. срещу Общинско предприятие „Общински паркинги и синя зона“ гр.Варна, за заплащане на сумата от 1504,40 лева, представляваща обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението, за периода от 20.12.2021г. до 19.01.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда 13.07.2023г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че е изпълнявал длъжността „Специалист еколог репатриране ИУМПС" в ответното предприятие по силата на трудов договор №00062/28.03.2007г. На 20.07.2021г. му е връчена заповед №18/19.07.2021г., с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение" на основание чл.190, ал.1, т.4 от КТ. Ищецът е атакувал по съдебен ред прекратяването на трудовото правоотношение, за което е образувано гр.д. № 13618/2021г. по описа на РС - Варна. С влязло в сила съдебно решение, съдът е признал заповед № 18 от 19.07.2021г. на директора на Общинско предприятие „Общински паркинги и синя зона" гр. Варна за незаконосъобразна и е отменил уволнението на ищеца, възстановил е ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и е осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за периода от 19.07.2021г. до 20.09.2021г. в размер на 3008,80 лв. След възстановяването на работа ответникът му заплатил допълнително обезщетение за оставане без работа в размер на 4551,12 лв., която сума се равнявала на три месечни брутни възнаграждения. Сочи, че в резултат на уволнението е останал без работа близо година и половина. Излага, че съобразно закона има право на обезщетение за принудителна безработица за шест месеца, поради което предявява искане ответникът да му заплати сумата от 1504,40 лв., претендирана като обезщетение за оставане без работа за периода от 20.12.201г. до 19.01.2022г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното ѝ заплащане.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба със становище за неоснователност на предявения иск. Сочи, че за определяне размера на своето брутно месечно възнаграждение, ищецът се позовава на представения от него по гр. д. № 13618/2021г. по описа на ВРС фиш за изплатена работна заплата. Същият включва и допълнително материално стимулиране (ДМС), което не е част от брутното трудово възнаграждение, съдържащо основни и допълнителни възнаграждения, които имат постоянен характер. Поради това, ответникът счита, че ДМС на ищеца се намира извън рамките на дължимото му обезщетение от работодателя по чл. 225, ал. 1 от КТ. Ответникът сочи, че съобразно допълнително споразумение към трудов договор № 800/24.03.2021г. основното месечно трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 980 лв., като към него се прибавя допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 28%, в размер на 274,40 лв. или общо 1264,20 лв. От това следва, че претендираното обезщетение за период от 4 месеца е в размер на 5017,60 лв. /4 х 1254,40 лв./. Ответникът счита, че изплатеното на 06.02.2023г. обезщетение по чл. 225, ал. 1 в размер на 4551,12 лв.

(ведно със законната лихва върху главницата и приспадане на 10% данък общ доход) представлява действително дължимото и изплатено обезщетение за период от 4 месеца за оставане без работа поради незаконно уволнение. Поради което моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

С обжалваното решение предявеният иск е уважен, като първоинстанционният съд е приел, че размерът на дължимото месечно обезщетение е определен с влязло в законна сила решение, поради което този въпрос не може да бъде пререшаван.

2

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С решение по гр.д. №13618/2021г. на ВРС, потвърдено с решение по възз.гр.д. № 953/22г. на ВОС, съдът е признал за незаконно и отменил уволнението на Б. П. Х., извършено със заповед № 18 от 19.07.2021г. на директора на Общинско предприятие „Общински паркинги и синя зона“ гр. Варна, с която на осн. чл.190, ал.1, т.4 от КТ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение" на ищеца, на основание чл. 344 ал.1 т.1от КТ. Възстановил го е на заеманата преди уволнението длъжност - „Специалист еколог репатриране ИУМПС" в ОП „Общински паркинги и синя зона“ гр.Варна, на осн. чл. 344, ал.1, т.2 от КТ и е осъдено общинското предприятие да заплати на ищеца сума в размер на 3008,80лв, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение, считано от датата на уволнението /19.07.2021г./ до датата на подаване на иска в съда /20.09.2021г./, като е отхвърлил иска за сумата от 1501,10 лв., представляваща разликата между предявения размер от 4509.90лв. и присъдения размер, на основание чл.

344, ал.1, т.3 КТ, вр. чл.225 ал. 1 от КТ.

Видно от представената по делото трудова книжка на Б. Х., същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност в ответното предприятие на 01.04.2022г.

От представения по делото фиш за получената заплата за м. април 2021г., въз основа на който е определено и присъденото обезщетение и по гр.д. №13618/2021г. на ВРС, на ищеца са начислени основна заплата в размер на 980 лв., клас в размер на 274,40 лв. и ДМС в размер на 250 лв., или общо 1504,40 лв.

От представените извлечение от сметка при „Банка ДСК“ АД и платежно нареждане, на 06.02.2023г. работодателят е заплатил на ищеца сумата от 4551,12 лв., с посочено основание „обезщетение по чл.225“

Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Обхватът на въззивната проверка е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които в конкретния случай са концентрирани единствено до въпроса налице ли е сила на пресъдено нещо по отношение размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ.

Според чл. 298, ал. 1 от ГПК решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Влязлото в сила съдебно решение установява съществуването или несъществуването на претендираното от ищеца право, така както е заявено с исковата молба. Обективните предели на силата на пресъдено нещо се очертават чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска се формира от фактите, от които произтича претендираното субективно право, а петитумът определя вида и размера на търсената защита. Съдът изгражда своя извод за спорното субективно материално право, по отношение на което се формира сила на пресъдено нещо, вземайки предвид всички факти, които са се осъществили до приключване на устните състезания /чл. 235, ал. 3 ГПК/. В конкретния случай, от приложените дела не се установява да е формирана сила на пресъдено нещо досежно претендираното обезщетение за периода след 20.09.2021г. до 19.01.2022г. и неговия размер. Предявеният иск е допустим и на съдебна преценка подлежи неговата основателност.

3

Признаването на уволнението на работника за незаконно и неговата отмяна е предпоставка за присъждане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Освен това е необходимо наличието на подлежаща на обезщетение вреда и причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на работника без работа. В тежест на ищеца е да докаже, че е останал незает по трудово правоотношение след незаконното уволнение. От събраните пред първоинстанционния съд доказателства се установява, че след обявеното за незаконно уволнение въззиваемият не е полагала труд по трудово правоотношение при друг работодател, поради което му се дължи обезщетение за принудителна безработица в максималния размер от шест месеца. Установи се, че с влязлото в сила решение по гр.д.

№13618/2021г. на ВРС ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл. 225, ал.

1 от КТ за период от два месеца в размер на 3008,80 лв. Няма спор и че след възстановяването на ищеца на работа, работодателят му е заплатил допълнително обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на 4551,12 лв. Спорният въпрос между страните е изплатената сума дали представлява плащане за три или четири месеца.

Съобразно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 от КТ обезщетението следва да е в размер на последното получено от работника месечно брутно трудово възнаграждение. Съгласно чл.

17, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;

3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение по чл. 259 КТ; 5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 КТ; 6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ; 7. възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от КТ.