Решение № 15 от 03.02.2025, Районен съд - Поморие

РЕШЕНИЕ

№ 15 гр. Поморие, 03.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПОМОРИЕ, IV СЪСТАВ , в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивайло Й. Бъчваров при участието на секретаря Йовка Т. Тодорова като разгледа докладваното от Ивайло Й. Бъчваров Гражданско дело № 20232160100759 по описа за 2023 година

Постъпила е искова молба от ищеца В. К. К. от гр.Поморие, чрез пълномощника адв. М.М. от АК-Пловдив със със съдебен адрес в гр.Пловдив , против ответника „Макроадванс“ АД със седалище и адрес на управление в гр.София, представлявано от В.С.. В молбата се твърди, че между ищецът в качеството на кредотополучател- потребител и ответника, в качеството на кредитор е сключен договор за потребителски кредит № 216071/25.07.2023 г., по който ответникът предоставил на ищеца сумата 1000 лв., а последният се задължил да върне общо 3137,52 лв..Твърди се, че в чл.10 от договора е уговорена клауза за неустойка в размер 1 656 лв., което е в нарушение на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и на чл. 143, ал.1 от ЗЗП, което е довело до нищожност на същата клауза поради накърняване на добрите нрави. Иска се да се приеме за установено по отношение на ответника, че клаузата на чл.10 от договор за потребителски кредит № 216071/25.07.2023г. предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1 656 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл.

143, ал.1 от ЗЗП. Претендират се и направените в производството разноски. Представя доказателства. Предявеният иск е с правно основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

Исковата молба е приета за разглеждане и препис от нея , ведно с приложените 1 доказателства е изпратен на ответника . В срока по чл.131 ГПК ответникът, е подал отговор на исковата молба. В отговора се признава иска, като основателен и се твърди, че ответника не е давал повод за завеждането му, поради което и не следва да понася направените по делото разноски, а същите да останат за ищеца, а в случай, че съдът приеме, че ответникът е дал повод за завеждане на иска се иска намаляване на адвокатското възнаграждение до минималния предвиден размер .

Ищецът не се явява в с.з., представлява се от процесуален представител, който не се явява в с.з. , а в депозирано писмено становище поддържа иска и моли за неговото уважаване и отхвърляне на насрещните искове. Моли за присъждане на направените по делото разноски, включително присъждане на адвокатско възнаграждение в справедлив размер на основание чл.38, ал.1 от ЗА.

Ответникът не изпраща представител в с.з. редовно призован.

За да се произнесе по така поставения за решаване правен спор съдът взе предвид следното.

Между страните не е спорно, че на 25.07.2023г. между тях е сключен представеният в препис по делото договор № 216071 за потребителски кредит при общи условия. Не е спорно, че по този договор ответникът в качеството си на кредитодател е предоставил на ищеца, в качеството му на кредитополучател- длъжник кредит за сумата 1000 лв., която длъжникът се задължил да върне на 24 месечни анюитетни вноски, съгласно приложения по договор погасителен план, при ГПР от 49,65 % и ГЛП от 41 % . Съгласно чл.20 от договора потребителят се задължил да осигури на кредитора, в тридневен срок от сключване на процесния договор, едно от следните обезпечения: -Поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на посочените в договора условия, а именно, брутен осигурителен доход 1400 лв., работещо по трудов договор, с най-малко шест месеца трудов стаж при последния работодател и да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни , както и да не е странапо договор с за кредит с „Микроадванс“ АД. При неизпълнение на задължението за предоставяне на договореното обезпечение по чл.20 от договора, в 10 от същия договор страните договорили обезщетителна неустойка в размер на 6,90 лева плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита за първи ден н забавата, както и 0,230 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл.12 от договора е предвидено, че неустойката се заплаща на падежната дата-25- то число на месеца. Видно от приложения погасителен план към договора, размерът на месечната вноска за неустойка е 69 лв., като общия размер на неустойката за срока на договора е 1656 лв. Признава се от ответника, че клаузата за неустойка по чл.10 от договора е нищожна.

Предвид така установените факти и като съобрази разпоредбите на закона съдът направи следните правни изводи: В настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), поради което по отношение на представения договор за потребителски кредит са приложими правилата на ЗПК и разпоредбите на чл. 143 – 148 ЗЗП. За да бъде уважен така предявеният иск, в тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и главно доказване наличието сключения между страните договор за заем, както и наличието на твърдените основания за нищожност, а именно противоречието на конкретно посочената процесната клауза за неустойка по чл.10 от договора, с добрите нрави или с императивни законови правила. Безспорно се установява, че между страните е сключен на 25.07.2023г. процесният договор за потребителски кредит.

2

Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. При анализа на клаузата за процесната неустойка, съдът намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Поначало главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като по начина, по който е уговорена, такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, тъй като в случая тя не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не е обвързана с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на 3-дневния срок, кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй дори първата погасителна вноска не е била дължима. В случая, неустойката е предвидена за заплащане без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума. Включена по този начин, като падежно вземане, заедно с месечните погасителни вноски, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на заемодателя, което е и единствената цел на начисляването й. Поради изложеното съдът намира, че клаузата на чл.10 от процесния договора , с която е уговорена неустойка противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Предвид констатираната нищожност на процесната клауза за неустойка поради противоречието и с добрите нрави и признаването на това обстоятелство от ответника, съдът не намира за необходимо да изследва подробно останалите наведени от ищеца аргументи за нищожност на клаузата поради заобикаляне на закона и нищожност на клаузата като неравноправна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

По исканията на страните за присъждане на разноски , съдът прие следното: Ищецът по първоначалния и ответник по насрещния иск е направил разноски за заплатена д.т. 66,24 лв., като защитата му е осъществена от процесуален представител- адвокат по реда на чл.38 от ЗА, поради което размерът на възнаграждението следва да се определи от съда при 3 съобразяване на националната правна уредба относно размера на минималните адвокатски възнаграждения, преценена съобразно с разрешението по решение от 23 ноември 2017 г. до дела C-427/16 и C-428/16 на СЕС и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно, които съдът не следва да прилага НМРАВ, доколкото същата противоречи на правилата на свободната конкуренция съобразно с чл.101 и чл.102 от ДФЕС и може да определи различен от посочения в НМРАВ размер на възнаграждението. Съдът намира, че размерът на адвокатското възнаграждение следва в случая да се определи при отчитане спецификата на съответното дело с оглед неговата фактическа и правна сложност, която в случая не е по-голяма от характерната за този вид дела, проведените съдебни заседания, конкретната дейност по защитата осъществена от адвоката, включително явявания в с.з., като при съобразяване на тези обстоятелства съдът прие, че справедлив размер на адвокатското възнаграждение по настоящото дело е 480 лв. с включен ДДС. Предвид уважаването на иска, следва на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 66, 24 лв. разноски , а на адв.М. М. от АК-Пловдив за осъществената защита по реда на чл.38 от ЗА да заплати сумата 480 лв. с начислен ДДС адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно искането на ответникът за възлагане на разноските на ищеца на основание чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като независимо от признанието на иска, е дал повод за неговото завеждане, предвид наличието на нищожната клауза в договора между страните, срещу която ищецът няма друг начин за защита.

Мотивиран от изложеното Поморийски районен съд

РЕШИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника „Макроадванс“ АД със седалище и адрес на управление в гр.С., ЕИК201127485, представлявано от В.Сергиев , че е НИЩОЖНА клаузата за неустойка по чл.10 от сключеният между него и ищеца В. К. К., ЕГН********** с адрес в гр.П. договор за потребителски кредит № 216071 от 25.07.2023 г. за сумата от 1000 лв. .

ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД със седалище и адрес на управление в гр.София, ЕИК201127485 да заплати на В. К. К., ЕГН********** сумата 66,24 лв. (шестдесет и шест лева и двадесет и четири стотинки) представляващи направени разноски по делото..

ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД със седалище и адрес на управление в гр.София, ЕИК201127485да заплати на адв.М. М. от АК-гр.Пловдив 480 лв.( четиристотин и осемдесет лева) с начислен ДДС , представляващи адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд град Бургас в двуседмичен срок от съобщението.

4

Съдия при Районен съд – Поморие: _______________________

5