Решение № 825 от 07.10.2024, Окръжен съд - Бургас
- Съд
- Окръжен съд - Бургас
- Дело
- Въззивно гражданско дело 961/2024
- Вид
- Решение № 825
- Подписан
- 07.10.2024
- В сила
- 07.10.2024
- Състав
- Мариана Георгиева Карастанчева, Тихомир Руменов Рачев, Пламена Костадинова Георгиева Върбанова
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 2-4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 2-4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 2-4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 143 · Кодекс на труда
- чл. 149 · Кодекс на труда
- чл. 221, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 224, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 262 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 825 гр. Бургас, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Мариана Г. Карастанчева
Членове:
Пламена К. Георгиева Върбанова
Тихомир Р. Рачев при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно гражданско дело № 20242100500961 по описа за 2024 година и като взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „БИГС“ ООД, чрез адв. Петя Владикова от Адвокатска колегия – Бургас, срещу Решение № 703 от 09.04.2024 г. по гр. д. № 2329/2023 г. на Районен съд – Бургас, с което 1) е отхвърлен искът по чл. 221, ал. 2 КТ на дружеството срещу Р. Р. Т. за заплащане на сумата от 710 лв., представляваща неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на ответника за срока на предизвестието при прекратяване на безсрочното трудовото правоотношение с ищеца поради дисциплинарно уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане; 2) на основание чл. 224, ал. 1 КТ дружеството е осъдено да заплати на Т. сумата от 710 лв., представляваща неизплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение; 3) на основание чл. 262 КТ, вр. с чл. 143 КТ дружеството е осъдено да заплати на Т. сумата от 1031,74 лв., представляваща обезщетение за общо 247,50 часа положен извънреден труд през съботни дни в периода м. август 2021 г. – м. август 2022 г.
Подаден е отговор на въззивната жалба от Р. З. Т., чрез адв. Биляна Вавова от Адвокатска колегия – Бургас.
Депозираната въззивна жалба е допустима – подадена е от процесуално 1 легитимирано лице, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл.
261 ГПК.
Отговорът на въззивната жалба е допустим – подаден е в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 259, ал. 2-4, чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК.
В жалбата се изразява становище за неправилност на постановеното решение. Сочи се, че след приключване на устните състезания пред първата инстанция ответникът е заплатил изцяло дължимото от него обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до датата на плащането. Излагат се и аргументи, че съдът е следвало да приеме за релевантно брутното трудово възнаграждение на работника, а не да изследва дали са налице действителни вреди.
По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ въззивникът се оплаква, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсват доказателства за ползване на платения годишен отпуск. В жалбата се излага, че такива доказателства са заявлението от 01.10.2021 г. от Т., ведомост за заплати за октомври 2021 г., заявление от 30.02.2022 г., заповед от 30.03.2022 г., ведомост за заплати за април 2022 г., както и заключението на вещото лице Джалева.
По отношение на иска по чл. 262 КТ, вр. с чл. 143 КТ въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно е основал изводите си на показанията на св. Б.. Сочи се, че свидетелката е заинтересована и показанията й не само не се подкрепят, а противоречат на събраните по делото доказателства. От болничните листове за периода от 11.07.2022 – 13.08.2022 г., разпореждане от 16.05.2023 г. и протокол от 07.06.2023 г. от НОИ се опровергавало твърдението на св. Б., че Т. е работил през съботите, предвид ползвания от него отпуск за временна неработоспособност. Освен това, видно от обратната разписка, при връчване на заповедта за уволнение Т. бил вкъщи, а не на работа, което е признал и в открито съдебно заседание на 02.11.2023 г.
Показанията на св. Б., че Т. не е подписвал ведомост, се опровергавали от представените ведомости и заключението на съдебно-почерковата експертиза.
Изтъква се, че показанията на свидетелката са и противоречиви по отношение на режима на работа.
Въззивникът иска първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това искът по чл. 221, ал. 2 КТ да се отхвърли поради плащане в хода на процеса, а исковете по чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 262 КТ, вр. с чл. 143 КТ, да се отхвърлят като неоснователни.
В отговора на въззивната жалба по отношение на иска по чл. 221, ал. 2 КТ се признава, че сумата е заплатена, откъдето се прави извод, че въззивникът няма правен интерес да обжалва.
По иска по чл. 224, ал. 1 КТ въззиваемият излага, че според съдебната практика фактът на реалното ползване на отпуска следва да се установи в процеса, за да бъде уважен искът. Начисляването на трудово възнаграждение не доказвало ползването му.
По иска по чл. 262 КТ, вр. с чл. 143 КТ се изтъква, че работодателят не е 2 водил специална книга по чл. 149 КТ за извънредния труд и не може да черпи права от неизпълнението на това свое задължение. Сочи се, че полагането на извънредния труд е установено чрез свидетелски показания.
Въззиваемият моли в частта, касаеща иска по чл. 221, ал. 2 КТ, въззивната жалба да бъде оставена без разглеждане, а за останалите искове решението да бъде потвърдено.
Относно валидността и допустимостта на решението:
Страните нямат оплаквания във връзка с валидността и допустимостта на решението. В съответствие със задължението си по чл. 269 ГПК съд извърши служебна проверка и установи, че решението е валидно и допустимо.
Като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
На 30.07.2021 г. страните са сключили трудов договор (л. 6 от първоинстанционното дело) за неопределено време, по силата на който Р. Р. Т. е назначен в „БИГС“ ООД на длъжността „диагностик моторно превозно средство“, с основно месечно трудово възнаграждение от 650 лв., с 6-месечен срок на изпитване в полза на работодателя и срок на предизвестие от 1 месец в полза на работодателя, при пълно работно време от 8 часа при утвърден от работодателя месечен график.
С допълнително споразумение от 01.04.2022 г. към трудовия договор (л.
7 от първоинстанционното дело) страните са уговорили, че, считано от датата на подписване на споразумението, основното месечно трудово възнаграждение на г-н Т. е 710 лв.
В хода на първоинстанционното производство г-н Т. е оспорил подписа върху допълнителното споразумение от 01.04.2022 г. Според вещото лице по назначената от районния съд съдебно-почеркова експертиза обаче подписът е именно на г-н Т..
С допълнително споразумение от 04.01.2022 г. към трудовия договор (л.
68 от първоинстанционното дело) длъжността на г-н Т. е била изменена на „машинен оператор“.
Със Заповед от 25.08.2022 г. (л. 8 от първоинстанционното дело) за г-н Т. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ заради неявяване на работа в периода от 15.08.2022 г. до 25.08.2022 г. Заповедта е получена на г-н Т. на 26.08.2022 г., видно от документите от куриерската служба на л. 8-11 от първоинстанционното дело. Заповедта не е обжалвана в законовия срок.
Относно иска по чл. 221, ал. 2 КТ:
Според чл. 221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово 3 правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение.
Първоинстанционният съд е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не е била оспорена и поради това е породила действие. Счел е, че не е налице другата предпоставка за уважаване на иска – оставане на работодателя без работник или служител на същата работа.
Според първоинстанционния съд е имало друг работник, който е заемал длъжността „машинен оператор“. Поради това искът е отхвърлен като неоснователен.
В хода на въззивното производство въззивникът е поискал като писмено доказателство по делото да бъде приета разпечатка за движението по банковата му сметка, от което е видно, че на 31.01.2024 г. – след края на устните състезания пред първата инстанция, въззиваемият е превел по сметка на въззивника сумата от 710 лв. по гр. д. № 2329/2023 г. на БРС и 72.30 лв. законна лихва от 21.04.2023 г. до 01.02.2024 г.
На основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.
Такъв факт е и плащане на претендираната сума в хода на процеса. В случая той се е осъществил след края на устните състезания пред първата инстанция, поради което следва да бъде съобразен от въззивния съд.
Първоинстанционният съд погрешно е приел, че работодателят е следвало да докаже действителните вреди – оставане без работа. Доказването им се налага само в хипотезата на чл. 221, ал. 2, предл. 2, а не чл. 221, ал. 2, предл. 1 от КТ. След като договорът е безсрочен, обезщетението е в размер на едно брутно трудово възнаграждение, стига работникът или служителят да е уволнен дисциплинарно. Предназначението на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ е да обезщети работодателя за рязкото му и внезапно лишаване от работната на сила на съответния работник или служител, към което работодателят е пристъпил поради виновното поведение на същия. В този случай вредите са фиксирани в закона и е без значение дали работодателят е разполагал с друг работник, който да извършва същата работа като дисциплинарно уволнения.
Предвид извършеното от въззиваемия плащане, искът следва да се отхвърли като погасен чрез плащане в хода на процеса, а не като неоснователен. Решението следва да бъде отменено, за да се отрази фактът на плащането в диспозитива и да се попречи на насрещната страна да претендира връщане на сумата като недължимо платена. В това се изразява и правният интерес на страната да обжалва решението в тази част.
Относно насрещния иск по чл. 224, ал. 1 КТ:
Според чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е 4 погасено по давност.
Първоинстанционният съд е приел, че работникът е поискал ползване на платен годишен отпуск и той е разрешен от работодателя, но липсват ангажирани доказателства от работодателя, че отпускът реално е ползван от ищеца. Поради това съдът е уважил изцяло иска по чл. 224, л. 1 КТ.
В исковата молба ищецът твърди, че не е ползвал 20 дни платен годишен отпуск за целия период на съществуване на трудовото правоотношение.
Според назначената в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза г-н Т. е заявил и работодателят е разрешил ползването на общо 28 дни платен годишен отпуск: 8 дни през октомври 2021 г., 19 дни през април 2022 г. и 1 ден за май 2022 г. Това е видно от писмените доказателства по делото: заявление от 01.10.2021 г. от работника за ползване на 8 дни платен годишен отпуск за 2021 г., считано от 04.10.2021 г. (л. 25 от първоинстанционното дело); заповед за разрешен годишен отпуск, връчен на работника на 01.10.2021 г. (л. 26 от първоинстанционното дело); разчетно платежна ведомост за октомври 2021 г. с отразени дати за ползване на 8 дни платен годишен отпуск от работника (л.
27-28 от първоинстанционното дело); заявление от 28.03.2022 г. от работника за ползване на 20 дни платен годишен отпуск за 2022 г., считано от 01.04.2022 г. (л. 29 от първоинстанционното дело); заповед за разрешен платен годишен отпуск, връчена на работника на 30.03.2022 г. (л. 30 от първоинстанционното дело); разчетно платежна ведомост за април 2022 г. с отразени дати на ползване на 19 дни платен годишен отпуск (л. 31 от първоинстанционното дело). Вещото лице се е запознало при работодателя и с график за май 2022 г. с отразена дата за ползване на 1 ден платен годишен отпуск.
В хода на първоинстанционното производство г-н Т. е оспорил подписа върху заявлението от 01.10.2021 г., заповедта от 01.10.2021 г. и заповедта от 30.03.2022 г. Според вещото лице по назначената от районния съд съдебнопочерковата експертиза обаче подписът е на г-н Т. (л. 123-132 от първоинстанционното дело).
Разпечатката съдържа 51 от 101 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6e7144e7-30f4-4d52-a457-c664174ebe85