Решение № 2833 от 09.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2833 гр. София, 09.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100509873 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 3723 от 29.02.2024г., постановено по гр.д. № 57512/2022г. по описа на СРС, 39-ти състав, е отхвърлен предявеният от Р. Ж. Б. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 1689 от 20.10.2015г., постановено по т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав. Със същото решение Р. Ж. Б. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД на основание чл.

78, ал. 3 ГПК сумата от 1200 лева, представляваща сторените по делото разноски.

С решение № 7443 от 23.04.2024г., постановено по гр.д. № 57512/2022г. по описа на СРС, 39-ти състав, е оставена без уважение молбата на Р. Ж. Б. за допълване на решението от 29.02.2024г. Със същото решение /с характер на определение в тази му част/ е оставена без уважение и молбата на Р. Ж. Б. за изменение на решението от 29.02.2024г. в частта за разноските.

Срещу решение № 3723 от 29.02.2024г. в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за пригласяване нищожността на решение № 1689 от 20.10.2015г., постановено по т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав, в частта относно присъдените с него съдебни разноски, е подадена в срок въззивна жалба от Р. Ж. Б..

Жалбоподателят твърди, че атакуваното чрез иска решение на СГС, ТО в частта за разноските е постановено извън правораздавателната власт на съда, тъй като с него съдът бил присъдил разноски, сторени в различно заповедно производство, а не в това, по което е 1 издадена заповедта за изпълнение предмет на установителните искове по реда на чл. 422, ал.

1 ГПК /в частта относно произнасянето по установителните искове решението не се оспорва/. Въззивникът сочи, че по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав, била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу него, както и срещу солидарните длъжници „Рос Паркет“ ЕООД, „Вип Паркет“ ЕООД, Рос Инвестмънт“ ЕООД, „Евро Паркет“ ЕООД и „Лукс Паркет“ ЕООД в полза на „Банка Пиреос България“ АД за сумата от 206 840,76 евро – главница по договор за кредит № 033/2007г., ведно със законната лихва считано от 26.07.2012г. до изплащане на вземането, сумата от 1758,19 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.04.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 246,80 евро – мораторна лихва за периода от 15.06.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 775,98 евро – такса за периода от 09.01.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 285 лева – нотариални такси, сумата от 8322,74 лева – разноски за държавна такса и сумата от 4611,37 лева – юрисконсултско възнаграждение. За установяване на вземанията по тази заповед за изпълнение било образувано т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав.

Паралелно с това било образувано и друго заповедно производство между същите страни, а именно ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав, по което също била издадена заповед за изпълнение, но за вземания по друг договор за кредит – договор № 032/2007г. Вземанията по тази заповед за изпълнение били предмет на установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК по т.д. № 2101/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав.

С оспорваното по исков ред решение Софийският градски съд правилно бил посочил, че се произнася относно вземанията по заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав /които били предмет на исковете/, но независимо от това съдът не бил присъдил разноските, сторени в това заповедно производство, а по другото такова - ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав – което нямало връзка с предмета на делото. С оглед на това въззивникът счита, че съдът се е произнесъл извън своята правораздавателна власт, като бил присъдил разноски, сторени в друго заповедно производство, което било напълно различно от това, във връзка с което се водил процесът. От друга страна съдът нямал основание да се произнася по каквито и да било разноски в заповедните производства, тъй като те вече били присъдени с издадените заповеди за изпълнение. Също така била налице абсолютна неразбираемост на постановеното решение в частта за разноските, като неговият смисъл не могъл да бъде изведен дори чрез неговото тълкуване. Моли съдът да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да прогласи нищожността на решението на СГС в частта относно присъдените разноски. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Юробанк България“ АД, в който са развити съображения за неоснователност на въззивната жалба. Ответникът поддържа, че съдебното решението е нищожно, когато е постановено от лице без съдийска правоспособност или от едноличен съдия вместо от съдебен състав, каквито хипотези не били налице. Сочи, че волята на съда в процесното решение била напълно ясна и конкретна, като съдът се бил произнесъл по разноските по заповедта за 2 изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав. В никоя част от оспорваното решение съдът не бил обсъждал вземанията по заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав и не се бил произнасял по тях, включително по разноските. Ответникът признава, че бил допуснал техническа грешка в исковата си молба, с която бил претендирал вземанията по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав, но по отношение на разноските в исковата молба неправилно било посочено ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав. Тази техническа грешка, обаче, не била рефлектирала върху съдебния акт, с който съдът се бил произнесъл само относно вземанията и разноските по заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав. Сочи, че съдът в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК бил длъжен да се произнесе и по разноските в заповедното производство, както и че евентуалните оплаквания на ищеца относно разноските следвало да бъдат релевирани по реда и в срока по чл. 248 ГПК. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

В законоустановения срок е постъпила и въззивна жалба, подадена от Р. Ж. Б. срещу постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 7443 от 23.04.2024г., по гр.д. № 57512/2022г. по описа на СРС, 39-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на решението от 29.02.2024г. С нея въззивникът преповтаря оплакванията си, изложени във въззивната жалба срещу основното решение и сочи, че неправилно първоинстанционния съд бил отказал да се произнесе по всички наведени от него доводи за нищожност на решението, включително по отношение на твърдението му, че същото било нищожно поради пълна неразбираемост на мотивите в частта за разноските, която била непреодолима чрез тълкуване. Сочи, че с исковата си молба по т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТO, VI – 2 състав „Юробанк България“ АД била поискала потвърждаване на разноски в заповедното производство в общ размер на 12 934,11 лева, но било посочено, че същите са дължими по ч.гр.д. № 36218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав, в което били присъдени разноски в размер на 11 157,22 лева. С осъдителния диспозитив на решението били присъдени разноски без изобщо да е поискано присъждането им и без да е посочено по кой номер на дело са сторени. С оглед на това волята на съда била напълно неразбираема и съдът бил излязъл извън пределите на своята правораздавателна власт като бил присъдил непоискани разноски. От същите пороци страдал и осъдителният диспозитив за присъдените разноски в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК, тъй като с исковата молба било поискано единствено дружеството „Рос Паркет“ ЕООД да бъде осъдено да заплати на ищеца разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, но с постановеното решение съдът бил осъдил всички ответници, включително жалбоподателя Р. Ж. Б., да заплатят разноските солидарно, каквото осъждане не било поискано. От друга страна самото осъждане на „Рос Паркет“ ЕООД било неразбираемо, тъй като съдът бил присъдил само част от претендираните разноски, но липсвал отхвърлителен диспозитив за останалите. Моли съдът да отмени решението.

В тази въззивна жалба е инкорпорирана и частна жалба срещу решение № 7443 от 3

23.04.2024г. в частта му /с характер на определение/, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Сочи, че съдът неправилно и необосновано бил отхвърлил възражението му за прекомерност на разноските на ответника, като не бил обсъдил обстоятелствата, на които жалбоподателят се бил позовал, за да обоснове прекомерността, както и практиката на СЕС.

Съдът не бил взел предвид факта, че не бил представен договор за правна защита и съдействие, а единствено фактура и преводно нареждане, поради което разноските били недоказани. Моли въззивния съд да отмени решението в тази част и да допусне изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Юробанк България“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна. Изложени са твърдения, че не били налице предпоставките на чл. 250 ГПК, тъй като се касаело за произволни тълкувания и голословни твърдения и възражения, които били изложени пред първоинстанционния съд и последният ги бил счел за неоснователни. Моли съда да потвърди решението.

По отношение на инкорпорираната жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК въззиваемата страна сочи, че съдът правилно бил определил дължимия размер на адвокатското възнаграждение с оглед проведените четири открити съдебни заседания по делото и крайния изход от спора.

Моли съда да остави жалбата без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

По въззивната жалба срещу основното решение от 29.02.2024г.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, ето защо това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270 ал. 2 ГПК. Исковият ред е самостоятелна форма на защита и може да бъде реализирана след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан. При обжалване въззивната и касационната инстанция са длъжни да следят служебно за валидността на решението, но когато този порок не е констатиран и не е отстранен /съответно когато актът не подлежи на инстанционен контрол/, 4 поради необходимостта правният спор да се разреши с валиден съдебен акт, ГПК предвижда възможност за предявяване на иск за прогласяване на нищожността, безсрочно. Искът е установителен и неоценяем. При липса на специална разпоредба, която да изключва общите правила за подсъдността, важат разпоредбите на чл. 103 и 104 ГПК. Искът е родово подсъден на районния съд, независимо от това дали се иска прогласяване нищожност на акт на районен, въззивен или касационен съд. Разпоредбата на чл. 270 ал. 1 ГПК определя правомощията на въззивния съд при релевирана или констатирана нищожност на първоинстанционното решение при обжалването му, но не определя подсъдността на иска по чл. 270 ал. 2 ГПК /в този смисъл Решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., Г.