Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 1051 от 04.11.2026, Районен съд - Бургас

Съд
Районен съд - Бургас
Дело
3182/2026
Подписан
04.11.2026

Цитирани разпоредби

  • чл. 143, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 144 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 205 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 178ж, ал. 1, пр. 1 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 22 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 58, т. 3 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 58, т. 4 · Закон за движението по пътищата

РЕШЕНИЕ

№ 1051 гр. Бургас, 04.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XLVII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:ТОДОР Д. МИТЕВ при участието на секретаря ДИЛЯНА ИВ. БОДУРОВА като разгледа докладваното от ТОДОР Д. МИТЕВ Административно наказателно дело № 20262120203182 по описа за 2026 година

., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод жалба на Г. И. Р. с ЕГН: **********, чрез адв.

И. Д. от АК-Хасково, против Наказателно постановление № 26-7779-000258/19.08.2026г., издадено от Началник РУ в ОДМВР-Бургас, РУ Камено, с което на жалбоподателя за нарушение на чл. 58, т. 3 ЗДвП, на основание чл. 178ж, ал. 1, пр. 1 ЗДвП е наложено наказание „глоба” в размер на 511,29 евро и лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 месеца.

С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява, като е постъпило писмено становище от адв. Д., който моли за отмяна на постановлението.

Административнонаказващият орган, надлежно призован, не се представлява.

Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на преклузивния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, тъй като жалбата е подадена в съда осем дни след датата на издаване на постановлението. Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:

На 29.07.2026 г. свидетелят Д. Х.- служител в РУ-Камено към ОДМВР-Бургас, съставил срещу жалбоподателя Р. АУАН № 808398 за извършено на 27.05.2026 г. нарушение на чл. 58, т. 3 от ЗДвП. Изводът на актосъставителя почивал на предоставен му снимков материал от техническо средство (ТОЛ камера), на която се виждал лек автомобил с рег. № ****, собственост на жалбоподателя. В акта било записано, че Р. навлиза и се движи лентата за принудително спиране на автомагистрала „Тракия“ км. 344+388 в посока гр. София.

1

Въз основа на горепосочения АУАН АНО издал и атакуваното НП, в което била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта. Административнонаказващият орган наложил за нарушение на чл. 58, т. 3 от Закона за движението по пътищата, на основание чл. 178ж, ал. 1, предл. 1 от ЗДвП, административно наказание „Глоба“ в размер на 511, 29 евро, както и „Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 3 месеца.

Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и писмените и гласни доказателства, събрани в хода на съдебното производство. Съдът намира, че доказателствената съвкупност е еднопосочна и непротиворечива.

От тази фактическа обстановка и разглеждайки направените възражения съдът прие следното.

Наказателното постановление е издадено от оправомощено за това лице, а АУАН е съставен от компетентен орган. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок.

Въпреки това обаче, настоящия състав намира, че наказателното постановление не е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на АУАН не е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Вмененото във вина на жалбоподателя нарушение не е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинен и срещу какво да се защитава.

Следва да се отбележи, че АУАН има обвинителна функция, поради което в същия следва ясно и пълно да е очертано нарушението, което се твърди да е извършено, като то следва да бъде очертано както фактически, така и чрез посочване на съответната законова разпоредба. В случая, в АУАН като фактология е записано, че жалбоподателят навлиза и се движи лентата за принудително спиране. Същевременно е посочена като нарушена разпоредбата на чл. 58, т. 3 от ЗДвП, която от 07.09.2025 г. предвижда, че е забранено на водача по автомагистрала да спира в лентата за принудително спиране, освен при повреда на пътното превозно средство, както и при здравословни проблеми на водача или пътниците в превозното средство. Пак от 07.09.2025 г. законът предвижда в чл. 58, т. 4, че на водача е забранено да се движи в платното за насрещно движение или в лентата за принудително спиране. Следователно, още към датата на твърдяното нарушение, законът е бил изменен, като описаните факти съответстват на разпоредбата на чл. 58, т. 4 от ЗДвП. Още на този етап от производството е допуснато процесуално нарушение, тъй като не става ясно кое точно задължение се твърди да не е изпълнил жалбоподателя и какви факти се вменяват във вина, тъй като правната квалификация предполага твърдение за спиране в лентата за принудително спиране без наличие на посочените в закона уважителни причини.

Касае се за съществено процесуално нарушение, което ограничава правото на защита на жалбоподателя, тъй като той бива наказан за нарушение, за което липсва фактическо обвинение.

Посоченото нарушение е достатъчно обжалваното постановление да бъде отменено на формално основание. Следва да се отбележи, че не може да намери приложение разпоредбата на чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН, тъй като съдът не може да приложи закон за еднакво наказуемо нарушение, когато е налице съществено изменение на обстоятелствата.

Както бе посочено, твърдението в АУАН и НП е за управление на МПС в лентата, а не за спиране, каквато е посочената правна квалификация.

Дори и да се приеме, че не е налице процесуално нарушение, съдът намира, че не се установява по безспорен и несъмнен начин осъществяването на вмененото на жалбоподателя нарушение.

Тук следва да се има предвид, че волята на законодателя, изразена в чл. 58, т. 4, който 2 забранява движението в лентата за принудително спиране, следва да се тълкува в светлината на забраната по чл. 58, т. 3, която, както бе посочено вече, предвижда, че е забранено на водача по автомагистрала да спира в лентата за принудително спиране, освен при повреда на пътното превозно средство. От чл. 58, т. 3 става ясно, че в някои хипотези не е забранено спирането в лентата за принудително спиране. От тук е житейски нормално да се предположи, че за да спре в лентата, например по здравословни причини, водачът следва да навлезе в тази лента, т.е. да се движи известно време в нея преди да спре. Съответно, за да се включи отново в движението по магистралата, водачът трябва да започне първо да се движи в лентата за принудително спиране, най-малкото защото съгласно чл. 22 от ЗДвП е забранено движението с необосновано ниска скорост. Следователно, забраната по т. 4 от закона касае случаите на движение в тази лента, което се извършва без намерение за спиране. Иначе казано, идеята на закона е да се наказват водачите, които използват лентата за принудително спиране единствено за придвижване през определен участък от автомагистралата, а не за да спрат.

От съдържанието на снимковия материал по делото не може да се направи категоричен извод, че управляваният от жалбоподателя автомобил се е движил в аварийната лента по смисъла на закона, така както е посочено в АУАН и НП. Трите снимки представляват моментно изображение на автомобила, позициониран в лентата за принудително спиране, но не съдържат данни, които да позволяват да се установи дали същият е бил в движение или е бил спрял в нея. От тях не може с категоричност да се установи продължителността на движението на автомобила, тъй като същите са направени в рамките на една секунда, т. е. от приложеният по делото снимков материал, не може да се установи еднозначно движение в лентата за принудително спиране. Не е установено времето на движение на автомобила, траекторията му и изминатото разстояние (в този см. е и Решение № 1154 от 6.02.2026 г. на АдмС Бургас по адм. д. № 2313/2025 г.). Нещо повече, на снимката на л. 27-гръб ясно се вижда, че са включени аварийните светлини на автомобила, от което може да се предположи, че същият е бил спрял в лентата по някаква причина.

Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че по делото не са налице категорични и безспорни доказателства за извършено от жалбоподателя нарушението, което е вменено от фактическа страна.

В обобщение, обжалваното постановление следва да се отмени като процесуално и материално незаконосъобразно.

Съгласно разпоредбите на ЗАНН, в съдебните производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От изложеното следва, че в полза на жалбоподателя действително следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 144 АПК субсидиарно се прилагат правилата на ГПК. В случая е представен договор за правна защита и разписка (л. 39), в които е отразено, че е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 460 евро. По делото не е направено възражение за прекомерност, а съгласно ЗАНН, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, поради което претендираното възнаграждение следва да се присъди изцяло.

Доколкото се прилага чл. 205 от АПК, по аргумент от който за разноските, направени от жалбоподателите при обжалване на актове отговаря юридическото лице, представлявано от органа, издал акта, съдът намира, че следва да осъди ОДМВР-Бургас да заплати сторените в настоящото производство разноски в цялост по съображенията, изложени по-горе.

3

Така мотивиран, Бургаският районен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 26-7779-000258/19.08.2026г., издадено от Началник РУ в ОДМВР-Бургас, РУ Камено, с което на Г. И. Р. с ЕГН: ********** за нарушение на чл. 58, т. 3 ЗДвП, на основание чл. 178ж, ал. 1, пр. 1 ЗДвП е наложено наказание „глоба” в размер на 511,29 евро и лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 месеца.

ОСЪЖДА ОДМВР-Бургас, да заплати в полза на Г. И. Р. с ЕГН: ********** сумата в размер на 460,00 /четиристотин и шестдесет/ евро, представляваща сторени в производството разноски за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________

4