Определение № 1298 от 16.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1298 гр. София, 16.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002102214 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по подадени касационна жалба от Г. Д. С. и насрещна касационна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, срещу решение № 1284 от 26.11.2024 г. по в.гр.д.№ 1635 от 2024 г. на Варненския окръжен съд, ГО, I състав.

Г. Д. С. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 2362 от 21.06.2024 г. по гр.д.№ 11779 от 2022 г. на Варненския районен съд, 51 състав в следните негови части:

- частта, с която е признато за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на Г. Д. С., че Държавата е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-17 от 06.03.2015 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [община], СО „О.“, и ответникът е осъден да предаде този имот на Държавата;

- частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК съдът е отменил нотариален акт № 115 от 17.11.2021 г., том ІV, рег.№ 4371, дело № 396 от 2021 г. на нотариус Елена Дионисова;

- частта, с която Г. Д. С. е осъден на основание чл.59, ал.1 ЗЗД да заплати на Държавата сумата от 1 764 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на гореописания поземлен имот за периода от 30.08.2017 г. до 1

30.08.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Г. Д. С. твърди, че решението в обжалваните от него части е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Следва ли съдът при постановяване на съдебен акт да анализира всички писмени и гласни доказателства, събрани по делото и да посочи какви фактически констатации е направил въз основа на тези доказателства ?

Длъжен ли е да обсъди всички доводи и възраженията на страните ? Следва ли в мотивите на решението си да аргументира защо приема едни факти за доказани и игнорира други, защо вярва на едни и не вярва на други ? Следва ли да анализира възраженията по придобивните основания, заявени от страните по делото? По тази група въпроси се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, определение № 326 от 12.03.2012 г. по гр.д.№ 226 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д.№ 2998 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д.№ 3768 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр.д.№ 978 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 23 от 02.02.2016г. по гр.д.№ 4553 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 2293 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о.

2. Може ли имот- частна държавна собственост да бъде придобит от физическо лице на основание давностно владение, в периода от 01.06.2006 г. до 29.08.2022 г., т.е. преди образуване на конкретното дело на 30.08.2022 г.?

По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решене с решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр.д.№ 1181 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 246 от 19.03.2010 г. по гр.д.№ 615 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 38 от 22.02.2010 г. по гр.д.№ 2685 от 2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 108 от 29.03.2010 г. по гр.д.№ 296 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр.д.№ 724 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр.д.№ 1435 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 127 от 2

25.11.2014 г. по гр.д.№ 3190 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. При обсъждане на официални писмени доказателства, издадени от длъжностни лица, които са оспорени, следва ли съдът да ги анализира и да отговори какви правни последици приема от тях ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 22 от 09.03.2021 г. по гр.д.№ 1857 от 2020 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 111 от 17.07.2018 г. по гр.д.№ 3695 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 248 от 18.02.2015 г. по гр.д.№ 3957 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о.

4. Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени оплаквания във въззивната жалба да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение, като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба, в хипотеза като настоящата, при която не се касае за приложение на императивна материалноправна норма? По този въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.20153 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр.д.№ 978 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4553 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 2293 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о.

5. Може ли да се приеме, че според разпоредбата на чл.6 ЗС един имот е представлявал държавна земеделска земя, след като към 1995 г. е бил безстопанствен и е нямал друг собственик ? Следва ли да се приеме, че един имот е безстопанствен и като такъв е част от държавния поземлен фонд след като липсват данни да е одържавяван до 29.11.2022 г., когато за него е съставен акт за държавна собственост ?

6. Съществува ли забрана за придобиване по давност на имот, за който няма подадени заявления за реституция ?

По петия и шестия поставени въпроси се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Освен това, касаторът твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в обжалваните от него части /противоречие с решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г. на Конституционния съд на РБ/, но не посочва по кой правен въпрос.

Твърди и че решението е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно.

3

Ответникът по жалбата Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, в писмен отговор взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира и за направените разноски по делото на ВКС. Предявява и насрещна касационна жалба, с която обжалва въззивното решение в частта му, с която е отменено решение № 2362 от 21.06.2024 г. по гр.д.№ 11779 от 2022 г. на Варненския районен съд, 51 състав в частта му за уважаване на иск с правно основание чл.109 ЗС и вместо това е отхвърлен предявеният от Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, срещу Г. Д. С. иск по чл.109 ЗС за преустановяване неоснователните действия на ответника, с които се пречи на Държавата да упражнява в цялост правото си на собственост върху гореописания поземлен имот, като премахне за своя сметка незаконно построената в поземления имот едноетажна жилищна сграда, както и в частта за присъдените в полза на Г. С. разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите счита следното: Касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими: подадени са от легитимирани лица /ответник и ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното: По предявения от Държавата срещу касатора иск с правно основание чл.108 ЗС въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е било да докаже при условията на пълно и и главно доказване, че е собственик на имота на твърдяното от него придобивно основание /по силата на закона, евентуално- по реституция/ и че ответникът владее имота. В тежест на ответника е било да докаже, че има основание да владее имота, конкретно- да докаже възражението си за придобиване на имота на основание изтекла в негова полза придобивна давност, считана от 1995 г.

Според съда, след като процесният имот е бил част от земеделска земя на 4

Държавата, с оглед липсата на данни, а и на твърдения имотът да е имал друг собственик, съответно да е подлежал на възстановяване по реда и условията на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, то той е част от държавния поземлен фонд /ДПФ/. Този извод не се опровергавал от разпоредбата на чл.45, ал.1 ППЗСПЗЗ, съгласно която земеделски земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от общинските служби по земеделие, като съгласно ал.2 в случаите по ал.1 административният орган по поземлената собственост взема решение по чл.18ж, ал.1 или по чл.27 ППЗСПЗЗ. В случая по отношение на решенията, взимани по чл.45 ППЗСПЗЗ /по този ред било взето и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК- гр.Варна/, постановките на ТР № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС са неприложими, тъй като ТР се отнася само до възстановяване на правото на собственост на физически лица и на общините в хипотезата на чл.25, ал.2 ЗСПЗЗ и е неотносимо към установяване правото на държавна собственост. Уредената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ земеделска реституция представлявала законово уредени процедури по възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имоти, които са били принудително одържавени или фактически иззети. В чл.24, ал.1 ЗСПЗЗ законодателят е използвал термина „запазва“ собствеността на Държавата, поради което и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК- Варна няма правопораждащ ефект, а има за цел единствено да конкретизира и индивидуализира имотите, които според посочената разпоредба са останали държавна собственост, като земеделските земи от ДПФ се установяват служебно от административния орган по поземлената собственост. Предвид на това съдът е приел, че соченото от Държавата придобивно основание е едно- по силата на закона, а не по реституция.

По възражението на ответника срещу решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПКгр.Варна /че посочените в решението председател и членове на комисията не са били оправомощени към момента на издаване на решението да вземат такова/ въззивният съд е посочил, че в настоящия спор е допустимо възражение на ответника срещу материалната законосъобразност на решението на ПК, но само в рамките на неговите противопоставими права.

Тоест, ответникът е можел да възрази, че решението на ПК е незаконосъобразно само с довод, че процесната земеделска земя е била изкупена при условията на ЗСПЗЗ в законните срокове. Ответникът обаче не разполага с други възражения срещу законосъобразността на решението на 5

ПК, по- специално не може да възразява, че ищецът не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС или че няма идентичност между притежавания преди образуването на ТКЗС и възстановения с решението на ПК имот. По отношение на тези възражения косвеният съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК е ограничен. Това ограничение не е пряко формулирано в закона, но то произтича от принципите на реституцията по ЗСПЗЗ и целите, които преследва този закон. В този смисъл съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Съдът е посочил, че от събраните в хода на първоинстанционното разглеждане на делото доказателства безспорно се установявало, че имотът е бил със статут на земеделска земя към момента на обобществяването на земите; че понастоящем попада в територия по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в границите на стар имот, който не е отчуждаван и по отношение на който не са предявявани реституционни претенции; няма данни да е бил предоставен за ползване, респективно да е налице трансформация на правото на ползване в право на собственост; няма данни да е предоставен безвъзмездно от Държавата на Община Варна или собствеността да е прехвърлена на Община Варна по друг законоустановен способ. Това водело до извод, че Държавата е собственик на този имот.