Решение № 14376 от 17.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14376 гр. София, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело № 20251110145426 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от М. Л. С, ЕГН **********, с адрес: *********************** срещу А. Н. Я., ЕГН **********, с адрес:

**************** с искане ответницата да бъде осъдена да заплати на ищцата сумата от 439.71 евро /860 лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, от изнесени клеветнически твърдения по гр. д. № ************************ г. по описа на СРС, 85 състав, приписващи престъпление на ищцата - **********************, ведно със законната лихва от 29.07.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищцата твърди, че на ***************************************** - на стр.7*************************************************

- на стр. 7**************************************************** Сочи се, че тези изрази, касаят дадени от ищцата свидетелски показания, на ******************** г. на Софийска адвокатска колегия.

Излагат се факти, свързани с познанството на страните и наличието на спор между тях************************************************************************************ Поддържа, ****************************************************** В срока за отговор по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от************************************************

Ответницата твърди, че изявленията й не са противоправни и са направени в рамките на процесуалното й право на защита, тъй като са направени при стриктно спазване на Закона за адвокатурата и съответстват на обективната истина, като същите са свързани с дългогодишния й конфликт с ищцата.

А.

Н.

Я.

************************************************************************

В насрещния иск са изброени

***************************************************

1

Действията на М. Л. С се определят като системен процесуален тормоз.

Твърди се, че в тези многобройни жалби и искови молби ответницата*************************************************************************** Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от М. Л. С.

На първо място се излагат доводи за недопустимост на насрещния иск ***************************************************************************************

Искът се оспорва като неоснователен като се излагат идентични доводи, като тези в исковата молба, касаещи предхождащите отношения между страните. Поддържа се, че всички подадени жалби, са правно обосновани и съдържат конкретни факти и обстоятелства, инициирали подаването на същите.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът е сезиран с иск и насрещен такъв с правно основание чл. 45 ЗЗД.

По допустимостта на производството:

С отговора на насрещния иск ответницата по същия е релевирала възражение за недопустимост на насрещния иск на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, поради наличие на обективен идентитет между същия и предявения такъв с************************************

Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по– късно заведеното дело, се прекратява служебно от съда. Следователно, в цитираната разпоредба е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано покъсно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск.

Съдът намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК. След извършена служебна справка в

ЕИСС съдът установи, че между

*******************************************************************************

При наличието на идентичност на страните и частичен идентитет на предмета на спора е налице процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за разглеждане на насрещния иск в частта, основана на твърденията, изложени в т. 1, т. 5, т. 6, т. 7 и т. 9 от насрещната искова молба, поради което производството следва да бъде прекратено в тази част. В останалата част насрещният иск е процесуално допустим. Не са налице и процесуални пречки за разглеждане на главния иск, поради което производството следва да продължи по същество по главния иск и по допустимата част от насрещния иск.

По основателността на исковете:

Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Законовият текст въвежда забрана да се причиняват вреди другиму. Ако едно лице наруши тази забрана и причини вреди деянието осъществява състава на чл. 45 ЗЗД – т. е. деянието е противоправно. Поради това в правната теория противоправността на непозволеното увреждане е определена и като нарушение на общата императивна забрана да не се вреди другиму. Противоправно е причиняването на вреди другиму, само ако вредите са настъпили в правно защитената сфера на друго лице.

Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.

2

С оглед горните разпоредби, с доклада по делото, обективиран в определение от 27.05.2026 г., приет при липса на възражения от страните, съдът е указал, че в тежест на всяка ищца е да докаже наличието на виновно и противоправно поведение от страна на ответницата, че са извършени конкретните позорящи и обидни изявления и са достигнали до знанието на трети лица, настъпилите неимуществени вреди (болки и страдания), причинната връзка между поведението на ответницата и вредите и размера на вредите.

В тежест на ответната страна е да докаже, че изявленията й са направени при правомерно упражняване на правото на защита и че изявленията й отговарят на истината.

В конкретния случай ищцата

М.

С релевира твърдения за****************************************

Между страните не е спорно, че автор на процесните изявления е ответницата *************************************************************

По делото не се спори, че посочените в насрещната искова молба производства са били действително образувани и водени между страните по настоящото дело.

Спорните въпроси се свеждат до това дали процесните изявления на ответницата А. Н.

Я., ****************************************

По насрещния иск спорните въпроси се свеждат до това дали ищцата М. Л. С, чрез съдържащите се в подадените от нея жалби, искови молби и сигнали твърдения за поведението на

А.

Н.

Я., е

***********************************************************************

Съгласно легалната уредба на клеветата в чл. 147 НК, съставомерното деяние се изразява в разгласяване пред трети лица на неистинско позорно обстоятелство за определено лице или в приписване на престъпление, което то не е извършило. Клеветническото твърдение следва да се отнася до конкретен факт или обстоятелство, подлежащо на проверка, а не до лична оценка или субективно мнение за лицето. В този смисъл в Решение № 172 от 27.05.2014 г. по н. д. № 470/2014 г., II н.о., НК, ВКС е прието, че при клеветата не се изразява личностна оценка за пострадалия, а се разгласяват неистински позорни обстоятелства или се приписва неизвършено престъпление, като съставомерната информация следва да се отнася до конкретни, проверими факти или събития от миналото или настоящето на засегнатото лице. ВКС е посочил още, че отговорността отпада, когато бъде установена истинността на разгласените обстоятелства. В Решение № 75 от 12.03.2012 г. по н. д. № 3142/2011 г., II н.о., НК, ВКС е разяснено, че „позорното обстоятелство“ представлява твърдение за съществуването на конкретен факт, който се отнася до укоримо от гледна точка на морала поведение на пострадалия и е от естество да накърни доброто му име в обществото. За да е налице клеветническо твърдение, този факт следва да бъде неистински.

Следователно, при преценката дали дадено изявление представлява клевета, следва да се изследва не само неговото съдържание, но и дали същото представлява твърдение за конкретен факт, подлежащ на проверка, дали този факт е неистински и дали е от естество да накърни честта, достойнството и доброто име на лицето, за което се отнася. Не всяко негативно изказване или критична оценка представлява клевета, доколкото правно релевантни са единствено твърденията за конкретни позорящи обстоятелства, които не съответстват на действителността.

Правото на свободно изразяване на мнение, прогласено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България, включва възможността всеки гражданин да изразява и разпространява своите възгледи чрез слово – писмено или устно, както и чрез други способи за комуникация. Това право обаче не е абсолютно, тъй като съгласно чл. 39, ал. 2 от Конституцията то не може да бъде упражнявано по начин, който накърнява правата и доброто име на другиго. Поради това при преценката дали дадено изявление представлява противоправно поведение следва да се извърши баланс между правото на свободно изразяване и защитата на честта, достойнството и добрата репутация на засегнатото лице, които също представляват конституционно защитени ценности. В този смисъл едно 3 изявление би могло да бъде квалифицирано като противоправно само когато надхвърля допустимите граници на свободното изразяване и съдържа неверни твърдения за конкретни факти, които са от естество да увредят доброто име на адресата. Разгласяването на неистински позорящи обстоятелства или приписването на престъпление, което не е извършено, представлява посегателство върху правото на чест и достойнство и може да обоснове отговорност по чл. 45 ЗЗД.

Същевременно КРБ в чл. 45 гарантира правото на гражданите да отправят жалби, предложения и сигнали до държавните органи, поради което самото сезиране на компетентните институции и излагането на твърдения във връзка с това не може автоматично да се приеме за противоправно. Необходимо е да се преценява дали конкретно изложените твърдения са направени в рамките на допустимото упражняване на това право или представляват недопустимо накърняване на чужда репутация.

В практиката си ВКС приема, че оценъчните съждения и критичните мнения, дори когато са негативно натоварени, не подлежат на проверка за истинност и сами по себе си не пораждат отговорност, ако са в рамките на допустимата критика и не нарушават ограниченията на чл. 39, ал. 2 КРБ. Те представляват израз на лично отношение към определени факти, а не твърдения за обективно съществуващи обстоятелства. В този смисъл са Решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ГК, IV ГО на ВКС и Решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г., ГК, III ГО на ВКС, в които е прието, че отговорност може да възникне при изразяване на мнение, когато то обективно представлява обида или преминава границите на допустимото засягане на личността.

В аспекта на изложеното съдът намира, че при преценката дали процесните изявления представляват клеветнически твърдения следва да се изследва тяхното съдържание, контекстът, в който са направени, както и целта, с която са изложени. Самото наличие на негативни изрази или критично отношение към поведението на дадено лице не е достатъчно, за да се приеме наличие на противоправност, доколкото следва да се разграничи твърдението за конкретен факт от изразяването на мнение или оценка.

В конкретния случай процесните изявления са направени от ответницата А. Н. Я. в рамките на подадена насрещна искова молба по висящо гражданско производство, във връзка с упражняване на процесуалното й право на защита и излагане на твърдения относно възникналия между страните спор. С тях ответницата е изложила собственото си възприятие за поведението на ищцата при даването на свидетелски показания по дисциплинарно производство пред Дисциплинарния съд на САК, както и за достоверността на тези показания.