Решение № 4039 от 10.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4039 гр. Пловдив, 10.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20225330113251 по описа за 2022 година

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.240 ЗЗД.

В исковата молба от „Изи Финанс” ЕООД против Б. Л. Ч. се твърди, че на 05.04.2022 г. между „Изи Финанс“ ЕООД, като кредитодател и ответника, като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № ***, като с подписването на договора, кредитодателят предоставил на кредитополучателя парична сума в размер на 700 лева.

Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит вземането на главница в размер на 700 лв., е с падежна дата – 05.05.2022 г., като с настоящия иск се претендира част от същата в размер на 70 лв. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора, лихвеният процент е в размер на 40,15%.

Претендира се договорна/възнаградителна лихва за периода 05.04.2022 г. – 05.05.2022 г., в размер на сумата от 23,10 лв. Твърди, че не са извършени плащания за претендираните вноски за главница и договорна лихва. Те са изцяло падежирали, което е и основанието за тяхната изискуемост. Направено е искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 70 лв. – представляваща част от цялото вземане за главница в размер на 700 лв., с падежна дата: 05.05.2022 г., както и сумата от 23,10 лв. – начислена договорна/възнаградителна лихва за периода 05.04.2022 г. – 05.05.2022 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.09.2022 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът, е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва същата. Счита същата за недопустима, като излага съображения за злоупотреба, от страна на ищец, с процесуални права, съгласно чл. 57, ал. 2 КРБ и представляващо нарушение на принципа за добросъвестност на страните по делата, съгласно чл. 3, изр. първо ГПК. Ищцовата страна е имала правна възможност да обяви целия договор за кредит за предсрочно изискуем и да предяви заявление или иск за цялата сума, вместо това, е предявила иск само за част от вземането. Счита, че частичната претенция е заявена само за да натовари ответника с допълнителни такси и разноски, което води до значително 1 увреждане правата на ответника, за вземания, произтичащи от едно и също правно и фактическо основание. Счита, че ответникът не е дал повод да се предяви исковата молба за част от главницата и с поведението си ищецът цели, допълнително да натовари ответника с разноски. Моли подобно поведение да не бъде толерирано, като разноските бъдат възложени в тежест на ищеца. Не оспорва сключването на договор за кредит № ***, признава сключването му. Не оспорва, че по процесния договор има оставаща главница в размер на 70 лв., която ответникът не е заплатил. Твърди, процесният договор за кредит да е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в процесния договор, е посочен ГПР в размер на 48,3%, както и годишен лихвен процент от 40.15%. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Съгласно чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен ако в същия не е посочен ГПР и общата сума, дължима от потребителя. Действително в договора за кредит е посочено, че ГПР е 48,3%. Липсва обаче каквото и да уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент. Посоченият ГЛП от 40.15% не е ясно как точно се съдържат и как се изчисляват по отношение на общия ГПР. По този начин ответникът е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора следва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ответникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по договора, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай има погасителен план, но той изцяло не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, в него липсва задължителната информация по ЗПК. Това създава невъзможност за ответника да разбере заплащаните от него вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база.

Посоченото се явява още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за кредит. Наред с това в договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението, като съдът е отхвърлил същата, поради явната й нищожност. Счита, че договорът за кредит е нищожен и на основание противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като уговорената договорна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния. Счита, че клаузата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, в случая не е приложима, като следва да се вземе предвид разпоредбата на чл. 22 ЗПК, посочваща, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби на закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Ето защо, счита, че договорът за кредит следва да се прогласи за нищожен. Въз основа на изложеното и с оглед нищожността на договора за кредит, ответникът на основание чл. 23 ЗПК, връща само чистата стойност, но не и лихви и др. суми. Прави възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за предоставяне на кредит № *** от 05.04.2022г., сключен между страните по делото, по силата на който е предоставен кредит в размер на 700 лв., със 2 срок на кредита 30 дни, фиксиран годишен лихвен процент – 40.15 % и годишен процент на разходите по кредита: 48.3 %.

Представени са Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „Изи Финанс“ ЕООД. Представена е водена между страните ел.кореспонденция,

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което сумата в размер на 700 лв. е постъпила по посочената от вещото лице банкова сметка в „Уникредит Булбанк“ АД на дата 05.04.2022г. с основание за превода „Договор № ***/05.04.2022г.“, с титуляр Б. Л. Ч.. По договора има постъпила една сума от изпълнително дело № ***, заведено срещу Б. Л. Ч., в размер на 356.40 лв., от които 50 лв. са плащане по главницата. По договорната лихва плащания няма и не е погасена.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

От представените писмени доказателства се установява, че между „Изи Финанс“ ООД и Б.

Л. Ч. е възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на кредит № *** от 05.04.2022г., а от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът възприема като компетентно и обективно дадено – че заемната сума в размер от 700 лв. е преведена на дата 05.04.2022г. по банкова сметка, титуляр на която е ответникът. Договорът за заем е реален договор, който се счита сключен от момента на предаването на паричната сума, като с оглед събраните по делото доказателства, вкл. и приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съдът намира за установено, че заемната сума е предадена на кредитополучателя.

В договора за кредит е уговорено връщане на обща сума в размер на 863.8 лева в срок от 30 дни. Фиксираният годишен лихвен процент е 40.15 %, годишният процент на разходите – 48.3 %. В договора е инкорпориран погасителен план, в който са посочени размер на месечните вноски и падеж за погасяването им, вкл. при непредставяне на обезпечение по чл.3, ал.1, с включена неустойка.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая в процесния договор се явяват посочени само абсолютните стойности на ГПР, без ясно разписана методика на формирането му – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 48.3 %, посочената годишна фиксирана лихва от 40.15 % е неясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. Съдът намира, че потребителят е бил поставен в невъзможност да разбере какъв е реалният процент на оскъпяване на кредита и дали посоченият в договора ГПР съответства на действителните разходи за кредитополучателя. Според настоящия състав клаузата за договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Лихвата надвишава както двукратния, така и трикратния размер на законната. Съдът възприема и изложените в отговора на исковата молба възражения за 3 нищожност на клаузата за неустойка. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.

№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения на кредитора в 3дневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.3, ал.1 от договора/ - две физически лицапоръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ищцовото дружество, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да подпише договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.