Определение № 370 от 04.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 370 гр. Благоевград, 04.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Андонова

Членове:

П. Пандев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно частно наказателно дело № 20261200600554 по описа за 2026 година

Производството е по реда на глава двадесет и втора от НПК.

Първоинстанционното производство пред районния съд е образувано по обвинителен акт, внесен в съда на 25.07.2023 г. Така е било образувано съдебното производство по н.о.х.д. № 460/2023 г. по описа на РС Разлог. Към настоящия момент по делото все още не е било проведено разпоредително заседание, тъй като винаги е била налице някаква процесуална пречка да се даде ход на делото.

В о.с.з., проведено на 13.05.2026 г., също е бил налице процесуална пречка за даване ход на делото. Затова ход на делото не е бил даден и то е било отложено и насрочено за друга дата. Заседанието е продължило за разглеждането на производство по реда на чл. 270 НПК във връзка с молба с вх. № 6929/13.05.2026 г. на адв. П. Н., подадена в качеството му на защитник на подсъдимия П. В. П., спрямо когото е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“. С молбата е поискано да бъде разрешено на подсъдимия да напуска пределите на Република България за срок от три месеца, тъй като се твърди, че с оглед на здравословното му състояние му се налага да търси възможности за лечение в чужбина, което пораждало за него необходимост да има време и разрешение да пътува в чужбина. В откритото съдебно заседание е било постановено протоколно определение с рег. № 693 от 13.05.2026 г. по н.о.х.д. № 460/2023 г. по описа на РС Разлог, с което е оставено без уважение искането на подсъдимия П. В. П. за даване на разрешение за напускане пределите на Република България за срок от три месеца, предвид наложената му мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“ по чл. 68 от НПК.

Настоящото въззивно производство е образувано по частна жалба, подадена от защитника адв. П. Н. срещу протоколно определение с рег. № 693 от 13.05.2026 г. по н.о.х.д. № 460/2023 г. по описа на РС Разлог. В жалбата се изразява становище за незаконосъобразност и необоснованост на 1 определението. Сочи се, че мярката за процесуална принуда е била наложена на подсъдимия през 2020 г., малко преди да се внесе обвинителният в съда и че към настоящия момент нейното изпълнение продължава за период от над 6 години. Посочва се, че през 2025 г. е било отказано на подсъдимия временно да му се разреши да напусне страната, но след това определението на районния съд е било отменено от ОС Благоевград. Защитникът поддържа, че подсъдимият П. В. П. редовно се явява на всяко съдебно заседание. Навежда, че настоящото искане е свързано със здравословен проблем на подсъдимия, за който той желаел да се в медицински заведения извън Република България.

Намира за основателно искането за срок от 3 месеца, вкл. с оглед на определените резервни дати, на които подсъдимият ще се яви. Моли да се отмени обжалваното определение и да се разреши на подсъдимия П. В. П. да напуска пределите на страната за срок от 3 месеца.

В срока по чл. 342, ал. 2 НПК не е постъпило възражение от другите страни по делото.

Частната жалба е редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията за редовност и е подадена в срок от легитимирана страна срещу определение, което подлежи на обжалване (чл. 341, ал. 2, вр. чл. 270, ал. 4, вр. чл. 68, ал. 7 НПК). Затова жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Налагането на забрана на обвиняемия да напуска пределите на Република България по реда на чл. 68 НПК влияе над правната му сфера, като засяга негово основно човешко право. Правото свободно да се напускат пределите на страната е уредено в чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България.

Разпоредбата се намира в Глава втора. „Основни права и задължения на гражданите“. Според чл. 35, ал. 1, изр. 2 КРБ това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. Според РКС № 3 от 23 март 2021 г. по конституционно дело № 11 от 2020 г. ограничението на това право трябва има легитимна цел и да е пропорционално на защитаван интерес, подлежащ на конституционна закрила.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че първоначално правото да се напуска дадена страна е уредено във Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН на 10.12.1948 г., като съгласно нейния чл. 13, пар. 2: „Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си“. Впоследствие правото да се напуска дадена страна, включително собствената е уредено от множество други международни актове като например: чл. 12, пар. 2 от Международния пакт за граждански и политически права; чл. 10, пар. 2 от Конвенцията за правата на детето на ООН; чл. 8, пар. 1 от Международната конвенция за защита правата на всички работници мигранти и членове на техните семейства; чл. 18, т. 1, б. „в“ от Конвенция за правата на хората с увреждания.

Част от международните актове предвиждат изисквания, които трябва да бъдат спазвани за да може да бъде ограничавано правото да се напуска дадена страна. Съгласно чл. 45, пар. 1 от ХОПЕС и чл. 20, пар. 2, б. „а“ от ДФЕС гражданите на ЕС имат правото да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки. Ограничаването на това право също става само при наличието на определени изисквания (виж чл. 27 на Директива 2004/38/ЕО).

Централно място заема чл. 2, пар. 2 от Протокол № 4 към Европейската конвенция за правата на човека, като съдебната практика на ЕСПЧ относно 2 тези разпоредби е отчасти систематизирана в т. 29 от решение по дело Stamose срещу България от 27 ноември 2012 г. Условията, при които правото може да бъде ограничавано са посочени в чл. 2, пар. 3, според който упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Затова ЕСПЧ изисква ограничаването на това право, не само да е предвидено в закона, но и да преследва някоя от тези легитимни цели.

Това е важно да се отбележи, понеже всякога налагането на забрана на обвиняемия да напуска страната по реда на чл. 68 НПК ще бъде ограничение, което е предвидено в закона, но съдът следва да налага тази забрана само когато с нея се преследва легитимна цел и забраната се явява пропорционална за нейното постигане. В противен случай ако съдът наложи забраната, би възникнал въпроса дали той е нарушил чл. 2 от Протокол № 4 към ЕКПЧ.

Основанията за вземането на мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“ се извеждат от разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 6 НПК, като те трябва кумулативно да бъдат налице за да бъде взета тя (в този смисъл Ръководство на прокурора. Книга първа, НИП, София, стр. 337). Първата предпоставка е визирана в чл. 68, ал. 1 НПК и тя е обвиняемият да е привлечен за тежко умишлено престъпление или за друго престъпление, с което е причинена смърт. Тази предпоставка е налице, тъй като срещу подсъдимия П. П. е повдигнато окончателно обвинение за извършването на престъпление по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4, предл. 2 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 от НК вр. чл. 26, ал. 1 НК.

Тълкувайки разпоредбата на чл. 68, ал. 6 НПК, по аргумент от противното се налага изводът, че основание за вземане на мярката е и наличието на опасност обвиняемият да се укрие извън страната (в този смисъл Ръководство на прокурора. Книга първа, НИП, София, стр. 337). Преценката за тази опасност се прави въз основа доказателствата, които към настоящия момент са събрани по делото по реда и правилата на НПК и които установяват конкретни обстоятелства, даващи основата за изводи относно наличието на такава опасност и относно нейния интензитет.

Ако е налице реална опасност от укрИ.е, но само на територията на Република България, в зависимост от това дали е налице обосновано предположение и от интензитета на тази реална опасност, необходимото и достатъчно засягане на правната сфера на обвиняемия ще се изчерпи с взимането на съответна мярка за неотклонение (в този смисъл Ръководство на прокурора. Книга първа, НИП, София, стр. 338). В настоящия случай се констатира, че по отношение на подсъдимия П. В. П. е взета мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на сумата от 20 000 лв., внесена на 25.07.2019 г. Това обстоятелство само по себе си оказва влияние над реалната опасност от укрИ.е в чужбина, като я намалява.

В хода на досъдебното производство органът, осъществяващ функцията по ръководство и решаване е направил преценка за наличието на реална опасност от укрИ.е в чужбина, като с постановление от 10.07.2019 г. на прокурор при РП Разлог е била взета по отношение на П. В. П. мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“.

3

Настоящето съдебно производство е второ по ред в наказателното производство. В първото съдебно производство в хода на разпоредителното заседание с определение на съда е било констатирано съществено процесуално нарушение и делото е било върнато на прокурора. В същото заседание съдът, в качеството му на органа, осъществяващ функцията по ръководство и решаване, отново е направил тази преценка, като с протоколно определение № 633 от 13.06.2023 г. по н.о.х.д. № 406/2020 г. на РС Разлог е било оставено без уважение искане да се отмени процесната мярка за процесуална принуда. В мотивите си РС е посочил, че не са били представени доказателства, че спрямо подсъдимия са налице основателни причини за напускане на пределите на страната. Съдът е посочил и че той не се е явявал на определени съдебни заседания, за които е бил редовно призован.

В настоящото съдебно производство отново е бил обсъден същият въпрос. С протоколно определение № 134 от 31.01.2024 г. е било оставено без уважение искане да се отмени мярката за процесуална принуда. В мотивите си съдът е изложил доводи относно наличието на опасност от укрИ.е в чужбина, както и че няма доказателства за наличието на обективни причини, пораждащи необходимост за напускане на страната, вкл. такива за необходимост от провеждане на лечение. Въпросът е бил обсъден и в о.с.з., проведено на 15.04.2025 г., в което с протоколно определение № 572 от 15.04.2025 г. по сходни съображения отново е била оставена без уважение молба да се отмени мярката.

В о.с.з., проведено на 11.06.2025 г., е била разгледана молба на подсъдимия да му се разреши да напусне страната за период от 2 месеца, което също е бил оставено без уважение с протоколно определение № 1070 от 11.07.2025 г. Това определение е било обжалвано с частна жалба и е станало предмет на въззивна проверка по реда на глава двадесет и втора от НПК. С определение № 523 от 01.08.2025 г. по в.ч.н.д. № 879/2025 г. на ОС Благоевград е отменено определение № 1070 от 11.07.2025 г. по н.о.х.д. № 406/2020 г. на РС Разлог и е разрешено на подсъдимия П. В. П. да напуска територията на Република България за времето от 01.08.2025 г. до 01.09.2025 г.

В мотивите си, изложени във връзка с конкретната молба, окръжният съд е намерил, че не може да се изведе опасност от укрИ.е, тъй като към процесния процесуален момент не са били налице доказателства за наличието на такава.

Окръжният съд е констатирал, че подсъдимият активно участва в наказателното производство и че до този момент не е ставал причина за отлагане на делото. Съдът е съобразил, че наказателното производство е започнало преди над 6 години, че през това време подсъдимият е демонстрирал коректно процесуално поведение и че няма основание да се счита, че той е бил причина за бавния ход на делото. Съдът е отчел, че спрямо подсъдимия е била взета гаранция в размер на 20 000 лв., както и обстоятелства, че спрямо него са настъпили промени в семейния му живот, тъй като той е баща на три деца, което обуславя наличието на значим привързващ фактор. Съдът е намерил, че не са налице данни подсъдимият да е нарушавал действалите спрямо него процесуални ограничения. Окръжният съд обаче е съобразил целите на пътуването на подсъдимия, както и датата, на което е било насрочено следващото съдебно заседание, поради което му е разрешил да напусне страната само за срок от 1 месец.