Решение № 149 от 13.03.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 149 гр. София, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20248002100935 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Ц. Р., ЕГН [ЕГН], в качеството й на наследник по закон и правоприемник на починалия в хода на делото ищец Ц. А. Е., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. П. Г., против Решение №1167 от 19.10.2023г. по в. гр. д.

№3270/2022г. по описа на Апелативен съд- София в частта му, с която е било потвърдено Решение № 262881 от 05.09.2022 г. по гр.д. № 8902/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-1 състав, в частта му, с която са били отхвърлени предявените от Ц. А. Е. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ за разликата над присъдената сума от 2000 лв. до претендираната от 40000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7 във връзка с чл.

194, ал.1, чл. 20, ал.2 и чл. 28, ал.1 от НК, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по НОХД 17920/2014г. по описа на СРС, Н.О., 4 състав, и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за разликата над 75,55 лв. до пълния предявен размер от 1556 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което предявените 1 искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и обезщетение за забава да бъдат уважени изцяло, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна по нея Прокуратурата на Република България.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима.

С определение №5255 от 19.1,.2024г. по настоящото гр. д. №935/2024г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпросите относно относно критериите и обстоятелствата, които са от значение за определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, при предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, и за задълженията на въззивната инстанция при определянето му да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Касационното обжалване е допуснато, за да бъде извършена проверка за съответствието на въззивното решение с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2000г., както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното:

По правните въпроси, по който е било допуснато касационното обжалване:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС;

Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по 2 гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и общественоикономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело.

Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда.

Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено-икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

По касационната жалба:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че по досъдебно производство № ЗМ 1300/2014 г. по описа на 09 РУ на СДВР, пр.пр. № 18919/2014 г. по описа на СРП, с постановление от 25.05.2014г. първоначалният ищец Ц. А. Е. е бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 24.05.2014г. в [населено място], в съучастие като извършител с Т.

А. Е., отнел чужди движими вещи от владението на М. Х. Д.- А. без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои- престъпление по 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК.

С постановление от същата дата на прокурор при СРП е постановено задържането на Ц. А.

3

Е. за срок до 48 часа в следствения арест в [населено място], [улица]. По искане на прокурора с определение от 27.05.2014 г. по ЧНД № 10384/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 108 състав, спрямо Ц. А. Е. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, като същата е потвърдена с Определение от 03.06.2014 г. по ВЧНД № 2345/2014 г. по описа на СГС, XVI състав. Така взетата мярка за неотклонение е била изменена в „парична гаранция” с определение на съда по НОХД № 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 103 състав. С постановление от 12.09.2014 г. обвинението е било изменено, като Ц. А. Е. е бил привлечен като обвиняем за извършена кражба при квалифициращи обстоятелства- престъплението е извършено повторно в немаловажен случай /чл.195, ал.1, т.7 от НК/, след като е бил осъден с влязла в сила присъда на 18.05.2012г. по НОХД № 54/2012 г. на Районен съд- Айтос за такова престъпление. По внесен от СРП обвинителен акт срещу Ц. А. Е. е било образувано НОХД № 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 103 състав, с определение по което от 21.03.2016 г. в качеството на подсъдим му е била наложена забрана да напуска пределите на страната. С присъда от 01.02.2019 г. по НОХД № 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 4 състав, Ц. А. Е. бил признат за невиновен в извършването на престъплението и оправдан по повдигнатото му обвинение. Присъдата не е била протестирана от Прокуратурата на Република България и е влязла в сила на 19.02.2019 г. От писмените доказателства по делото се установява, че Ц.

А. Е. е бил осъждан няколко пъти за престъпления от общ характер в периода 2010г.- 2018г., част от които за квалифицирани кражби. Наложени са му различни по вид и тежест наказания, включително лишаване от свобода по НОХД № 3839/2013 г. по описа на на PCА. за срок от пет месеца и по НОХД № 9/2018г. по описа на РС- Айтос за срок от единадесет месеца, които е изтърпял ефективно съответно през 2013г. и 2018г. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че са налице основанията на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за причинените на ищеца вреди от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан. При определяне на размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди от повдигнатото му незаконно обвинение съдът е отчел възрастта на Ц. А. Е. в периода на неоснователното му наказателно преследване (между 21 и 25 годишна възраст), вида и характера на обвинението („тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК), характера и интензитета на причинените му увреждания, установени с показанията на разпитаните свидетели Й. Д. и М. Р., продължителността на наказателното производство около пет години (между 25.05.2014г. и 19.02.2019г.). Приел е, че по делото е установено от гласните доказателства, че процесното наказателно преследване е накърнило авторитета на Ц. А. Е., а също и отношенията му с тогавашната му приятелка и е довело до тяхното разделяне. Приел е, че по делото не е доказано твърдяното от ищеца обстоятелство, че е баща на детето на св. Й. Д., респективно свързаните с нейната бременност усложнения и невъзможността за припознаване предвид задържането му под стража. Приел е и че Прокуратурата на Република България не следва да носи отговорност за претърпените от ищеца вреди от лошите битови условия в ареста по време на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” и негативното им отражение върху здравословното му състояние, установени от показанията на разпитаните свидетели. В тази връзка съдът е 4 посочил, че Прокуратурата на Република България няма правомощия, свързани с управлението и стопанисването на местата за лишаване от свобода и следствените арести, а създаването на социално-битови условия, които не нарушават основни човешки права, съгласно ЗИНЗС е задължение на Министерство на правосъдието и съответните служби към него. По повод доводите на ищеца, че е претърпял негативни психически преживявания от невъзможността да си намери работа след излизането му от ареста, съдът е посочил, че той вече е бил осъждан по по-рано образувани дела и е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, които обстоятелства също са от естество да предизвикат затруднения при намирането на работа и са със значително по-висок интензитет от незаконното наказателно преследване по процесното дело. При определяне на размера на обезщетението съдът е взел предвид липсата на трайни увреждания на здравето на ищеца, които да се намират в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство, както и конкретната икономическа обстановка в страната към момента на наказателното преследване. Отчитайки посочените обстоятелства съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на Ц. А. Е. от процесното незаконно обвинение, възлиза на сумата от 2000 лв., поради което е отхвърлил предявения иск за разликата над посочената сума до пълния му претендиран размер от 40000 лв.