Определение № 565 от 13.01.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 565 гр. София, 13.01.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Десислава Зисова

Членове:

Мария М. Запрянова

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20231100504472 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 282085 от 19.12.2022 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство – Софийски градски съд, и по въззивна жалба с вх. № 286992 от 22.12.2022 г., подадена от ищците в първоинстанционното производство – Е.

И. Х. и В. В. Х., срещу Решение от 01.12.2022 г. по описа на СРС, ГО, 45 с-в, с което частично са уважени предявените искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ.

Сезираният с въззивната жалба съд следва при постъпването й първо да извърши преценка относно това дали по правилата на родовата и местната (в случаите, в които служебно следи за спазването й) подсъдност е компетентен да разгледа предявените посредством нея искове, тъй като се касае за предпоставка за допустимостта на производството, и при извод за ненадлежното му сезиране съобразно тях съдията-докладчик да прецени кой е надлежният съд и да му изпрати делото.

Разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ урежда специална местна подсъдност на исковете за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, измежду които са и исковете с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, възлагаща ги в компетентността на съда по мястото на непозволеното увреждане или по настоящия адрес на увредения. Тези искове по специалния закон се предявяват пред местно компетентия съд по правилата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, при съобразяване с общите норми за родова подсъдност, закрепени в разпоредбите на чл. 103 и чл.

104 ГПК, доколкото в ЗОДОВ специална норма за родово компетентния съд, не е налице. В случай, че сезираният от ищцовата страна съд е същевременно и ответник по исковете, относима е нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, която препятства разглеждането и решаването на делото от състав на съда, който има качеството на страна в исковия процес и която разпоредба е приложима и за въззивния съд. Че чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ се прилага съответно и за въззивния съд, произтича от тълкуването на разпоредбата в духа на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и 1 по чл. 47 ХОПЕС на справедлив и ефективен процес. Доколкото ответник по иска е СГС, то е недопустимо въззивна жалба да бъде разглеждана и по нея да се произнася съда, който е ответник по делото. Това е и вложеният в разпоредбата смисъл – съдът, който е ответник по делото да не разглежда и да не се произнася по сезиращи актове на другите страни по делото. Въззивната дейност по ГПК представлява продължение на действията по изследване на фактите и доказателствените средства от значение за правния спор.

Въззивният съд им характера на решаваща, а не на проверяваща правораздавателна дейност съдебна инстанция, при съблюдаване на ограниченията при установяване на фактическата страна по спора. Ето защо не би съответствало на духа на закона прилагане на разпоредбата на чл. 7, ал.

2 ЗОДОВ единствено спрямо първоинстанционния съд.

За допълнение към изложението следва да се отбележи, че, извън предметния обхват на процесната разпоредба на ЗОДОВ, поради липсата на идентична правна уредба в ГПК, когато съд е страна по дело, не е редно това дело да бъде подсъдно на същия съд. Разглеждането на спора от друг равен по степен съд само по себе си вече увеличава отдалечеността между съда като съдия по спора и съда като страна по делото („nemo judex in causa sua“).

Такива изводи са приети от гражданско-процесуалната съдебна доктрина (Ж.

Сталев и колектив, БГПП – изд. 2020 г.), за да се гарантира, че впечатлението за безпристрастност у обществеността е постигнато в достатъчна степен. В тази връзка са и доводите в § 47-51 от мотивите на решението на ЕСПЧ по делото „Михалков срещу България” от 10.04.2008 г., в което изрично е посочено, че чл. 6, § 1 (право на независим и безпристрастен съд) от Конвенцията е бил нарушен поради липсата на независимост и безпристрастност на съда, разгледал и уважил иск по чл. 2 ЗОДОВ срещу себе си. При разглеждането от въззивната съдебна инстанция основен предмет на дейността й е разрешаването на материалния спор, а проверката на правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат. Ето защо, ако на въззивният съд бъде оставено да разглежда иск срещу себе си, той ще извърши дейност по произнасяне по същността на материалния спор в нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията. В мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, с който е създадена процесната норма на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, обн. с ДВ, бр. 94 от 2019 г., не са изложени съображения, че законовата промяна има за цел да създаде различна местна компетентност по делата за обезщетение на въззивните и на районните съдилища. Следва да се отчете, че в първоинстанционното и въззивното производство се достига до една и съща фактическа хипотеза – съдът е страната в съдебното производство, в който работи съдебният състав, който следва да разгледа и постанови съдебно решение. В някои хипотези постановеният въззивен съдебен акт дори би бил и окончателен (с оглед цената на иска). Единствено за съдиите във Върховния касационен съд и Върховния административен съд е предвидено изрично, че разглеждат делото, дори когато са страна е съдът по месторабота.

Настоящият съдебен състав, като констатира, че Софийски градски съд е ответник по предявените искове по чл. 2б ЗОДОВ, намира, че в конкретния случай, е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ като въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, постановено от Софийски 2 районен съд, следва да бъде разгледано от най-близкия съд и това е Софийски окръжен съд.

Следователно, СГС като ответник по делото, не е функционално компетентен да разгледа въззивната жалба, по която е образувано в.гр.д. № 4472/2023 г. Делото следва да бъде изпратено на най-близкия функционално компетентен съд – Софийски Окръжен Съд, за произнасяне по въззивна жалба с вх. № 282085 от 19.12.2022 г. и въззивна жалба с вх. № 286992 от 22.12.2022 г. (аргументи в този смисъл се съдържат и в Определение № 107 от 21.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 78/2022 г., IV г. о., ГК, Определение № 1160 от 17.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1319/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 145/09.04.2021 г., по ч. гр. д. № 568/2021 г., на ВКС, III ГО, Определение № 1002/09.05.2023 г. по гр.д. № 1675/2023 г., на ВКС, IV ГО, Определение № 1160/17.05.2023 г. по ч.гр.д. № 1319/2023 г., на ВКС, IV ГО, Определение № 1171 от 14.05.2024 г. на САС по в. ч. гр. д. № 798/2024 г., Определение № 2730 от 2.11.2022 г. на САС по в. ч. гр. д. № 1737/2022 г., Определение № 2511 от 07.10.2024 г. на САС по в. ч. гр. д. № 2584/2024 г.).

Воден от гореизложеното и на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, във вр. с чл.

118, ал. 2 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА съдебното производство по в. гр. д. № 4472/2023 г. по описа на СГС, ГО.

ИЗПРАЩА делото на Софийски окръжен съд.

ДА СЕ ИЗПРАТИ на страните препис от определението.

Определението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд с частна жалба в едноседмичен срок от получаването му от страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3