Решение № 269 от 04.06.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 269 гр. Пещера, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, I ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Атанаска Ст. Павлова-Стоименова при участието на секретаря Евгения Сл. Млячкова като разгледа докладваното от Атанаска Ст. Павлова-Стоименова Гражданско дело № 20265240100320 по описа за 2026 година

Предявен е иск от Б. А. Г., ЕГН: **********, от град Брацигово, ****, чрез адв. М. М., против „МАКРОАДВАНС“ АД ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София , **** , представлявано от В.Сергиев , по чл. 55 ал.

1 от ЗЗД.

В исковата си молба твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит заем №264211 /20.08.2024 г., сключен със „МАКРОАДВАНС“ АД, по силата на който е предоставен заем в размер на 1000 лева, а ищцата следвало да върне сума в размер на 3137,52 лева.

Посочено е че ГПР по кредита е в размер на 49,65 %, а ГЛП е в размер на 41 % при срок на кредита от 24 вноски.

Твърди че съгласно договора следвало да се предостави допълнително обезпечение, като в случай на неизпълнение се дължи неустойка в размер на 1656,02 лева.

Твърди че заплатила сума в размер на 1977 .91 лева, от които за главница в размер на 1000 лева 177,91 лева за лихви и 800 лева за неустойка.

Твърди, че договорът е недействителен на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Твърди че не е посочен дължимия лихвен процент, правила за прилагането му, не отговаря на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК 1

ГПР не съдържа всички разходи, а когато ГПР не е действително прилагания, то договорът е недействителен на основание чл. 2 2от ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди и че договорът е противоречи на „добрите нрави“ , с клаузата за неустойка се заобикаля закона, противоречи на добросъвестността и справедливостта. Твърди че действителния ГПР не е прилагания между страните, тъй като разходите за неустойка не са включени в ГПР. Сочи практика.

Формулира петитум да се осъди на основание чл. 55 ал. 1 т. 3 от ЗЗД „МАКРОАДВАНС“ АД да заплати на ищеца сумата в размер на 500 евро недължимо платена по недействителен Договор за паричен заем №264211 /20.08.2024 г., сключен със „МАКРОАДВАНС АД, а в условията на евентуалност да й заплати сумата от 409,03 евро недължимо заплатена по недействителна неустойка ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

Прави доказателствени искания и претендира разноски.

В срока за отговор е постъпил такъв от ответника „МАКРОАДВАНС“ АД.

Оспорва иска по основание. Не се спори по сключения договор за кредит.Твърди че клаузата за неустойка в Договора не недействителна. До момента ищцата е извършила плащания в общ размер на 300 лева.

Моли исковете да се отхвърлят и претендира разноски.

Съдът е сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 55 от ЗЗД .

Обявено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване сключения Договор за паричен заем №264211 /20.08.2024 г., сключен със „МАКРОАДВАНС“ АД, усвоена сума за главница в размер на 1000 лева, извършено плащане в размер на 300 лева.

В съдебно заседание е изменен петитума на иска като същият е предявен като установителен- да се прогласи, че Договор за потребителски кредит № 264211/20.08.2024 г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че неустойката по Договор за потребителски кредит № 264211/20.08.2024 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа следното:

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.

С оглед посочените обстоятелства, които се признават от страните и не е налице спор по отношение на тях, съдът намира, че следва да концентрира 2 спора по делото по наведените възражения за нищожност на договора за кредит.

В това отношение съдът приема следното:

Сключеният между страните договор по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

Безспорно е по делото, че между ищцата и МАКРОАДВАНС“ АД е сключен Договор за паричен заем № 264211 /20.08.2024 по силата на който „МАКРОАДВАНС“ АД е предоставило на Б. А. Г. сумата от сумата 1 000,00 лв. изцяло усвоена от ищцата, срещу насрещното задължение на ищеца заемател, да върне сумата на 24 погасителни МЕСЕЧНИ вноски - годишен лихвен процент (ГЛП) от 41 % и ГПР от 49,65 %. Началният срок на кредита е 20.09.2024 г. Крайният срок за погасяване на заема е 20.08.2026 г.

Съгласно чл. 20 от договора страните са се съгласили договорът да бъде обезпечен с поръчителство, на лице което следва да отговаря на определени изисквания. В случай че не предостави обезпечение съгласно чл. 10 от договора дължи неустойка в размер на 6,90лева + 0,230% от усвоения размера на кредита зъ първия ден забава и 0,230 % от усвоения размер за всеки следващ ден за който кредитът не е обезпечен. Съгласно погасителния за целия периода на договора дължимата неустойка е в размер на 828 лева дължима всеки месец по 69 ,00 лева с падежа на всяка дължима вноска.

Неустоечната клауза на чл. 20 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение.

Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и неравноправна съгласно чл. 143, ал.

2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка".

Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител/чл.13 от договора/.

В случая в чл.20 от договора във вр. чл. 10, ал. 1 само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а допълнителна печалба на кредитора - към договорната лихва. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е изключително трудно да бъдат покрити от заемателя.

Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок (чл.20, ал.1 от договора) да му предостави поръчител, който обаче трябва да 3 отговарят на множество изисквания. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който следва да отговарят и на всички посочени условия. Изброените кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.

Налага се извод, че клаузите на чл. 10 и чл.20 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Така неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане което представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. Ето защо неустойката, респ. съответната клауза, която с която е уговорена, е нищожна.

Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.Доколкото част от ГПР, е и „неустойката", е следвало да се посочи действителния размер на ГПР. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й размерът на ГПР, ще надвишава законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, равен на пет пъти размера на законна лихва към момента на сключване на договора за кредит.

Обстоятелство , което не се оспорва от ответника – че клаузата за неустойка не е включена в ГПР.

В процесния случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила .Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г., Banco Espanol de Credito, C618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kasler и Kaslerne Rabai, C26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporacion Bancaria и Bankia, C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250/.

По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, освен конкретно обсъдените клаузи - и целият договор за заем е недействителен - чл.22 ЗПК, но с оглед диспозитивното начало и претенциите на ищеца - единствено се сочи в мотивите на настоящото решение.

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Предвид на изложеното предявения иск се явява доказан и основателен.

При този изход от спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК в тежест на ответника, следва да бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото в размер на 25,56 евро за държавна такса .

4

Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение , предвид и че се твърди нищожност на две клаузи от един и същи договор намира следното :

С исковата молба е предявен иск за прогласяване нищожността на договора за кредит с посочена цена на иска 500 евро. От служебна проверка на броя образувани дела от ищцата Г. се констатира, че до момента същите са 37 на брой само за настоящата календарна година. Адв. М. не се е явявал по делото, същото е приключило с едно заседание, като е било изяснено още с размяна на книжата. Адв. М. претендира 246 евро с ДДС. Настоящия състав намира за справедливо възнаграждение в размер на 143,16 евро с ДДС / 280 лева с ДДС/ съобразно чл. 7 ал. 2 т. 1 от НВАР. Съдът намира, че посоченото възнаграждение да съответства на принципите на разумност, пропорционалност и справедливост, прогласени в решения по дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС.