Решение № 2171 от 01.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2171 гр. София, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.ева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100500502 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена въззивната жалба от Д. Д. Р. срещу решение № 20400/12.11.2024г. постановено по гр.д. №14503/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 63 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от него срещу ЗК „УНИКА“АД иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ за сумата над уважения размер от 300,40 лв. до пълния предявен от 320,00 лв. като частичен от 1250,00лв. и е осъден да заплати на ответника съответна част от направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което дължи застрахователя – ответник. Навежда доводи, че съгласно разпоредбата на чл.386 ал.2 от КЗ застрахователното обезщетение следва да бъде равно на размера на вредите към деня на причиняването им, като при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.400 ал.1 ал.2 и ал.3 от КЗ следва извода, че при оценка на частите, които са необходими да бъдат възстановени не се прилага обезценка, коефициент на овехтяване или пък е недопустимо да се калкулира цена на части втора употреба, в каквато насока цитира съдебна практика на ВКС. Посочва, че е необхоД. да се направи разлика между части втора употреба и тяхната стойност и алтернативни части – които не са втора употреба.

Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и иска уважен в заявения му размер.

Претендира разноски.

Във въззивната жалба не са заявени доказателствени искания.

От насрещната страна по жалбата - ЗК „УНИКА“АД в срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба.

1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства по реда на чл.12 вр. чл.235 ал.2 от ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Относно иска с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ

Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 498 ал.3 от КЗ е необхоД. към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл извън извън предмета на въззивното производство е установената по делото от първоинстанционния съд фактическа обстановка досежно механизма на ПТП и вината за настъпване на същото, причинените вреди по лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. № **** и причинната връзка с ПТП, а именно: на 02.03.2023 г., около 17.10 на кръстовището между улицата, водеща към паркинг на магазин Кауфланд, и ул. Майор Векилски в гр. София, поради отнемане на предимството на десностоящия при извършване на маневра ляв завой водачът на лек автомобил „Мазда“, модел „2“ с ДКН **** реализирал ПТП с извършващия на завоя маневра „ляв завой“, лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. № ****, с което поведение виновно е нарушил правилата за движение – разпоредбата на чл.48 от ЗДвП и виновно е причинил ПТП; несъмнено е и че причинените увреждания, подробно описани в двустранен констативен протокол за ПТП и опис на щети са в причинна връзка с мехаизма на описаното ПТП; към датата на настъпване на ПТП деликтната оотговорност на вовачът лек автомобил „Мазда“, модел „2“ с ДКН **** е засрахована по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при ответника; след настъпването на ПТП и поради отправена от ищеца претенция към ответника за изплащане на обезщетение за причинените имуществени вреди, ответникът е заплатил обезщетение в размер на 226,40 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 493 ал. 1 т. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, в това число неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане.

Страните не спорят нито относно механизма на ПТП и вината за настъпване на ПТП на 2 водача на лек автомобил „Дачия Спринг“ с рег № ****, нито за наличие на причинна връзка с настъпилите телесни увреждания на ищеца.

Тъй като по делото бе установено по несъмнен начин настъпването на застрахователно събитие през действието на процесния договор за застраховка “гражданска отговорност”, съдът приема, че застрахователното покритие обхваща отговорността на причинителя на пътнотранспортното произшествие. Налице са всички материални предпоставки за уважаване на иска, предявен пряко срещу застрахователя на основание чл. 498 ал.3 КЗ /още преди изпращане на препис от исковата молба съдът е преценил, че претенцията е процесуално допустима, тъй като е изпълнена специалната положителна предпоставка за допустимост, а именно – претенцията да е заявена извънсъдебно пред ответника/.

Съгласно разпоредбата на чл. 493 ал. 1, т. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, в това число неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане.

Спорът между страните, както в първоинстанционното производство, така и в настоящото въззивно е досежно размера на дължимото от застрахователя обезщетение.

Според постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 400, ал. 2 КЗ , съответно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.) и чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.), напр. Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. дело № 1069/2010 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 153 от 22.12.2011 г. на ВКС по т. дело № 896/2010 г., І т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. дело № 469/2012 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. дело № 667/2008 г., І т. о., ТК, Решение № 50159 от 08.03.2023 г. на ВКС по т. дело № 1218/2021 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. дело № 667/2008 г., І т. о., ТК, Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, отговорността на застрахователя за вреди по застраховка "Гражданска отговорност" има договорен характер спрямо застрахования, като в хипотезата на чл. 432, ал. 1 КЗ отговорността на застрахователя към третите увредени лица е тъждествена по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител по чл.

45 ЗЗД, поради което застрахователят дължи на увредения това, което му дължи деликвентът по правилата на деликтната отговорност, и при евентуални ограничения, които са изрично предвидени и въведени от законодателя. По своята правна същност застрахователното събитие при застраховка "Гражданска отговорност" съставлява юридически факт, който поражда гражданската отговорност на застрахования и следователно към този момент се определят и стойностите относими към размера на дължимото застрахователно обезщетение, което е функция на деликтното обезщетение и е пряко обвързано от адекватния паричен еквивалент на всички претърпяни вреди – имуществени и неимуществени. Следователно при предявената по съдебен ред претенция, съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, съгласно чл. 208 ал. 3 КЗ (отм.), съответно чл. 386 ал. 2 КЗ, без да е обвързан от минималните размери по Методиката към Наредба № 24 от 08.06.2006 г. на КФН.т.е. същата е неприложима, като е и ирелевантно дали ремонтът на вещта е вече извършен или не /решение № 63 от 01.02.2024 г. на ВКС по гр. дело № 362/2023 г., І г. о., ГК/.

Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400 ал. 1 КЗ , съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на коефициент за обезценка – чл. 400 ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от 3 застрахователната сума по договора – чл. 386 ал. 1 КЗ . Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и техният размер е неговата действителна вреда/. В тази насока е константната практика на ВКС – решевие № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о., ТК, решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о. , решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о на ВКС, решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 60135 от 15.11.2021 г. по т. д. № 1821/2020 г. на ВКС, ТК и мн.др.

В настоящият случай от заключението по СТЕ, изслушано в първоинстанционното производство, несопорено от страните ценено и от въззивния състав като обективно, компетентно и мотивирано, се установява, че възстановителната стойност на увреденото превозно средство, определена като средни пазарни цени към датата на увреждането /настъпването на застрахователното събитие, който е релевантния момент за определяне стойността на вредите решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. / за ремонта /части и труд / за отстраняване на настъпилата вреда е в размер на 1248,00 лв.

Настоящият състав счита, че правилно въззивникът възразява срещу тълкуването на пъроинстанционният съд на дадените стойности за размер на щетите по заключението по СТЕ.

Видно както от ясното заключение, прието без възражения от страните в хода на първоинстанционното производство, включително и от направените уточнения от вещото лице в съдебно заседание, стойността на вредите при влагане в ремонта на масти втора употреба е 526,80 лв., а при нови такива и по средни пазарни цени – 1248,00 лв., като в последната стойност е включена цена на задна лява врата като нова включително и в алтернативния вариант.