Решение № 4673 от 06.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4673 гр. София, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20251100510703 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответниците Г. В. Г. и А. М. Г., последната чрез адв. Г. Г., срещу решение № 22711/14.12.2024г., постановено по гр.дело № 6072/2022г. по описа на СРС, 143-и състав, в частта, в която с което по предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че всеки от ответниците дължи на „Топлофикация София” ЕАД сума в размер на 1 830.04 лева, представляваща ½ част от дължимата цена на доставена топлинна енергия през периода от м.06.2018г. до м.04.2020г. в топлоснабден имот – ап.

№ 1, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с аб. № 66157, ведно със законната лихва от 21.06.2021г. до окончателното плащане, сумата 231.86 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 15.09.2019г. до 31.05.2021г., сумата 29.38 лева – ½ част от дължимата цена на услугата дялово разпределение за периода от м.06.2018г. до м.04.2020г., ведно със законната лихва от 21.06.2021г. до окончателното изплащане, и сумата 5.73 лева - мораторна лихва върху последната главница за периода от 01.07.2018г. до 31.05.2021г., за които вземания по ч.гр.д. № 35398/2021г. по описа на СРС, 31-и състав, на 26.06.2021г. била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Жалбоподателите намират, че решението в обжалваната част било нищожно, 1 недопустимо и незаконосъобразно. Предявения по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК иск предполагал валидно и законосъобразно проведено заповедно производство и издадена валидна заповед за изпълнение, каквато в случая не била налице. Законът, а и образецът на заповед изисквали такава да бъде издавана само за едно вземане и за лихви, ако такива се претендират, но не и за няколко вземания, както в случая сторил СРС. Заповедта по чл. 410 ГПК била незаконосъобразна и нищожна поради нарушената форма. В заповедното производство липсвал протокол от проведеното з.з. от 26.06.2021г. – позовава се на чл. 152 ГПК, което също било основание за нищожност на заповедта. СРС обаче пропуснал да разгледа възраженията и да прогласи нищожността на заповедта по чл. 410 ГПК. Молят същото да бъде сторено от въззивния съд. Решението било постановено въз основа на несъществуващи писмени доказателства. Нямало доказателства фактура № 0106394275 за първата година от исковия период, която следвало ищецът да издаде на 31.07.2019г., въобще да била издадена. Същата не била връчена на ответниците, поради което не възникнало основание за плащането й, а още по-малко изпадане на ответниците в забава. Така също липсвали фактури за твърдяната услуга дялово разпределение, извършвана от „Термокомплект“ ООД. По отношението на дяловото разпределение ищцовото дружество предявило чужди права пред съд. Във фактура № 1005311067/31.07.2020г. не фигурирало вземане на ищеца за дялово разпределение. Отделно договорът за тази услуга бил прекратен, тъй като същият бил сключен през 2002г. за срок от 2 години, а анекси в писмена форма не били подписвани – т. 6.10. Този договор не влязъл в сила предвид липсата на сключен договор между ищеца и ЕС – т. 6.1. Договорът бил сключен на основание ЗЕЕЕ /отм./, с което отпаднало основанието на договора.

Досежно втората година от исковия период ищецът издал фактура № 1005311067/31.07.2020г. Измерването на ТЕ обаче било извършено с негодни измервателни уреди – заключение на СТЕ, стр. 10 и разпит на вещото лице в о.с.з.

Нарушен бил ЗИ, разпоредбите на Директива 2012/27/ЕС. Недопустимо било ищецът да черпи права от това свое неправомерно поведение. В о.с.з. пред въззивния съд се позовават на Решение по дело С-760/2023г на СЕС и отмяната на Методиката към Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването с решение на ВАС. Искат въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да отхвърли предявените срещу ответниците установителни искове в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Термокомплект“ ООД не заявява становище по жалбата.

Като необжалвано, в частите в които СРС е отхвърли установителните искове 2 срещу ответниците, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, за който липсва законова дефиниция. В трайно установената съдебна практика се приема, че нищожно е решението, когато е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или при неразбираемост на волята на съда до степен, че да не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването. В този смисъл решение 123/04.04.2012г. по гр.д. 777/2011г. ГК, I ГО на ВКС. Като основание за нищожност на атакуваното с въззивната жалба решение на СРС въззивниците не застъпват нито една от гореочертаните предпоставки, имащи за последица невалидност на съдебния акт.

Възраженията на ответниците за нищожност на издадената заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 35398/2021г. по описа на СРС, 31-и състав са неоснователни.

Заповедта по чл. 410 ГПК би била нищожна, ако е издадена от некомпетентен орган и не в предписаната в закона писмена форма. В разглеждания казус заповедта за изпълнение е издадена от съд, в пределите на правораздавателната му власт, в законен състав. Съдът в установената в закона писмена форма е издал заповед по чл. 410 ГПК с установеното от нормата на чл. 412 ГПК съдържание. Нито процесуалният закон, нито Наредба № 6 за утвърждаване на образци за заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство поставят посочените от въззивниците изисквания към заповедта.

Липсват каквито и да било нормативноустановени пречки заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК да бъде издадена за повече на брой вземания. В този смисъл и чл. 412, т. 7 ГПК използва израза „присъдените суми“, т.е. в множествено число.

Напълно неоснователно е и позоваването на чл. 152 ГПК. Същата норма, систематически е поместена в раздел III – Разглеждане на делото, глава 13 – Основно производство. В текстовете на чл. 150 и сл. се регламентира протокола от откритите съдебни заседания. Такъв не се съставя при закритите заседания като процесното от 26.06.2021г., в което заповедният съд се произнесъл със заповед по чл. 410 ГПК от 26.06.2021г. по депозираното заявление с вх. № 16167/21.06.2021г.

По горните мотиви издадената по ч.гр.д. № 35398/2021г. по описа на СРС, 31-и състав заповед по чл. 410 ГПК представлява валиден акт на съда, издаден в законовоустановената писмена форма.

Възраженията, основани на произнасяне на първоинстанционния съд въз основа на несъществуващи/липсващи писмени доказателства, невръчена на ответниците 3 фактура, невъзникнало в патримониума на ищеца право на вземане за дялово разпределение и т.н. са такива по съществото на спора и не биха могли да доведат до недопустимост на производството по установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК.

Същите посочени във въззивната жалба пороци на първоинстанционното съдебно решение са такива, които касаят правилността на същото.

Отделно от горното, при извършена самостоятелна преценка по чл. 269 ГПК, настоящият въззивен съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт не страда от пороци, които имат за последица нищожност или недопустимост на решението в обжалваните от ответниците части.

По отношение правилността на решението на въведените с въззивната жалба основания настоящият въззивен състав намира следното:

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ.

В нито един етап от развитието на производството по делото ответниците Г. В.

Г. и А. М. Г. не оспорват обстоятелството, че през процесния период от 01.05.2018г. до 30.04.2020г. били носители на правото на собственост върху процесния апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. ****. Същият релевантен факт се установява и от представения по делото и неоспорен нотариален акт от 15.05.1994г.

От представените по делото писмени доказателства, в т.ч. протокол от общо събрание на етажните собственици от 12.05.2002г., договор от 11.06.2002г., сключен между ФДР и етажните собственици от адрес гр. София, ж.к. ****, извлечение от сметка за аб.

№

66157/4000360029, съобщение към фактура

№

0106394275/31.07.2019г., фактура № 1005311067/31.07.2020г., заключения на СТЕ и ССчЕ по делото се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена.

Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото писмени доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответниците Г. В. Г. и А. М. Г., в качеството си на собственици на топлоснабдения имот – апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. ****, през процесния период били потребители на доставяната в имота топлинна енергия. Предвид цитирания погоре законов текст ответниците Г. В. Г. и А. М. Г., като собственици на топлоснабдения имот, били обвързани по силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната до собствения им имот топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от тяхна страна, че желаят да закупуват доставяната в имота от ищеца „Топлофикация София” ЕАД топлинна енергия.

4

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответниците и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответниците да се възползвали от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Неоснователни са доводите на ответниците, че липсвал договор между ФДР и ЕС в гр. София, ж.к. ****, предвид представения по делото такъв от 11.06.2002г. Освен това от СТЕ по делото се установява, че през исковия период именно ФДР „Термокомплект“ ООД извършила дяловото разпределение. При доказателствена тежест за ответника да установи фактите, на които основава възраженията си /чл. 154, ал. 1 ГПК/, по делото не са ангажирани никакви доказателства за това страните да са прекратили договора. Поради това съдът намира дяловите разпределения да са извършени от оторизирано дружество.

Напълно неоснователно е възражението на ответниците, че с отмяната на ЗЕЕЕ отпаднало основанието на сключения договор от 11.06.2002г. В случая договорът от 11.06.2002г. бил сключен от етажните собственици на сградата, в която се намира процесният имот и ФДР „Термокомплект“ ООД в изпълнение на изискването на § 68 ПЗР на ЗЕЕЕ /отм./, който задължава потребителите на топлинна енергия в сградиетажна собственост в срок до 30.09.2002г. да комплектуват имотите си със средства за отчитане на дяловото потребление съгласно чл. 112 г, ал. 1, т. 2 и 3 ЗЕЕЕ /отм./. ЗЕЕЕ е отменен с § 2 ПЗР на ЗЕ, обнародван ДВ. бр. 107/09.06.2003г., но действащият закон чл. 140, ал. 5, вр. чл. 139б, ал. 1 ЗЕ също предвижда клиентите в сграда - етажна собственост да изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а, което да извършва услугата дялово разпределение и да сключат с него писмен договор със съдържанието по чл. 140, ал. 5 ЗЕ.