Решение № 1338 от 15.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1338 гр. Пловдив, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиевв Въззивно гражданско дело № 20245300501898 по описа за 2024 година

С решение №2015/07.05.2024г., постановено по гр.д.№13270/2022г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр. състав, е ОТХВЪРЛЕН предявеният от И. Г. Ж.., ЕГН **********, Д. Г. В., ЕГН **********, Т. П. К., ЕГН **********, Г. Я. К., ЕГН **********, П. Я. К., ЕГН

********** и К. Я. Ш., ЕГН **********, срещу Община Пловдив иск за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Община Пловдив, че И. Г. Ж., Д. Г. В., Т. П. К., Г. Я. К., П.

Я. К. и К. Я. Ш. са собственици на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. П., одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г., с площ от 112 кв.м., адрес: гр. П., ул. ***, трайно предназначение на територията урбанизирана; номер по предходен план- 531205, кв. 91, при граници имоти с идентификатори: ***, ***, ***, *** и

***, съответно е разпределена и отговорността за разноски в производството.

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба с вх.№23695/09.07.2024г., депозирана от И.

Г. Ж., ЕГН **********, Д. Г. В., ЕГН **********, Т. П. К., ЕГН **********, Г. Я. К., ЕГН

**********, П. Я. К., ЕГН ********** и К. Я. Ш., ЕГН **********, всички чрез пълномощниците адв. Д. К. Г. и адв. Д. С. К., против решението на Районен съд Пловдив, с която се изразява становище за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Жалбоподателите сочат, че процесният недвижим имот бил във владението на общия им праводател – Я. П. С. и неговите наследници от 1939г. до момента. От *** имотът бил собственост на И. Ж., Д. В. и Я. К. /починал на***./, а след смъртта на последния собствеността преминала в полза на неговите наследници – Т. К., Г. К., П. К. и К. Ш., като същите лица, от посочената дата – ***, владеели имота без прекъсване и смущаване.

Районният съд преценил, че въпросът относно отчуждаването на земята и нейното придобиване от държавата, а след това и от общината бил решен със сила на присъдено нещо, който извод бил несъстоятелен. Сочи се, че съдът неправилно установил, че 1 процесният недвижим имот бил отчужден по реда на ЗПИНМ през 1970г. от К. Я., подобна отчуждителна процедура не била реализирана, не породила вещен ефект, а владението по отношение на имота не било прекъсвано. Жалбоподателите навеждат, че по повод депозирана от тях жалба срещу мълчалив отказ на кмета на община Пловдив за отмяна на отчуждаването на процесния имот, било образувано ахд №509/2002г., като съдът отхвърлил жалбата като неоснователна, в друга нейна част производството по делото било прекратено като недопустимо, но мотивът бил, че реституцията не била поискана от всички съсобственици на имота. Този краен акт обаче нямал сила на присъдено нещо между страните по отношение на твърдяното оригинерно придобивно основание, каквото било давностното владение. Отчуждаването на земята и нейното придобиване от държавата не се доказвало и от приложените по делото доказателства. Неправилен бил и изводът на районния съд, че част от спорния имот бил отреден за продължение на улица, а друга част от него попадала в УПИ I- зеленина. Всички имоти в т. нар. „зеленина“ били отредени за ниско застрояване и във всички тях били построени масивни жилищни сгради, а улицата от своя страна не отговаряла на устройствените изисквания за такава. Процесният имот нямал и статут на публична общинска собственост. В тази връзка се сочи, че актовете за държавна и общинска собственост нямали конститутивно действие, не създавали собственост, а само констатирали наличието на такава. Искането към въззивния съд е за отмяна на първоинстанционното решение и постановяването на нов акт, с който да бъде уважен предявеният иск за собственост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от община Пловдив, ЕИК 000471504, чрез процесуалния представител Р. И. – Б., с който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се подробни доводи за правилност на атакувания акт.

Искането към въззивния съд е за потвърждаване на решението.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страната, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по повод предявен иск с правно основание чл.124 ГПК от И. Г. Ж., Д. Г. В., Т. П. К., Г. Я. К., П. Я. К. и К. Я. Ш. против Община Пловдив за признаване за установено по отношение на общината, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор №*** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив, одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК – гр. София, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот от 11.05.2020г., находящ се в гр. П., район „Ю***, с площ от 112 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 5312025, квартал 91, при граници имоти с идентификатори: ***, ***,

***, *** и ***, при посочени основания за собствеността – договор за дарение, както и непрекъснато давностно владение по см. на чл. 79, ал. 1 ЗС, а също и по чл. 79, ал. 2 ЗС.

Ответникът оспорва иска. Сочи, че имотът представлявал публична общинска собственост, поради което не било възможно да бъде придобит по давност. Твърди, че било налице влязло в сила решение по същото искане, между същите страни и на същото основание, с оглед на което производството следвало да бъде прекратено като недопустимо.

В изпълнение на дадени указания с Разпореждане №3638/10.02.2023г., ищците с изрична молба са посочили, че с предявената искова молба претендират установяване правото на собственост върху процесния недвижим имот само на едно основание – давностно владение.

За да постанови обжалваното решение и след преценка на събраните пред него доказателства, Районният съд е приел, че с влязло в сила на ***г. решение бил отхвърлен искът на Д. Г. В., И. Г. Ж. и Я. Г. К. за признаване за установено по отношение на община Пловдив, че ищците са собственици, на основание договор за дарение, на дворно място с 2 площ от 105 кв. м., находящо се в гр. П., ул. „***, съставлявало имот с пл. №2025 в кв. 91 по плана на кв. ***, като решението било потвърдено от ВКС. Сочи съдът в мотивите си, че Я.

Г. К. починал на ***. като оставил за свои наследници ищците Т. К., Г. К., П. К. и К. Ш.. Така било налице идентичност в субектите, обвързани от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение, но тъй като ищците заявили, че претендират собственост на основание давностно владение, то липсвала идентичност по отношение на основанието. Установявало се, че процесният имот бил отчужден по реда на ЗПИНМ през 1970г. от праводателя на ищците – К. Я. К., като липсата на вещни права в патримониума на праводателката довело и до отхвърляне на иска за собственост на имота на договорното основание. Така въпросът относно отчуждаването на земята и нейното придобиване от държавата, а след това и от общината, бил решен със сила на присъдено нещо. Отделно от това, отчуждителната процедура се доказвала и от приетите по делото доказателства. Решаващият съд посочва, че съгласно действащия регулационен план от 1984 г. процесният имот бил отреден за продължение на улица „**“, с площ от 47 кв.м., а останалата част от имота попадала в УПИ-I зеленина. Приема, че с оглед отчуждаването на имота през 1970 г. собствеността преминала към държавата, а след това на основание пар.7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА станал и общинска собственост. В тази връзка актът за общинска собственост нямал правопораждащо действие, но до доказване на противното, като официален документ, се ползвал с обвързваща доказателствена сила относно отразени в него обстоятелства. Приема, че публична общинска собственост били имотите, предназначени за изпълнение на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация, както и имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение.

Предвид горното, както и с оглед на това, че имотът бил отреден за улица и зеленина, то с влизането в сила на ЗОбС от 01.06.1996г., процесният имот бил със статут на публична общинска собственост, което от своя страна изключвало възможността да бъде придобит въз основа на давностно владение.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посочено във въззивната жалба. При извършена проверка в рамките на своите правомощия настоящият съдебен състав счита, че постановеното решение е валидно, а в обжалваната част – допустимо.

На първо място, за да бъде преценено дали твърдяното от жалбоподателите давностно владение е породило своите правни последици, изразяващи се в придобиване на права на собственост, то нужно е преди всичко да бъде изследвано дали по отношение на процесния недвижим имот е проведена отчуждителна процедура, впоследствие имотът преминал ли е в собственост на общината, респ. какъв е видът на общинска собственост, в случай че такава е възникнала. В тази връзка от представените по делото доказателства, в частност от Протокол №4 от 01.06.1970г. се установява, че част от имот с пл. №67, собственост на К. Я.

К. се отчуждава за откриване на улица, като е посочено, че 90 кв. м. от имота се отстъпват от собственика безвъзмездно на основание пар.77 и пар. 78 от ППЗПИНМ, а 22 кв.м. следва да се изплатят на К** К. от ГНС- Пловдив. Представен по делото е и акт №463/8967 за държавна собственост на недвижим имот, от които се установява, че част от дворно място с площ от 49 кв. м. е завзето за улица от собственика на имота К. Я. К.. Прави впечатление и приложеното по делото писмо до Държавна спестовна каса – Районен клон гр. Пловдив, в което е посочено, че с платежно нареждане за изплащане на отчужден имот № 67 в кв. „Б** – Пловдив на К. К. е преведена сума в размер на 147 лв. Действително от посочения вече погоре Протокол №4 от 01.06.1970г. е видно, че предмет на отчуждителната процедура е имот с пл. №67, докато процесният имот в настоящото производство е с кратък идентификатор 2025, което от своя страна може да породи съмнение в идентичността на отчуждения през 1970 година имот и процесният. Това съмнение се преодолява обаче с приложената по делото Заповед № 340/03.07.1975г. на ГНС- Пловдив, с която се одобрява допълнението на кадастралната основа между имот с пл. № 66 и 67 с нови пл. № 2024 и 2025, което от своя страна води до обоснования извод, че именно процесният имот е бил отчужден през 1970 г. по реда на ЗПИНМ. Изводът за наличието на отчуждителна процедура се потвърждава и от 3 приетата в първоинстанционното производство Съдебно-техническа експертиза, в заключителната част на която вещото лице посочва, че действително са налице документи за отчуждаване на имота за разширение на улица, като констатира, че площта взета от праводателя на ищците – К. К. е общо 112 кв.м. Това от своя страна кореспондира с вече обсъдения от настоящия състав Протокол № 4 от 01.06.1970г., в който ясно е посочено, че 90 кв. м. от имота на К. К. се отстъпват безвъзмездно на основание пар. 77 и пар. 78 от ППЗПИНМ, а 22 кв. м. следва да се изплатят на К. К. от ГНС- Пловдив. Така изложените доказателства мотивират настоящия състав да приеме, че действително е осъществена такава отчуждителна процедура по отношение на процесния недвижим имот през 1970 г., като собствеността по отношение на така описаните части от имота е преминала към държавата, което от своя страна води и до извода за неоснователност на наведеното от жалбоподателите възражение, че подобна процедура не била осъществена.