Решение № 6184 от 12.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6184 гр. София, 12.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100507909 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 357/09.01.2023 г., постановено по гр.д. № 4911/2022 г. на Софийски районен съд, 88 състав, съдът е признал за установено по предявените от „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) срещу Д. Х. Т. и М. А. И. обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, че на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл.

430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ Д. Х. Т. и М. А. И. дължат при условията на солидарност на „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) следните суми: 4275,90 лева, представляваща главница, начислена за периода от 15.07.2016 г. до 15.10.2019 г. по Договор за банков кредит от 04.03.2008 г., изменен с Анекс № 1 от 30.10.2009 г. и Анекс № 2 от 07.10.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.06.2021 г., до изплащане на вземането, както и сумата от 105,75 лева – договорна /редовна/ лихва за периода от 15.07.2018 г. до 14.10.2019 г., за които суми е издадена Заповед от 15.07.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 35959/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав.

Със същото решение СРС е отхвърлил: иска за главница за разликата над присъдения размер от 4275,90 лева до пълния претендиран размер от 4553,70 лева, иска за възнаградителна лихва над присъдения размер от 105,75 лева до пълния претендиран размер от 118,78 лева, както и иска за сумата в размер на 2285,40 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.06.2018 г. до 20.06.2021 г.

1

На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК СРС е осъдил ответниците Д. Х. Т. и М.

А. И. да заплатят на ищеца „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) сумата от 471,25 лева – разноски за исковото и заповедното производство.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) е осъдено да заплати на Д. Х. Т. сумата от 296,21 лева – разноски в исковото производство пред СРС и сумата от 175,33 лева – разноски в заповедното производство.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) е осъдено да заплати на М. А. И. сумата от 296,21 лева – разноски в исковото производство пред СРС и сумата от 175,33 лева – разноски в заповедното производство.

С Определение № 18173/22.05.2023 г. СРС е изменил по реда на чл. 248 ГПК решението в частта за разноските, като след извършено прихващане е осъдил „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) да заплати на Д. Х. Т. и М. А. И. по 235,92 лева – остатък от дължими разноски за гр.д.

№ 4911/2022 г. и ч.гр.д. № 35959/2021 г. на СРС.

Срещу решението на СРС е постъпила въззивна жалба от ответниците длъжници Д. Х. Т. и М. А. И..

В жалбата са релевирани оплаквания, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като между страните е водено по-рано гр.д. № 36160/2014 г. на СРС, 34 състав, по което са претендирани главниците по същия договор за банков кредит от 04.03.2008 г. Твърди се, че спорът е бил решен с влязло в сила решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо, като правното основание на новото дело не е различно само поради това, че в него се претендира падежирала главница, а не предсрочно изискуема такава, както е било в първото дело. Евентуално се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е формирал изводите си относно момента, в който е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Поддържа се, че е видно от решението по предходното дело, че исковете са били отхвърлени поради ненастъпила предсрочна изискуемост към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, а не към датата на постановяване на решението. Поддържа се, че по предходното дело, в съответствие със задължителното тълкувателно решение, съдът не е изследвал настъпването на предсрочна изискуемост в рамките на производството, поради което решението по предходното дело не формира СПН по въпроса настъпила ли е предсрочна изискуемост след датата на заявлението по чл. 417 ГПК. Поддържа се, че предсрочната изискуемост е настъпила на 27.03.2014 г., когато на Д. Т. е връчена покана за доброволно изпълнение, като евентуални последващи дати на обявяване на предсрочната изискуемост са тези на запознаване със заявлението по заповедното производство, датата на връчване на исковата молба по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС, датата на връчване на решението, датата на връчване на въззивната жалба на ответницата Д. Т.. В тази връзка се поддържа, че с обявяване на предсрочната изискуемост е започнала да тече погасителна давност, която е изтекла към датата на подаване на настоящата искова молба, поради което главниците и претендираните лихви са изцяло погасени по давност. Предвид изложеното се иска обезсилване, а при условията на евентуалност – отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемият „Обединена българска банка” АД оспорва жалбата, като излага съображения, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Поддържа, че изискуемостта на задължението е настъпила с изтичането на крайния срок за погасяване на кредита, а именно – 15.10.2019 г. съгласно чл. 4 от Анекс № 2

2/07.10.2010 г. към Договор за банков кредит от 04.03.2008 г. Твърди, че банката е предприела действия за събиране на вземанията си. Заявява, че не е налице идентичност между настоящия процес и предходното дело между страните. Предвид изложеното моли решението на СРС да бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение. Претендира разноски по делото.

В хода на въззивното производство с Определение № 9204/21.08.2023 г. на основание чл. 227 ГПК „Обединена българска банка” АД е конституирано като въззиваем на мястото на „Кей Би Си Банк България” ЕАД (предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД).

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

СРС е сезиран с обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

Безспорно по делото е, а и се установява от събраните пред СРС писмени доказателства, че на 04.03.2008 г. между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Д. Х. Т. е сключен договор за банков кредит, по силата на който на кредитополучателя е отпусната сумата от 10 150,00 лева. Кредитополучателят се е задължил да върне кредита в срок до 15.03.2018 г.

Договорът е изменен с Анекс № 1/30.10.2009 г., в който като съдлъжник е вписана М. А. И., като е предвидено, че крайният срок за погасяване на задълженията е 15.10.2018 г. Анексът е подписан и от съдлъжника М. А. И..

С Анекс № 2/07.10.2010 г., сключен между банката кредитодател и двете съдлъжници, крайният срок за погасяване на кредита е продължен до 15.10.2019 г.

Не е спорно и се установява по делото, че на 03.02.2014 г. банката кредитодател е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, във връзка с което е образувано ч.гр.д. № 5874/2014 г. на СРС. В хода на това производство е поискано издаване на заповед за изпълнение срещу Д. Х. Т. и М. А. И. за следните суми: главница в размер на 9171,90 лева, ведно със законната лихва за забава от 31.01.2014 г. до изплащането; изискуема редовна лихва в размер на 1615,32 лева за периода 15.02.2011 г. – 25.02.2013 г.; изискуема наказателна лихва в размер на 1736,28 лева за периода 15.10.2011 г. – 30.01.2014 г.

Съдът е издал така поисканата заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. След постъпили възражения в срока по чл. 414 ГПК банката кредитодател е предявила срещу Д. Х. Т. и М. А. И. по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК положителни установителни искове за установяване съществуването на задълженията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 5874/2014 г. на СРС.

Въз основа на депозираната от банката искова молба е образувано гр.д. № 3

36160/2014 г. на СРС, 34 състав.

С Решение № 1208/18.02.2016 г. по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС съдът е отхвърлил исковете на банката, като приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита.

Банката е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за следните суми: 1167,52 лева, представляващи редовно изискуема главница за периода 15.03.2011 г. – 15.02.2013 г.; 1615,32 лева, представляващи редовно изискуема възнаградителна лихва за периода 15.02.2011 г. – 25.02.2013 г.; 353,26 лева, представляващи изискуема наказателна лихва за периода 15.02.2011 г. – 15.02.2013 г. Във връзка с така депозираната въззивна жалба е образувано в.гр.д. № 5449/2016 г. на СГС, II-Б състав. В останалата необжалвана част първоинстанционното Решение № 1208/18.02.2016 г. по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС е влязло в сила.

С Решение от 08.06.2017 г. по гр.д. № 5449/2016 г. на СГС, II Б състав, частично е отменено Решение № 1208/18.02.2016 г. по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС, като е признато за установено, че Д. Х. Т. и М. А. И. дължат на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД следните суми: 1167,52 лева – главница, дължима по вноски с настъпил падеж от 15.10.2011 г. до 15.02.2013 г., 1615,32 лева – възнаградителна лихва, дължима за периода от 15.02.2011 г. до 25.02.2013 г., 353,26 лева – неустойка за забава, начислена за периода 15.10.2011 г. до 30.01.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.

№ 5874/2014 г. по описа на СРС.

На 22.06.2021 г. банката е подала ново заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Д. Х. Т. и М. А. И. за сумите: 4553,70 лева, представляващи редовно падежирала главница за периода 15.07.2016 г. – 15.10.2019 г., ведно със законната лихва от 21.06.2021 г. до изплащане на вземането изцяло; 118,78 лева, представляващи договорна /редовна/ лихва за периода 15.07.2018 г. – 14.10.2019 г.; 2285,40 лева, представляващи обезщетение за забава върху редовно падежиралата главница за периода 21.06.2018 г. – 20.06.2021 г.

При така установеното от фактическа страна Софийски градски съд приема от правна страна следното:

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно.

Същото е и допустимо, като СГС не споделя доводите на въззивниците, че в случая имало процесуална пречка за разглеждането по същество на предявените от банката кредитор искове.

С влязлото в сила решение по предходното производство между същите страни не е отречено изобщо съществуването на вземания в полза на банката. Отречено е само правото но банката да претендира изпълнение предсрочно, т.е. преди изтичане на срока за връщане на кредита, уговорен в полза на длъжника. В този смисъл с решението по предходното дело, с което са отхвърлени част от исковете на банката, единствено е прието, че тези претеции са предявени преждевременно. Няма обаче никаква пречка в последващ процес банката да твърди настъпването на ново и непреклудирано обстоятелство, а именно – настъпване на редовна изискуемост на процесните вземания. Това ново обстоятелство не е обхванато от силата на пресъдено нещо, формирана с постановеното по предходното дело решение. Точно поради това и настоящото производство не е недопустимо, а решението на СРС не подлежи на обезсилване.