Решение № 401 от 13.03.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 401 гр. Бургас, 13.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Веселка Г. Узунова

Таня Д. Евтимова при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело № 20222100502215 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Със съдебно решение №2375 от 27.10.2022г.,постановено по гр.д.№ 6857/2022г.по описа на БРС ,районният съд е ПРИЕЛ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. Н. К., ЕГН **********, с адрес: *****, че в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ с рег. № 542097902 – Франция, Париж /правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД с ЕИК 130697606/, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ с ЕИК 204915054 – клон, със седалище и адрес на управление: гр. София, район “Младост”, ж.к.”Младост 4”, Бизнес парк София, бл.14, представляван от Димитър Тодоров Димитров, съществува вземане в размер на сумата от 2 310, 04 лева /две хиляди триста и девет лева и четири стотинки/, представляваща главница с падежи, настъпили в периода от 05.01.2018 година до 05.02.2021 година по договор PLUS – 14753152, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 24.02.2021 година до окончателното й плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 1324/2021г. на БРС, като Е ОТХВЪРЛИЛ иска за сумата от 10 397, 92 лева /десет хиляди триста деветдесет и седем лева, деветдесет и две стотинки/, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 05.01.2018 година до 05.02.2021 година по договора.

Недоволен от така постановеното решение в отхвърлителната му част е останал ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ с ЕИК 204915054,който го е обжалвал в тази му част с депозирана по делото в законоустановения срок въззивна жалба.

Препис от въззивната жалба е връчен на ответника К. К. чрез особения му представител адв. Георги Янев,който е депозирал писмен отговор на въззивната жалба в срок.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност 1 на съдебното решение,като е изразено несъгласие с решаващият мотив на съда за несъответствие на процесния договор за кредит с императивните изисквания на ЗПК,в частност чл.11 ал.1 т.10.Изтъква се,че в процесния договор е посочен лихвеният процент по кредита и изрично са посочени условията за прилагането му,лихвеният процент е фиксиран за срок от 3 години,а така също лихвеният процент на ден е равен на лихвения процент,посочен в договора,разделен на 365 дни/чл.11 от договора/. Началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора,като се приема,че годината има 365 дни,независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок,като страните изпълняват точно задълженията си по него/чл.3 от договора/.Счита,че с горепосочените уговорки кредиторът е изпълнил изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Що се отнася до договора за застраховка,моли да бъде взето предвид,че противно на приетото в обжалваното решение,въпреки че в договора не е посочена тази сума като тип услуга,същата не съставлява запретена от чл.10а ал.2 ЗПК недопустима за събиране такса. Това е така,защото тя не представлява нито такса,нито комисионна за действия,свързани с усвояването и управлението на кредита,нито с оценка на риска на неплатежоспособността на длъжника.Тази сума се дължи по договор за застраховка“Застраховка на плащанията“ като застрахователна премия и е определена в размер,съответстващ на договора за кредит.

Исковата претенция е отхвърлена,макар да е отчетено,че не е настъпило нито едно от застрахователните събития по договора.Видно от приложения сертификат ,застраховката е сключена с кредитополучателя ,за да гарантира плащанията по кредита при настъпили застрахователни рискове.Изтъква се,че това е типичен пример на нормативно уреден застрахователен договор по чл.383 КЗ,с ползващо се лице застрахованият и финансовата институция.Това,че сумата не е възложена за плащане на кредитополучателя еднократно,а е предвидено разсрочено плащане с всяка погасителна вноска,не променя гореизложеното.В конкретния случай застраховката е обявена като възможност предварително от кредитора на потребителя ,като процентно съотношение и като стойност и е включена в ГПР съобразно договора и погасителния план. С оглед съдържанието на застрахователния договор и застрахователния риск,действително не е настъпило застрахователно събитие,за което застрахователят да е бил уведомен от кредитополучателя и което да е покрито от застрахователния договор,поради което и той не е бил задействан.В контекста на изложеното въззивникът счита,че се налага извод,че сключената застраховка не съставлява забранена такса по смисъла на ЗПК и същата е дължима за връщане към финансовата институция,като се позовава на съдебна практика на БОС- Решение №232 от 21.07.2021г.по в.гр.д.№863/2021г. Моли за отмяна на решението на БРС и постановяване на съдебно решение от БОС,с което предявеният установителен иск с правно основание чл.422 ГПК да бъде уважен изцяло. Няма доказателствени искания,претендира разноски,представя списък на разноските.

В депозирания писмен отговор въззиваемият К., чрез особения представител адв.

Георги Янев е оспорил въззивната жалба,считайки я за неоснователна.Изразено е становище,че решението на БРС е правилно и законосъобразно,като съдът е констатирал всички нарушения на закона –ЗПК и ги е посочил в решението си.Правилно съдът е приел,че не може ответникът да се обогатява неоснователно,затова е осъден да възстанови това,с което се е обогатил неоснователно.По договора за застраховка,клаузите,предвидени в договора за кредит,че застраховката се сключва за сметка на кредитополучателя са нищожни и съдът правилно е прогласил тяхната незаконосъобразност.Моли съдебното решение на БРС да бъде потвърдено,няма доказателствени искания,претендира възлагане на разноските в тежест на ищеца.

В съдебно заседание въззивното дружество,редовно уведомено,не изпраща представител.Представено е писмено становище,в което се поддържа въззивната жалба,няма доказателствени искания,претендират се разноски.

В съдебно заседание въззиваемият К. не се явява.Представлява се от особения представител адв. Янев,който оспорва въззивната жалба и моли решението на БРС да бъде потвърдено в обжалваната отхвърлителна част.Няма доказателствени искания,претендира 2 разноски.

При служебната проверка на обжалваното съдебното решение по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд го намери за валидно и допустимо.

По основателността на въззивната жалба и съществото на спора съдът намери следното:

Правилно и в съответствие с твърденията в исковата молба и вида на търсената съдебна защита БРС е дал правна квалификация на предявените искове по чл.422 ал.1 ГПК вр.с чл.240 ЗЗД вр.с чл.79 ЗЗД вр.с чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД.

Със заявление по ч.гр.д.№1324/2021г.по описа на БРС кредиторът „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ ,чрез клона на дружеството България е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу К. Н. К. за следните парични вземания,произтичащи от договор за потребителски кредит от 27.04.2017г.– главница 10211.10 лева,възнаградителна лихва-15875.24 лева ,мораторна лихва- 3015.78 лева и законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до изплащането и.

След оставяне на заявлението без движение от съда,с молба от 17.03.2021г.заявителят е уточнил,че доколкото длъжникът не е получил уведомлението на кредитора на настъпила предсрочна изискуемост на кредита,претендира издаване на заповед за изпълнение за следните вземания:

2 310.04 лева падежирала главница за периода от 05.01.2018г.до 05.02.2021г.;10 397.92 лева падежирала възнаградителна лихва за периода от 05.01.2018г.до 05.02.2021г.;492.21 лева мораторна лихва,начислена върху главницата в размер на 2 310.04 лева за периода от 14.07.2020г.до 16.02.2021г.Издадена е била заповед №260845 от 12.04.2021г.за сумата 2310.04 лева- падежирала главница,ведно със законната лихва,считано от датата на подаване на заявлението -24.02.2021г. до окончателното изплащане.В останалата част заповедният съд е отхвърлил заявлението,като след отменително определение на БОС е издадена Заповед №260871 от 25.06.2021г. за парично вземане в размер на сумата 10 397.92 лева,представляваща договорна лихва за периода от 05.10.2018г.до 05.02.2021г.

С установителния иск,предявен по реда на чл.422 ГПК ищецът е претендирал да бъде прието за установено по отношение на ответника съществуването на следните вземания: за сумата от 2 310, 04 лева /две хиляди триста и девет лева и четири стотинки/, представляваща главница- падежирали вноски с падежи, настъпили в периода от 05.01.2018 година до 05.02.2021 година по договор PLUS – 14753152, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 24.02.2021 година до окончателното й плащане и за сумата от 10 397, 92 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 05.01.2018 година до 05.02.2021 година,за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 1324/2021г. на БРС.

Ответникът К. чрез назначения му особен представител е навел възражения за нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречието му с изисквания на ЗПК- чл.11 ал.1 /изготвен е на шрифт,по-малък от 12/,оспорен е и размерът на възнаградителната лихва като прекомерен и уговорен в противоречие с добрите нрави.Направено е възражение за неравноправност на клаузите,с които е договорен ГЛП и ГПР,които не са индивидуално уговорени,а в тази връзка и за нищожност на договора поради несъответствие с изискванията на чл.11 ал.1 т.11 ЗПК.Изразено е становище,че ответникът би следвало да дължи на основание чл.23 ЗПК само чистата стойност на кредита/главница/,но не и договорените възнаградителни лихви.

Не е било спорно между страните,че ищецът е небанкова финансова институция,а исковете му се основават на договор за потребителски кредит,сключен с ответника,по силата на който му е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и 3 ответникът има качеството на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал.

3 ЗПК.Ето защо,правилно в тази връзка и съобразно чл.7 ал.3 ГПК районният съд е извършил и служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит,в това число и за нарушения на императивни разпоредби от ЗПК.

БРС е извършил задълбочен анализ на съдържанието на договора,като е достигнал до извод,че клаузата,в която е посочен ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,тъй като от договора не става ясно по какъв начин е определен и от какви компоненти се състои ГПР.Съдът е констатирал,че размерът на месечната вноска по кредита,който е 390 лева ,съгласно представеното по делото счетоводно извлечение е сбор от падежирали части главница,договорна лихва,но и още 56 лева –ежемесечно дължима главница по застраховка.Посочил е,че в представения погасителен план към договора не се съдържа такава информация за дължимо плащане на застрахователна премия,като е достигнал до извод,че кредиторът е предвидил и това допълнително плащане като част от месечната вноска,но не го е оповестил като разход в тежест на кредитополучателя.Допълнителното плащане на застрахователната премия не е било отразено като разход при формирането на ГПР,въпреки включването му в общия дълг,което е в противоречие с изискванията на чл.19 ал.1 ЗПК, доколкото не е имало основание кредитополучателят да предполага,че вноските му включват и застрахователни премии,които не са отразени като разход в ГПР. БРС е приел,че застрахователната премия също представлява общ разход по кредита,който би следвало да е включен при изчисляването на ГПР,а липсата му е в противоречие с чл.11 ал.1 т.10 ГПК,което води до недействителност на договора съобразно чл.22 ЗПК. Въззивният съд изцяло споделя изложените от БРС мотиви и препраща към тях на основание чл.272 ГПК. Постановеното от БРС съдебно решение е и в съответствие с възприетото становище в Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК,Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. и др. ,с които е преодоляна противоречивата съдебна практика по правния въпрос относно приложението на чл.22 и чл.23 ЗПК в производства по реда на чл.422 ГПК.