Решение № 1487 от 13.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1487 гр. София, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100502517 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на Г.Ц.Г. срещу постановление № 4 от 06.01.2025 г., постановено по изпълнително дело № 20249210401498 по описа на ЧСИ С.П. с рег. № 921, с което е отказано да бъдат намалени присъединените за събиране разноски за адвокатско възнаграждение в полза на взискателя, за пропорционална такса по т. 26 и останалите дължими такси по ТТР към ЗЧСИ.

Жалбоподателят счита за незаконосъобразен немотивираният отказ на съдебния изпълнител, тъй като кредиторът е действал недобросъвестно, като е отказал да предостави на длъжника банкова сметка, поради което не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Намира, че е налице забава на кредитора, поради което последният следва да бъде натоварен с разноските по изпълнението. При условията на евентуалност счита, че претендирният адвокатски хонорар е прекомерен с оглед обема на извършената работа от процесуалния представител на взискателя и удовлетворяването на вземането в срока за доброволно изпълнение.

Ответникът по частната жалба С.П.П. (взискател) изразява становище за неоснователност на подадената частна жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение.

В законоустановения срок са депозирани писмени мотиви от ЧСИ, с които се излага становище, че длъжникът не е изплатил задълженията си преди образуване на изпълнителното дело, поради което дължи и разноските по изпълнението съобразно 1 разпоредбата на чл. 79 ГПК.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 436, ал. 1 ГПК) от легитимирано лице и е насочена срещу действие на съдебния изпълнител, което подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 2 от ГПК, поради което се явява допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

Изпълнително дело № 20249210401498 по описа на ЧСИ С.П. е образувано въз основа на молба от 03.12.2024 г., подадена от С.П.П., чрез адв. В.Ч., срещу Г.Ц.Г., за принудително събиране на присъдените в полза на взискателя суми по изпълнителен лист № 27879 от 21.11.2024 г., издаден по гр.д. № 21308/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 173 състав, като на съдебния изпълнител е възложено да проучи имуществото на длъжника и да наложи запори върху вземанията на длъжника по банкови сметки и върху собствени МПС, както и възбрана на недвижими имоти. Към молбата за образуване на изпълнителното дело са представени пълномощно и договор за правна помощ и съдействие по изпълнителното дело, като е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 732 лв. и в договора е отбелязано, че същото е платено изцяло.

На 16.12.2024 г. са изпратени запорни съобщения до банки, в които длъжникът има открити сметки, като в изпълнение на наложен запор в „Обединена българска банка“ АД сумата по вземанията на взискателя е постъпила по специалната сметка на съдебния изпълнител на 18.12.2024 г. На длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, получена от него на 19.12.2024 г., в която е посочено, че задължението по изпълнителното дело възлиза на 5200 лв., главница за присъдени разноски, 732 лв., разноски по изпълнителното дело в полза на взискателя, както и такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ в размер на общо 833,48 лв.

По делото е постъпило възражение от длъжника на 20.12.2024 г., с което същият е поискал отмяна на посочените разноски предвид забавата на кредитора да му предостави собствена банкова сметка. С обжалваното в настоящото производство постановление от 06.01.2025 г.

ЧСИ С.П. е отказал намаляване на разноските по изпълнението.

Настоящият въззивен състав намира, че доводите на длъжника за недължимост на разноските по изпълнението в цялост са несъстоятелни. Съобразно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото се прекрати на основание чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, както и когато разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени. В настоящия случай не е налице нито една от посочените хипотези, като на общо основание длъжникът дължи разноските по изпълнението, след като не е заплатил дълга си доброволно преди образуването на изпълнително производство. По делото не се установява твърдяната от 2 жалбоподателя „забава на кредитора“, доколкото не е ясно какво е било съдържанието на пратката, изпратена от Г.Г. и връчена на адреса на С.П. на 05.11.2024 г., а и незнанието на банкова сметка на кредитора поначало не освобождава длъжника от последиците на забавата предвид наличието на други способи за изпълнение на паричното задължение, включително посредством пощенски запис.

При осъществена защита по изпълнително производство минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени в чл. 10 от НМРАВ в редакцията на нормата към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие. В посочената разпоредба е предвидено, че за образуване на изпълнително дело се дължи възнаграждение в размер на 200 лв. (чл. 10, т. 1 от Наредбата), а когато адвокатът е поел задължение и за процесуално представителство и е предприел действия по събиране на вземането, се дължи и допълнително възнаграждение по реда на чл. 10, т. 2 в размер на ½ от съответното възнаграждение по чл. 7, ал. 2 НМРАВ. Двата вида адвокатско възнаграждение са самостоятелни по своето основание и ред за определяне на техния размер, което е обусловено от спецификата на всяко конкретно изпълнително производство. Следва да се отбележи, че съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението.

В настоящия случай процесуалният представител на взискателя е осъществил действие по образуване на изпълнително производство, като е подал съответна молба, в която е посочил конкретен способ на принудително изпълнение. Сезирането на ЧСИ с конкретен изпълнителен способ е условие за редовност на молбата на взискателя, поради което първоначалното посочване на начина на изпълнение (в случая налагане на запор на банкови сметки и МПС и възбрана на недвижими имоти) следва да се счита, че е основание за начисляване на адвокатско възнаграждение само за образуване на изпълнително дело по т. 1 на чл. 10 НМРАВ. В чл. 426, ал. 2, изр. второ ГПК е предвидено, че в течение на производството взискателят може да посочва и други начини на изпълнение, като в такива случаи се дължи адвокатско възнаграждение и по т. 2 на чл. 10 НМРАВ. По настоящото дело обаче не са извършени каквито и да било други действия по изпълнението от страна на процесуалния представител на взискателя, доколкото още преди изтичане на срока за доброволно изпълнение подлежащите на принудително изпълнение вземания са погасени изцяло, т.е. в рамките на изпълнителното производство освен подаването на първоначалната молба, с която е сезиран частният съдебен изпълнител, процесуалният представител на взискателя не е извършил други действия, насочени към удовлетворяване на процесното вземане.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен хонорар в размер на 732 лв. и същият е бил реално платен. С оглед изложеното и съобразявайки 3 проведеното в т. 1 и т. 2 на чл. 10 НМРАВ разграничение относно различния обем извършени действия по изпълнителното дело от страна на процесуалния представител на взискателя, респ. необходимостта от извършване на тези действия, насочени към реализиране на вземането, вземайки предвид етапа, на който производството по делото се намира и процесуалното развитие на същото, съдът намира, че уговореното и платено възнаграждение в посочения размер е прекомерно, като дължимо в случая е възнаграждението по т. 1 на чл. 10 от Наредбата в размер на 200 лева за подаване на молба за образуване на изпълнително дело. Ето защо, възражението на жалбоподателя за прекомерност на определеното от ЧСИ възнаграждение се явява основателно. Същото следва да се намали до минималния размер, предвиден само в т. 1 на посочената норма – 200 лв., като настоящият съдебен състав намира, че така то съответства на фактическата и правна сложност на самото изпълнително дело и на преследваната от тази разпоредба легитимна цел.

Относно пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ настоящият съдебен състав счита, че в основата за определянето й не следва да се включват разноските на взискателя по изпълнителното дело (включително размерът на платеното адвокатско възнаграждение за защита в изпълнителния процес). Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ЗЧСИ, пропорционалните такси се събират в процент според материалния интерес, който би следвало да се формира от сумите, предмет на изпълнението, обективирани в изпълнителния лист. Този извод следва и от тълкуването на разпоредбата на т. 26 ТТРЗЧСИ във връзка с останалите норми, регламентиращи пропорционалните такси в изпълнителното производство, когато негов предмет не е събиране на парично вземане – във всички хипотези по т. 20 – 25 от Тарифата, основа за изчисляване на таксата е оценката на имуществото, явяващо се основен предмет на принудително изпълнение, без в същата да се включват други разноски, направени от взискателя. В този смисъл, адвокатският хонорар не представлява част от материалния интерес по изпълнителното дело, поради което, макар и формално да се събира от съдебния изпълнител, не се включва в размера на „събраната сума“ по т. 26 ТТРЗЧСИ.

В случая с оглед сбора на вземанията, предмет на изпълнителния лист (главница от общо 5200 лв. разноски), приложима е разпоредбата на т. 26, б. „в“ ТТРЗЧСИ, като изчислена по този начин, пропорционалната такса възлиза на сумата от 523,20 лв. с ДДС, до която същата следва да бъде намалена (от размера на посочените разноски в поканата за доброволно изпълнение е видно, че ЧСИ е определил таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ в по-висок размер – 593,48 лв. с ДДС).

Независимо от изхода на спора, разноски между страните не следва да се разпределят.

Предмет на съдебен контрол в настоящото производство е процесуалната законосъобразност на действията и актовете на органа по принудително изпълнение, поради което субект на отговорността за обезщетяване на причинените от тях вреди (включително на разноските за обжалването им по реда на чл. 435 от ГПК) е съдебният изпълнител, който не е страна в съдебното производство по обжалване на действията и актовете му, поради което 4 разпоредбата на чл. 78 ГПК в случая не намира приложение.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба на длъжника Г.Ц.Г. постановление № 4 от 06.01.2025 г., постановено по изпълнително дело № 20249210401498 по описа на ЧСИ С.П. с рег. № 921, в частта, с която е отказано да бъдат намалени присъединените за събиране разноски за адвокатско възнаграждение в полза на взискателя за разликата над 200 лв. и за пропорционална такса по т. 26 ТТРЗЧСИ за разликата над 523,20 лв., и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

НАМАЛЯВА на основание чл. 78, ал. 5 ГПК дължимото от Г.Ц.Г. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по изпълнително дело № 20249210401498 по описа на ЧСИ С.П. с рег. № 921 до сумата от 200 лв., както и дължимата от Г.Ц.Г. такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ до сумата от 523,20 лв. с ДДС.