Решение № 4652 от 12.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4652 гр. Пловдив, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20265330100987 по описа за 2026 година

Производството е по предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 19 ЗПК и чл. 143 – 146 ЗЗП.

Ищецът Н. Б. С. ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, чрез адв. Д. В. М., е предявил против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, иск за прогласяване недействителността на Договор №***г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, а при условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договора, въз основа на която е сключен договор за гаранция/поръчителство с *** В исковата молба се твърди, че по процесния договор ищецът е получил заем в размер на 200,00 лв. за срок от 36 дни, при обща сума за връщане 208,14 лв., включваща главница 200,00 лв. и договорна лихва 8,14 лв. В договора е посочен лихвен процент 4,07 % и годишен процент на разходите 49,85 %.

Съгласно чл. 5 от договора заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** в полза на кредитора, като договорът за поръчителство следва да бъде сключен не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът. Предвидено е, че одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема и след това уговорката относно обезпечението не може да бъде отменена от заемателя или гаранта.

По договора за гаранция е уговорена такса за предоставяне на гаранцията в размер на 69,86 лв. Ищецът сочи, че този разход е известен на кредитора още при сключването на договора, 1 предвиден е в стандартната договорна конструкция и е пряко свързан с получаването на кредита, но не е включен в посочения ГПР.

Ищецът поддържа, че процесният договор е недействителен по чл. 22 ЗПК, тъй като не съдържа ясна и точна информация за действителния ГПР и общата цена на кредита по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Навежда и възражения по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК относно начина на посочване на лихвения процент и погасителните задължения.

Според ищеца възнаграждението за гаранцията представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, тъй като обезпечението е част от условията, при които кредитът е одобрен и предоставен. Невключването му в ГПР води до посочване на по-нисък от действителния процент, създава невярна представа за реалното оскъпяване и заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

При условията на евентуалност ищецът поддържа, че чл. 5 от договора е нищожен поради противоречие с добрите нрави и като неравноправна, неиндивидуално уговорена клауза по чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, тъй като обвързва потребителя с обезпечение, срещу което се дължи значително допълнително възнаграждение.

Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирал писмен отговор по чл. 131 ГПК, с който оспорва иска като неоснователен.

Ответникът не оспорва сключването на договора, размера на кредита и наличието на договор за гаранция с ***, но поддържа, че гаранцията представлява отделна, доброволно избрана услуга, предоставяна от самостоятелно трето лице. Според ответника потребителят е разполагал с възможност да предложи друг поръчител по свой избор и не е бил длъжен да ползва ***

Излага се, че договорът за гаранция е самостоятелно облигационно правоотношение, по което „Фератум България“ ЕООД не е страна, а *** е самостоятелно юридическо лице и лицензирана банкова институция. Поради това ответникът счита, че евентуални претенции относно действителността на самия договор за гаранция не могат да бъдат разглеждани срещу „Фератум България“ ЕООД.

Ответникът поддържа, че ищецът е бил надлежно информиран за условията по кредита и гаранцията, получил е преддоговорна информация и съответните документи, а сключването на договора е било потвърдено електронно. Сочи още, че възнаграждението за гаранцията не следва да се включва в ГПР, защото услугата е предоставена от трето лице и не е задължително условие за получаване на кредита.

Според ответника договорът съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК, посоченият ГПР е изчислен законосъобразно и не надвишава законовия максимум. Оспорват се твърденията за неравноправност, заблуждаваща търговска практика и нарушение на добрите нрави.

Съдът, след като обсъди доводите и възраженията на страните и всички приети писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

2

Безспорно между страните е сключен Договор № *** г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние. Съгласно индивидуалните условия отпуснатият заем е в размер на 200,00 лв., със срок 36 дни и падеж 02.11.2023 г. На падежа заемателят следва да заплати общо 208,14 лв., от които 200,00 лв. главница и 8,14 лв. лихва. Посочен е лихвен процент 4,07 % и ГПР 49,85 %.

В чл. 5 от договора е предвидено: „Заемът се обезпечава с Поръчителство предоставено от ***в полза на Дружеството“. Предвидено е още, че договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден на сключване на заема, че одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема и че след това уговорката за обезпечението не може да бъде отменена.

По договора за гаранция между ищеца и ***е посочена такса за предоставяне на гаранция в размер на 69,86 лв. От договорната документация се установява, че гаранцията обезпечава именно задълженията по Договор № *** г. и съществуването й е функционално обусловено от съществуването на кредита.

Съдът намира, че от съдържанието на самия договор не се подкрепя защитната теза на ответника, че гаранцията чрез *** е напълно отделна и свободно избираема услуга, без отношение към условията за получаване на кредита. Напротив, индивидуалните условия формулират обезпечението не като бъдеща възможност, а като част от договорната конструкция – „заемът се обезпечава“ именно с поръчителство от посочения гарант, като одобряването на обезпечението е свързано с одобряването на самия заем.

Обстоятелството, че в договора за гаранция е включена декларация, че потребителят не е предложил друго частно лице за поръчител, не променя този извод. За да бъде даден разход изключен от общия разход по кредита като действително незадължителна услуга, следва да е установено, че кредитът е могъл да бъде получен при същите предложени условия и без поемане на този разход. В настоящото производство ответникът не ангажира конкретни доказателства за реално предлагана алтернативна кредитна оферта без възмездната гаранция или при различно обезпечение, която да е била фактически достъпна за ищеца при сключването на договора.

Таксата за гаранция е 69,86 лв. при чиста стойност на кредита 200,00 лв., т.е. представлява приблизително 34,93 % от предоставената главница. Същевременно договорната лихва е само 8,14 лв. Съотношението между размера на гаранционната такса и основния кредит е съществено за преценката дали декларираният ГПР 49,85 % отразява реалната икономическа тежест на сделката.

Ищецът е физическо лице, което е сключило договора извън търговската или професионалната си дейност, а ответникът предоставя кредити в рамките на професионалната си дейност. Следователно страните имат качествата на потребител и кредитор по чл. 9 ЗПК и процесното правоотношение попада в приложното поле на специалния закон.

Съгласно чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 ЗПК води 3 до недействителност на договора за потребителски кредит. При тази недействителност по чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита.

По чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването.

Този реквизит има съществено информационно значение – чрез него потребителят трябва да получи ясна, точна и съпоставима представа за реалната цена на кредита.

По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР ЗПК, в общия разход по кредита се включват лихви, комисиони, такси, възнаграждения и всички други разходи, пряко свързани с договора, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Разходите за допълнителни услуги се включват, когато сключването им е задължително за получаването на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

Решаващият въпрос е следователно не кое лице формално получава възнаграждението за гаранцията, а дали разходът е икономически и функционално свързан с кредита и дали е част от условията, при които той е предоставен. Не е достатъчно кредиторът да квалифицира плащането като възнаграждение към „трето лице“, ако договорната конструкция фактически обвързва получаването на кредита с това обезпечение.

В Решението на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, Profi Credit Bulgaria, е прието, че при преценката дали разход по допълнителна услуга е част от общия разход по кредита националният съд не може да се ограничи до формалната декларация, че услугата е доброволна. Следва да се изследват всички договорни клаузи, общите условия, правният и фактическият контекст и да се установи дали услугата е условие за кредита или договорната конструкция прикрива част от действителната му цена.

Макар дело C-714/22 да се отнася до друг вид допълнителни услуги, даденият от СЕС критерий е приложим и при настоящата конструкция: формалното отделяне на договор за гаранция от основния договор не е достатъчно само по себе си, ако гаранцията е интегрирана в условията за предоставяне на кредита и възнаграждението за нея е предварително известно и икономически свързано с кредитната сделка.

В настоящия случай чл. 5 от договора изрично сочи конкретния гарант ***, фиксира срок за сключване на договора за поръчителство и свързва одобряването на обезпечението с одобряването на заема. Таксата за гаранция е определена предварително и е известна още при сключването на кредитния договор. При тези обстоятелства съдът приема, че възнаграждението от 69,86 лв. представлява разход, който следва да бъде взет предвид при определянето на реалния ГПР.

Посоченият в договора ГПР 49,85 % не включва този разход. Самият ответник поддържа като основна защитна теза именно че гаранционното възнаграждение не трябва да се включва. Следователно по делото няма спор относно факта на изключването му от ГПР; спорът е за правната квалификация на разхода.

Съдът намира, че изключването е незаконосъобразно. При заем от 200,00 лв. допълнителен 4 предварително определен разход от 69,86 лв. не е несъществен или страничен компонент, а представлява значителна част от общата икономическа тежест на сделката. Когато този разход липсва от ГПР, посоченият процент не дава вярна и пълна информация за цената на кредита.

Не е необходимо по настоящото дело да бъде установен чрез експертиза точният математически размер на действителния ГПР, за да се констатира нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Достатъчно е да се установи, че известен и дължим разход, който по закон следва да участва в общия разход по кредита, е изцяло изключен от посочения ГПР. Липсата на такъв компонент означава, че задължителният реквизит не е посочен вярно.

Съдът съобразява и практиката на ВКС относно последиците от недействителността на договора за потребителски кредит – Решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., Решение № 50086/21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., както и последващата практика, според която при недействителен договор потребителят дължи само чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК, без договорна лихва и други разходи.

Неоснователно е възражението на ответника, че отделната правосубектност на*** изключва всякаква релевантност на гаранционното възнаграждение към ГПР. Въпросът за включване на разхода в ГПР не е равнозначен на спор за действителността на договора за гаранция.