Определение № 8032 от 27.05.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 8032 гр. София, 23.05.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100507420 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.248 ГПК.

С молба с вх.№ 24476/01.03.2024 г. въззивникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, действащ чрез процесуалния си представител юрисконсулт А., е направила искане за изменение на постановеното по делото решение № 556/31.01.2024 г. /с отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение № 1268/05.03.2024 г./ в частта за присъдените разноски в полза на въззиваемия за всички производства за адвокатско възнаграждение като същите се намалят за исковото и въззивното производство на 100,00 лева, а за заповедното производство на 50,00 лева при съобразяване на отхвърлената част от иска.

В молбата „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД обосновава искането си на мотивите на Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С427/16 и С-428/16, съгласно които размерът на адвокатските възнаграждения следва да е „обоснован и справедлив“ и че следва да се вземат предвид обективни критерии при определяне на адвокатските възнаграждения. Поддържа се и че цената на адвокатския труд следва да представлява изражение на два критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес, в който смисъл е цитирана практика на ВАС; че с оглед задължителната практика на СЕС, отразена в цитираното решение от 23.11.2017 г., съдът не е обвързан от установеното в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размера на адвокатските възнаграждения на ВАдС, а същата служи единствено за ориентир на съдилищата относно механизма за определяне на адвокатските възнаграждения при различните видове дела с оглед защитаваното в процеса субективно материално право. Отразено е и че в конкретния случай Наредба № 1/09.07.2004 г. не следва да намира приложение, тъй като би се стигнало до накърняване изискването за справедлив процес, утвърдено в чл.6 от ЕКПЧ, което е недопустим резултат; че Наредбата противоречи на правото на ЕС, доколкото е приета от сдружение на адвокатите, действащо като частен икономически оператор, насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, и на второ място – тези решения императивно обвързват независимия съд в преценката му какъв е размерът на разноските, които подлежат на възстановяване в съдебното производство, като в наредбата не е предвидена възможност съдът да може да се отклони от тези правила, дори когато с оглед спецификата на делото справедливостта го налага, какъвто е и конкретният случай. Релевирани са доводи и че законодателят оценява труда на юрисконсултите и на адвокатите, представляващи по възлагане на НБПП в по-нисък размер и че за да не доведе до ограничаване на конкуренцията минималното адвокатско възнаграждение не трябва да е значително по-голямо от това на юрисконсултите. По отношение на разноските в 1 заповедното производство се наведени съображения, че подаването на възражение в срока по чл.414 ГПК не е израз на материалноправна защита на длъжника, поради което сторените разноски по повод тези действия не следва да бъдат съизмерявани със заявения за защита от молителя материален интерес и че в дадената хипотеза е неприложима разпоредбата на чл.7, ал.7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размера на адвокатските възнаграждения на ВАдС, тъй като същата може да се отнесе в заповедното производство само към заявителя, но не и към защитата на длъжника и че възнаграждението за представителството на последния следва да се определи съгласно чл.6, т.5 от наредбата.

В срока по чл.248, ал.2 ГПК във връзка с чл.283 ГПК не е подаден отговор на молбата по чл.248, ал.1 ГПК от насрещната страна – въззиваемата страна К. В. С..

Настоящият съдебен състав като взе предвид, че заявеното искане е направено в преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК от легитимирана страна в производството, намира, че същото е процесуално допустимо, а разгледано по същество – че е неоснователно.

Съгласно разпоредбата на чл.81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.

Съгласно общата разпоредба на чл.78, ал.3 ГПК ответникът по въззивна жалба има право да иска заплащането на направените от него разноски съразмерно отхвърлената част от нея. От книжата по делото е видно, че разноските на въззиваемата страна в настоящото въззивно производство К. В. С. включват само разходи за адвокатски хонорар, като с оглед данните от представения договор за правна защита и съдействие от 16.05.2022 г., имащ характер на разписка в частта за изплатената сума, уговореното адвокатско възнаграждение по него в размер на 2 000,00 лева е заплатено в брой, с което извършването на тези разходи е доказано. Съгласно действащата нормативна уредба адвокатското възнаграждение на процесуалните представители на страните по чл.78 ГПК са определя в размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, приета на основание чл.36, ал.1 от Закона за адвокатурата.

При прилагане на горепосочената Наредба следва да се съобрази и решението на Съда на ЕС от 23.11.2017 г., постановено във връзка с отправени запитвания относно тълкуването на чл.56, параграф 1 и чл.101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22.03.1977 г. относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги. С него Съдът на ЕС е приел, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната правна уредба като разгледаната в главните производства, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет в Република България и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла за ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е и че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да осигури изпълнението на тези легитимни цели.

В мотивите на цитираното решение на Съда на ЕС, имащо задължителна сила от момента на обнародването му, е прието и че за да може тарифа, определена от професионална организация да има характер на държавна мярка, същата следва да зачита общия интерес и да гарантира, че определените от ВАдС минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани.

В същия смисъл са и постановките на решение на Съда на ЕС, Втори състав от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на чл.101, параграфи 1 и 2 от ДФЕС във връзка с чл.2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16.12.2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренцията, предвидени в чл.101 и чл.102 от ДФЕС и чл.47 от ХОПЕС, в което е прието, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба.

С оглед горните постановки и съобразявайки действителната фактическа и правна сложност на делото, която в дадената хипотеза е над средната; вида и размера на заявените претенции, извършените от пълномощника на въззиваемата страна процесуални действия и 2 положените от него усилия, включващи подаване на писмен отговор по чл.263, ал.1 ГПК без доказателствени искания, процесуално представителство в едно проведено открито съдебно заседание и депозиране на писмена защита, въззивната инстанция приема, че за оказаната защита на К. В. С. в настоящото производство адвокатското възнаграждение следва да се определи в размер на 1 500,00 лева, който е обоснован и справедлив с оглед конкретиката на казуса, пропорционален на предоставената услуга и зачитащ общия интерес.

Съобразно отхвърлената част от жалбата на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД дължимото се адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна възлиза на сумата 730,67 лева.

По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение за първоинстанционото и заповедното производство настоящият съдебен състав като взе предвид, че в действащата нормативна уредба не е предвидена възможност за осъществяване на пряк инстанционен контрол от въззивната инстанция на съдебните актове на първоинстанционните съдилища в частта за разноските без да е проведена процедура по чл.248 ГПК, както и че по отношение на размера на присъдените в полза на ответника с решението на СРС адвокатски възнаграждения не е заявявано такова искане от страна на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в постановеното въззивно решение този въпрос не е разглеждан. Извършено е само преизчисляване на дължимите се на К. С. разноски за първоинстанционното и заповедното производство в съответствие с приетите от СРС размери с оглед изхода от разглеждането на спора във въззивното производство, при което преизчисляване не са налице допуснати технически грешки, които да подлежат на отстраняване по реда на разглеждания институт.

Предвид изложените съображения в дадената хипотеза не са налице предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК, с оглед на което заявеното искане на визираното основание се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение.

Воден от горното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането с правно основание чл.248, ал.1 ГПК на въззивника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, заявено с молба с вх.№ 24476/01.03.2024 г., като неоснователно.

Определението може да се обжалва пред Върховен касационен съд с частна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3