Определение № 2950 от 10.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2950 гр. София, 10.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Марио Първанов Касационно гражданско дело № 20248002103587 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. Б., [населено място], приподписана от адвокат С. С., срещу решение № 1998 от 05.04.2024 г. по в.гр.д. № 8437/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20218150 от 02.12.2021 г. по гр.д. № 15646/2021 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от К. И. Б. срещу „Топлофикация София“ ЕАД искове по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 от ГПК от 08.02.2012 г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист от 07.07.2014 г. по ч.гр.д. № 2416/2012 г. на Софийски районен съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК без да са формулирани конкретни въпроси. Поддържа се още наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК – нищожност и вероятна недопустимост на обжалваното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрисконсулт Е. И., с който се оспорват твърденията на ищцата за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и основателността на жалбата по същество. Направено е искане за присъждане на направените разноски.

По делото е постъпило и „уточнение към изложение на основанията за допускане на касационно обжалване“ с вх. № 5701 от 26.03.2025 г. В срока по чл. 283 ГПК страната, подала касационна жалба може да допълва жалбата, както и да сочи нови основания по чл.

280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а след срока по чл. 283 ГПК страната може да допълва съдържанието на жалбата, като уточнява основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК само в изпълнение на дадените от съда указания за отстраняване нередовности и то в срока, определен от съда 1 за тази цел. Доколкото в случая не се касае за нито една от посочените хипотези и допълнителното изложение е подадено извън срока по чл. 283 ГПК, то същото не следва да се разглежда от съда.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени кумулативно обективно съединени искове по чл.

270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.02.2012 г. и разпореждане от 07.07.2014 г. за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2416/2012 г. по описа на Софийски районен съд, III г. о., 113 състав. От приложените копия на дела е установено, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 3302932/03.02.2012 г. е образувано ч.гр.д. № 2416/2012 г. на Софийски районен съд, 113 състав, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.02.2012 г., с която е разпоредено К. Б. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумите 1495,12 лв. - цена на доставена топлинна енергия за периода 01.10.2009 г. – 30.04.2011 г. за имот, находящ се в [населено място], с абонатен № ......., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.02.2012 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва в размер на 29,50 лв. за периода 30.11.2009 г. – 19.01.2012 г., и 130,49 лв. – разноски по делото. След подадено от длъжницата възражение по чл. 414 ГПК е образувано исково производство по реда на чл. 422 ГПК – гр.д. № 20039/2012 г. на Софийския районен съд, по което е постановено съдебно решение, влязло в сила на 28.04.2021 г., с което е признато за установено, че тя дължи на „Топлофикация София“ ЕАД част от сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.02.2012 г., а именно: 695, 83 лв. – главница, и 29,50 лв. законна лихва. С разпореждане от 07.07.2014 г. по гр.д. № 2416/2012 г. на Софийския районен съд е разпоредено издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение от 08.02.2012 г. и въз основа на което е издаден и изпълнителен лист от 08.10.2014 г. С определение № 23380/09.10.2019 г. по ч.гр.д. № 9462/2019 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 09.10.2019 г., разпореждането за издаване на изпълнителен лист е отменено в частта относно разноските в размер на 125 лв., поради което издаденият изпълнителен лист за същата сума е обезсилен, а в останалата му част – разпореждането е потвърдено. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК изрично посочва само съдебните решения, като актове на съд, чиято нищожност може да бъде установявана, но на основание чл. 46, ал. 2 ЗНА, както и съобразно съдебната практика, е приел, че по аналогия по същия ред може да се установява нищожността и на други правораздавателни актове. На това основание е приел предявените искове за допустими. По съществото на спора е споделил изводите на първоинстанционния съд за неоснователността на исковете, поради което е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК, като е изложил собствени мотиви по конкретните възражения и оплаквания, наведени пред въззивната инстанция. Като неоснователно е отхвърлено твърдението за нищожност на решението като постановено при нарушение на принципа на случайното разпределение на делата. Съдът е приел, че липса на приложен по 2 делото протокол от извършено случайно разпределение към датата на образуване на гр.д. № 2416/2012 г., не определя дефинитивно, че разпределението е извършено в нарушение на принципа за случайно такова. Аргументирал се, че е към момента на образуване на делото правната уредба не е съдържала императивно изискване случайното разпределение да бъде доказвано чрез прилагане на писмено документи по всяко едно дело, а ищцата не е установила други конкретни нарушения при случайното разпределение на делото, поради което твърдението е останало недоказано. Допълнително е посочено, че незаконосъобразният отказ за отвод при наличието на основание за такъв не води до нищожност на постановения съдебен акт, а представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Съдът е приел за несъмнено, че атакуваните съдебни актове са издадени в рамките на правораздавателната власт на съда.

Като неоснователни са отхвърлени възраженията срещу законността на „заповедното производство“ и противоречието му с Конституцията на Република България, както и с европейското законодателство. Не е установено Глава 37 от ГПК в нейната цялост да противоречи на конкретна разпоредба или принцип от Конституцията на Република България, нито на конкретен международен акт по смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ. Във връзка с валидността на оспорваните съдебни актове е посочено, че са издадени в изискуемата писмена форма, включително и разпореждането за издаване на изпълнителен лист, макар и ръкописно написано от съдията. Към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 08.02.2012 г. е действала Наредба № 6/20.02.2008 г. за издаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието и в сила от 01.03.2008 г., като както заявлението, така и издадената заповед са именно по образците утвърдени с цитираната наредба, поради което възражението в обратен смисъл е отхвърлено като неоснователно. Съдът е допълнил, че доколкото законовото основание за издаването на заповедта е в чл. 412 ГПК, където са посочени и изискванията за формата, съдържанието и реквизитите , то наличието и спазването на даден образец е ирелевантно, доколкото са спазени законовите изисквания, тъй като наредбата е подзаконов нормативен акт, който в случай на противоречие с нормативен акт от по-висок ранг не следва да бъде прилаган. Не е установено и противоречие на законовите разпоредби на ГПК, регулиращи заповедното производство, с регламент на Европейския съюз. Съдът е посочил, че Регламент (ЕО) № 1896/2006, на който се позовава ищцата, е приложим към дела по трансгранични спорове – тоест такива, при които поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава-членка, различна от държавата-членка на сезирания съд. Предмет на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 8.02.2012 г. по ч.гр.д. № 2416/2012 г. на СРС е претендирано вземане от топлофикационно дружество със седалище и адрес на управление в Република България срещу ищцата с постоянен и настоящ адрес и постоянно местопребиваване в Република България, поради което е прието, че приложението на регламента е изключено. Във връзка със следващото основание за нищожност, на което се позовава ищцата, съдът е посочил, че липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което и не води до 3 нищожност на съдебното решение. Заповедта за изпълнение, независимо от характера на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 КРБ, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви. Съответно разпореждането, с което се констатира, е заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила, е достатъчно да съдържа волеизявление за издаване на изпълнителен лист, тъй като самият закон предвижда това – чл. 416, ал. 1 ГПК – разпореждане за издаване на изпълнителен лист и съответно отбелязване върху заповедта за горното, което в конкретния случай е изпълнено. В заключение съдът е приел, че волеизявлението на съда в оспорваните актове – заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.02.2012 г. и разпореждане за издаване на изпълнителен лист въз основа на нея от 07.07.2014 г. – е ясно, разбираемо и недвусмислено. За всички останали възражения, наведени в исковата молба и поддържани във въззивното производство, е посочил, че са били релевантни за производството по чл. 422 ГПК, поради което не следва да се разглеждат в настоящото. Допълнил е, че по пътя на чл.

270, ал. 2 ГПК е недопустимо да се пререшава вече веднъж решен правен спор, съответно нищожността са се обосновава с незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.

1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се съдържат множество твърдения за незаконност на заповедното производство, поддържани от ищцата в хода на цялото производство, но не е формулиран конкретен правен въпрос, който да бъде разглеждан с оглед посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.