Решение № 3462 от 28.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3462 гр. София, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана К. Ангелова при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от Диана К. Ангелова Гражданско дело № 20231110157986 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК 201127485, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Г. С. Р Раковски“ № 147, ап.14, представлявано от ........ - Изпълнителен директор против З. Р. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.С

Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021 г., с който „Макроадванс“ АД предоставил потребителски кредит за текущо потребление в размер на 700.00 лева /седемстотин лева/ със срок на издължаване 6 /шест/ месеца. Сочи се, че Кредитополучателят З. Р. Д., е кандидатствала за кредит посредством интернет страницата www.kinti.bg, на която е създала свой потребителски профил. Кредиторът е изпратил електронно съобщение до кредитополучателя, чрез което, в изпълнение на чл. 8 от ЗПФУР и чл. 8 от Закона за електронната търговия, е запознал Кредитополучателя с условията по договора и е предоставил необходимата преддоговорна информация, под формата на Стандартен европейски формуляр, както и Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „Макроадванс“ АД.

Твърди се, че на 04.11.2021 г. Кредитодателят е извършил преводно нареждане на отпуснатата парична сума към „Ипей“ АД, като Кредитополучателят е усвоил кредита на каса на „Изипей“ АД срещу документ за самоличност на 04.11.2021г. в 19:07ч., за което се сочи като доказателство разписка за извършеното плащане, както и имейл кореспонденцияинформация за извършеното плащане и за нареден превод чрез „Ипей“ АД.

Посочва, че за погасяване на кредита от дата на неговото сключване до датата на исковата молба са постъпили три броя парични вноски от Кредитополучателя в общ размер на 518.01 лева /петстотин и осемнадесет лева и една стотинка/, както следва: 04.12.2021 г. 194.01 лева, 18.01.2022 г. - 224.00 лева и 15.02.2022 г- 100 лева. Твърди се, че Кредитополучателят е преустановил изпълнението на задълженията си по Договора, е налице неизпълнение по смисъла на Договор за потребителски кредит № 146869 от 04.11.2021г., изразяващо се в непогасяване на всички дължими суми по кредита, съгласно уговорения в чл. 6 от Договора и погасителен план към него краен срок за погасяване 1 04.05.2022 г., с оглед на което задължението на ищцата е станало изискуемо на 05.05.2022 г. поради настъпил падеж.

С оглед гореизложеното претендира главница в размер на 181,99 лева, който размер е уточнен с допълнителна молба, ведно със законната лихва върху нея от дата на предявяване на настоящия иск до окончателно изплащане на задължението; договорна лихва в размер на 25.40 лева /двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ начислена за периода от 05.02.2022 г. до 04.05.2022 г., както и законна лихва в размер на 16.08 лева, начислена за периода от 05.04.2022 г. до 14.12.2022 г. В условията на евентуалност претендира сумата в размер на 181,99 лв. като получена от ответницата без правно основание.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата, с който оспорва предявените искове. Твърди, че сключеният между страните кредит е нищожен. Посочва, че в договорът е уговорена неустойка, която въпреки че не се претендира с предявения иск, която фактически представлява възнаградителна лихва. Посочва, че не е бил посочен реалният лихвен процент. Оспорва претенцията за възнаградителна лихва като нищожна, както и претенция за обезщетение за забава. Прави възражение за прихващане със заплатените от нея суми по кредита в размер на 518,01 лв. Моли за отхвърлянето на предявения иск и присъждането на сторените по делото разноски.

В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства, като е допуснато заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на чийто анализ поотделно и в съвкупност, от една страна и при съобразяване на чл.12 от ГПК съдът е мотивиран да приеме за доказано следното от фактическа страна:

Доказва се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021 година.

Видно от съдържанието на договора и Приложение №1 към него, на ищцата е бил отпуснат паричен заем в размер на 700,00 лева със срок на издължаване от 6/шест/ месеца.

Не се спори между страните и съдът приема за доказано от съдържанието на договора, че в чл.10 от същия е уговорено между страните, че ищцата като заемател ще дължи на кредитора – ответник неустойка с обезщетителен характер при неизпълнение на задължението по чл.20 от договора за обезпечаване на вземането по договора с поръчителство за пълния размер на кредита. По смисъла на същата клауза, ищцата се е съгласила да плати на кредитора по 63,00 лева месечно, добавени към размера на погасителната вноска, или общо за срока на договора сума в размер на 378,00 лева – така видно и от погасителния план към договора.

Доказва се, че ищцата е извършила плащания по договора в общ размер на 517,23 лева, от които 212,10 лева – за предвидената в договора неустойка.

От заключението на вещото лице, съдът приема за доказано, че с платената сума, която е осчетоводена, като неустойка - 212,10 лв., вещото лице е установило в счетоводството на ищеца, че е погасена главницата - (455,52 лв.- 212,10 лв.) = 243,42 лв. и съответно в счетоводните регистри на кредитодателят е вписана сума 242,83, като дължима.

Пак от заключението на вещото лице съдът приема за доказано, че дължимия ГПК по договора за кредит с включена неустойка е в размер на - ГПР с неустойка: 89,84%. Съдът приема за доказано от фактическа страна

, че общата сума за плащане (1164,06 лв.) е с

66,29% по-висока от главницата (700 лв.), което се отразява в значително по-високия ГПР след включване на неустойките.

Горната фактическа обстановка се установява от доказателствата по делото, които са безпротиворечиви.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът е мотивиран да стори следните правни изводи:

2

Предявени са кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация с правна квалификация чл.240, ал.1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, чл.240, ал.2 от Закона за задълженията и договорите и искове с правна квалификация чл.86 от Закона за задълженията и договорите, с които се иска осъждането на ответницата да заплати главница в размер на 181,99 лева, който размер е уточнен с молба с вх.№ 334128/21.11.2023 година и допълнителна молба с вх.№ 221664/5.7.2024 година и е намерил отражение в доклада на съда по реда на чл.146 от ГПК, ведно със законна лихва върху нея от дата на предявяване на настоящия иск – 15.12.2022 година до окончателно изплащане на задължението; договорна лихва в размер на 25.40 лева /двадесет и пет лева и четиридесет стотинки/ начислена за периода от 05.02.2022 г. до 04.05.2022 г., както и законна лихва в размер на 16.08 лева, начислена за периода от 05.04.2022 г. до 14.12.2022 г.

В условията на евентуалност е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати сумата в размер на 242, 83 лв. като получена от ответницата без правно основание.

Между страните не се спори, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021 г., с който „Макроадванс“ АД предоставил потребителски кредит за текущо потребление в размер на 700.00 лева, както и че ответницата е погасила сумата в размер на 518,01 лева, като от фактическа страна се доказа, че извършените плащания от ответницата са в размер на 517,23 лева.

В тежест на ищеца по предявените искове с правно основание чл.240, ал.1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, чл.240, ал.2 от Закона за задълженията и договорите е да докаже, че между страните е сключен валиден Договор за потребителски кредит № 146869/04.11.2021 г., по който ищецът е превел на ответницата сумата в размер на 700 лв., а за ответницата е възникнало задължение за погасяване на кредита, заедно с възнаградителна лихва в претендирания размер за посочения период, както и настъпила изискуемост на претендираните вземания, съответно валидна клауза за възнаградителна лихва и нейният размер.

При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже недействителността на договора и оспорените клаузи, както и че е погасила претендираните вземания.

По иска с правна квалификация чл.86 от Закона за задълженията и договорите ищецът следва да докаже следните факти: наличие на главно задължение, изпадане на ответника в забава, респ. падежът на задължението за заплащане на претендираните суми по главния иск, период на забавата и размера на обезщетението за забавено изпълнение.

По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е превел на ответницата сумата в размер на 242, 83 лв., а в тежест на ответницата е да докаже, че сумата е получена на годно правно основание.

По същество

По смисъла на съдебната практика - така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Oceano Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (C-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (C-241/98 до С-244/98), националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

В казуса не може да се спори, че процесният договор за паричен заем има характеристиката на потребителски договор, като длъжникът е потребител по смисъла на 3

§13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е физическо лице, като в този смисъл и заемната сума не е била предназначени за извършване на търговска или професионална дейност на длъжника, и не се установява от доказателствата по делото, длъжникът да е действал при сключването на договора за заем в рамките на своята търговска или професионална дейност.

Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях.

Основателни са твърденията на ответника за недействителност на оспорената клауза на чл.10 от процесния договор, а в този смисъл и свързаната с нея – тази на чл.20 от същия договор.

Съдът е обявил с доклада по делото на страните, че ще следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, както и за нищожни такива. Именно като неравноправна клауза съдът възприема тази на чл.10 и свързаните с нея клаузи от договора за кредит, при следните аргументи:

Претендираните вземания от кредитора за неустойка – договорна компесаторна - съдът приема за уговорени по неравноправна клауза, която за съда е и нищожна.

Уговорената в процесния договор – така в чл.10 от него обезщетителна неустойка, съдът приема, че от една страна не представлява и надхвърля гаранционно обезпечителната функция на договорната неустойка, а на следващо място и представлява допълнителна такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено от законодателя с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание уговорката на чл.10 и чл.20 от процесния договор се явяват нищожни.

Заплащането на възнаграждението за компенсаторна неустойка - в случая е уговорено във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора, като дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за компенсаторна неустойка и начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Разпечатката съдържа 40 от 79 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6dd55445-149c-4ab4-a172-63eb0f84328a