Решение № 4662 от 02.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4662 гр. София, 02.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. И.А при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100504451 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20152989 от 07.07.2021 г., постановено по гр.дeло № 49332/2018 г. на СРС, ІІ Г.О., 71 състав, са отхвърлени изцяло предявените от „Р.Ш. България“ АД, ЕИК *******, със съдебен адрес: гр.София, ул.******* - чрез адв.С., срещу Б. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******* обективно съединени искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.82 ЗЗД за осъждането му за следните суми, ведно със законната лихва върху тях от датата на предявяването на исковата молба26.07.2018 г. до окончателното им изплащане: 200 лв., представляваща неустойка по т.9 от списък на неустойки/ приложение № 1 към договора/, начислена поради причинени вреди на превозното средство при произшествие по вина на потребителя;

60 лв., представляваща неустойка по т.10 от списък на неустойки/ приложение № 1 към договора/, начислена поради оставяне на превозното средство от потребителя с нисък заряд, позволяващ придвижване за по-малко от 10 км.; 138 лв., представляваща претърпени вреди/ разноски/. С решението на съда е оставено без уважение искането на „Р.Ш. България“ АД, ЕИК *******, със съдебен адрес: гр.София, ул.******* - чрез адв.С. за присъждане на разноски.

1

Срещу решението на СРС, Г.О., 71 с-в е постъпила въззивна жалба от „Р.Ш.

България“ ЕАД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.Л. Г., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.233, ал.1, изр.2 от ЗЗД бъдат уважени изцяло, като основателни и доказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на процесуалноправни и на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник Б. П. П., чрез назначения му по делото особен представител адв.Т. Т. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като краен резултат, но по съображения различни от изложените от първоинстанционният съд. Крайните изводи 2 на съда относно неоснователност на предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.233, ал.1, изр.2 от ЗЗД са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че на 18.02.2018 год. между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за наем /чл.228 - чл.239 ЗЗД/, сключен от разстояние по смисъла на ЗПФУР, по силата на който ищецът, като наемодател се е задължил да предостави на ответника, като наемател за възмездно ползване за неопределен период от време технически годни и подходящи за експлоатация превозни средства, срещу задължението на наемателя да заплаща наемна цена за ползване на превозното средство, съобразно ценова листа. Страните са постигнали съгласие, че наемателят следва незабавно да информира наемодателя и съответния държавен орган /например полицията, пожарната служба и т.н./, в случай че превозното средство бъде изгубено, унищожено, повредено или негодно за управление или не е годно да се използва съгласно предназначението му, както и ако възникнат обстоятелства, които възпрепятстват притежаването или използването на превозното средство и/или осигуряването на нормални експлоатационни условия чл.3.3 от договора. Съобразно т.9 от списък на неустойките, обективиран в Приложение № 1 към договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 18.02.2018 г. /негова неразделна част/, в случай, че превозното средство е повредено или унищожено при пътнотранспортно произшествие по вина на потребителя/ наемател/, наемателят дължал неустойка в размер на 200 лв. Съгласно т.10 от списък на неустойките, обективиран в Приложение № 1 към договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 18.02.2018 г. /негова неразделна част/, в случай, че превозното средство не е оставено на зарядната станция в някои от позволените зони за паркиране на наемодателя на територията на гр.София, като нивото на зареждане на електрическата батерия позволява да се придвижи помалко от 10 км., наемателят дължал неустойка в размер на 60 лв.

По предявените осъдителни искове с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, съдът приема следното:

Наемателят- ответник Б. П. П. е физическо лице, на което по силата на процесния договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги, сключен на 18.02.2018 г. е предоставено ползването на електрическо превозно средство, което не е предназначено за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а съответно наемодателят „Р.Ш. България“ ЕАД, гр.София е търговец по 3 смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП. В случая процесните клаузи, на които ищеца основава исковата си претенция- т.9 и т.10 от Приложение № 1 към договора, наименовано „Списък на неустойките“ /негова неразделна част/ са приложими директно спрямо потребителя /ответника/ чрез изразяване на съгласие по електронен път чрез мобилно приложение, което изцяло изключва възможността същите да са били уговорени индивидуално - те са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на наемодателя. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват и данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното й предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца с оглед правилото на чл.146, ал.4 ЗЗП. В този смисъл ответникът /наемателят/ може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Разпоредбата на чл.143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Съдът намира, че процесните неустоечни клаузи са неравноправни, поради което и нищожни - чл.146, ал.1 ЗЗП и предявените осъдителни искови претенции по чл.92, ал.1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени, поради следните съображения:

През време на наемния период наетата вещ се намира в непосредствена власт на наемателя и е отнета от прекия поглед на наемодателя. Наемателят е длъжен да я пази, т.е. да си служи с нея като добър стопанин - чл.63, ал.2 ЗЗД и чл.233, ал.1 ЗЗД, от което следва и задължението му да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата върху наетата вещ - чл.233, ал.2 ЗЗД. Задълженията на водач на пътно превозно средство, който е участник в ПТП, в резултат на което са причинени само имуществени вреди, са регламентирани в чл.123, ал.1, т.3 и ал.2 ЗДвП, а именно: 1./ да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието; 2./ ако между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те преместват превозните средства, така че да не възпрепятстват движението и попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП; 3./ ако между участниците в произшествието няма съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те, без да напускат местопроизшествието, уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания и 4./ при поискване от други участници в движението да дава данни за самоличността си и за задължителната 4 си застраховка „гражданска отговорност“, а в зависимост от последиците от произшествието и да уведоми собствениците на имуществото, което е повредил в резултат на произшествието. В разглеждания случай с клаузата на т.9 от Приложение № 1 към процесния договор, наименовано „Списък на неустойките“, изцяло се прехвърлят в отговорност на наемателя /потребителя/ последиците от осуетена възможност за възмездяване на вреди по имуществена застраховка, въпреки, че той носи отговорност за същите вреди на основание чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД /кредиторът не би могъл да получи едновременно застрахователно обезщетение и обезщетение по чл.

233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за едни и същи вреди на наетата вещ/, а неизпълнено от него, като водач на МПС, задължение за известяване на органите на МВР в посочените в ЗДвП случаи /какъвто впрочем не е разглежданият - очевидно е, произшествието е с един участник и процесният автомобил е можел да се движи на собствен ход/, не изключва полагането от собственика, респективно ползвателя на превозното средство, узнал своевременно за настъпилото произшествие, на обичайната дължима грижа за собствените работи като сам уведоми органите на МВР, за да бъде съставен протокол за ПТП и съответно да обоснове застрахователната си претенция. Същевременно липсата на протокол за ПТП не може да бъде пречка за реализиране на отговорността по чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД, предвид установената в посочената норма оборима презумпция за вина на наемателя.

На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ищеца не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение, в частта, с която е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.2 за заплащане на сумата от 138 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени през време на ползване на вещта/единствените фактически доводи в жалбата са свързани с твърдението на ищеца за наличие на валидно договорно правоотношение между страните по делото/. С оглед на това, и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.