Решение № 47 от 31.05.2022, Апелативен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 47 гр. Бургас, 30.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Илияна Т. Балтова

Членове:

Десислава Д. Щерева

Христина З. Марева при участието на секретаря Марина Д. Димова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20222001000056 по описа за 2022 година

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод въззивната жалба на „С. Л.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ул. „Г. В. В.“ № 5, представлявано от Б. П. К. управител, с адрес за връчване: гр. Бургас, ул.

„В. А.“ № 16, ет.3, оф.1 – адв. А.П., против Решение № 29 от 10.02.2022 г., постановено по т.д. № 250/ 2021 г., с което Окръжен съд Бургас е осъдил „С.

Л.“ ООД да предаде на „ПП И-2“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ***, представлявано от П. И.

П. – управител, държането на склад № Ж със застроена площ 526,80 кв. м, при вътрешни граници: изток - склад № Е, запад - склад № 3, север - външна стена и юг - външна стена, както и склад № Е, с площ 336,80 кв. м., при вътрешни граници: изток - склад № Д, запад - склад № Ж, север и юг външни зидове, представляващи обособени площи за складови помещения в сграда, заснета по кадастралната карта с идентификатор № ***, цялата с площ 2649 кв. м, при граници на поземления имот: север - ПИ № ***, юг и изток - ПИ № ***, запад - улица „В. В.” с идентификатор № ***, като същият поземлен имот съставлява УПИ XVII-69, в квартал 2, по ПУП-ПРЗ на „Ю. п. з.” - град Бургас, по прекратен 1 договор за наем, сключен на 27.02.2018 г., променен впоследствие с анекс от 1.07.2018 г. и анекс от 01.07.2018 г.

Присъдени са разноски.

В постъпилата въззивна жалба решението се обжалва, като необосновано и неправилно, и се въвежда искане за неговата отмяна, с постановяване на ново такова, по съществото на спора, с което исковата претенция бъде отхвърлена, като неоснователна и недоказана.

В жалбата се релевират оплаквания, че неправилно съдът е приел, че наличието на клауза в договора за наем, предвиждаща възможност за наемодателя да инициира производство по издаване на заповед за изпълнение при условията и по реда на чл.417 ГПК, в случай на непредаване на имота от страна на наемателя, в деня на прекратяване на договора, не препятства възможността му да търси защита по общия исков ред на накърнените права.

Сочи се, че инициирането на исково производство генерира по-високи разноски за дружеството – въззивник, от тези, които биха били направени в заповедното производство, което води до накърняване на интересите му.

Според въззивника, при тълкуване на договора става ясно, че абсолютно необходимо е било първоначалното преминаване през заповедно производство, което дерогира общия исков процес, поради наличието на специална клауза в договора. Въззивната страна се позовава на едностранно нарушение на договора за наем, относно уговореното в него право на избор на съд и процесуален ред.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ПП И-2“ ЕООД, с адрес за връчване: гр. Бургас 8000, *** – адв.

П.К., в който същата се оспорва, като неоснователна, и се прави искане за оставянето й без уважение, с потвърждаване на постановеното първоинстанционно съдебно решение.

Изразява се несъгласие с изложеното в жалбата становище относно необходимостта от иницииране на заповедно производство, като се поддържа, че наемодателят, като изправен кредитор, има автономното право да избере реда и начина на защита на правата си, а клаузата на чл.13 от договора не създава поредност, в която тези права да бъдат упражнени, при неизправност на наемателя.

Сочи се, че при желание да спести разноски, дружеството – 2 въззивник е могло да предаде наетите вещи, при изтичане срока на договора или при получаване на препис от исковата молба, но и към момента въззивникът продължава да държи неправомерно вещите, без да заплаща обезщетение за ползването им, нито необходимите консумативни разходи.

Претендират се съдебно – деловодни разноски.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Пред настоящата инстанция е пренесен спора по предявен пред първоинстанционния съд иск, с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД, вр.чл.288 ТЗ.

Фактическата установеност по делото сочи на сключен на 27.02.2018 г. договор за наем между дружеството - въззиваем – като наемодател, и дружеството – въззивник – като наемател, по силата на който е отдаден за временно и възмездно ползване склад № Ж със застроена площ 526,80 кв. м, представляващ обособена площ за складово помещение в сграда, заснета по кадастрални карта с идентификатор № ***, срещу уговорено плащане на наемна цена, платима месечно и задължение наемателят да заплаща консумативните разходи, такса охрана и контрол на входа, и годишната такса смет. С анекс към контракта от 1.07.2018 г. наемодателят е отдал на наемателя и склад № Е, с площ 336,80 кв. м, в същата сграда, като е променена наемната цена.

В чл.13 от договора страните са постигнали съгласие, че наемателят е длъжен да освободи имота и го предаде на наемодателя, в деня на прекратяване на договора, като, в случай че това не е сторено, наемодателят ще пристъпи незабавно към производство по издаване на заповед за изпълнение, при условията и по реда на чл.417, т.3 ГПК срещу наемателя, за 3 предаване на имота и заплащане на дължимите обезщетения.

Единственото оплакване, което се въвежда с въззивната жалба, е в аспект относимостта на горепосочената клауза към допустимостта на развилото се исково производство. Въззивникът поддържа, че горепосочената клауза поставя изискване пред наемодателя за задължително иницииране на заповедно производство, при визираните в договора хипотези, което дерогира възможността за образуване на общ исков процес, без предварително да е изчерпана заповедната процедура.

Ето защо, следва да се приеме, че липсва спор между страните относно договорното неизпълнение на въззивника по договора за наем, в посочените в исковата молба насоки; прекратяването на договорната връзка едностранно от наемодателя, с отправената нотариална покана, връчена при условията на чл.50, ал.4 ГПК на дружеството – наемател. Не се спори и по продължилото, след преустановяване на наемния договор, ползване на наетите обекти от наемателя. Следва да се отбележи, че при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд ответникът – настоящ въззивник, не е подал в срок отговор на исковата молба, поради което преклудирани са въведените с допълнително депозираното писмено становище възражения, с изключение на възражението за допустимост на иска.

Разсъждавайки върху правната природа на договорната клауза на чл.13 от съглашението, настоящият състав отбелязва следното:

От формулировката на уговорката не може да се интерпретира воля на страните за въвеждане на своеобразно отклонение от факултативната природа на заповедното производство, така, както е уредено в позитивното ни право, и открояването му като задължителна предварителна фаза при упражняването на права от наемодателя. Не се касае и за уговорка, наподобяваща договорната подсъдност по чл.117 ГПК, пораждаща симетрични права на страните за избор на съд, а за норма с единствено информативен характер за наемателя относно възможностите за облекчена процедура за удовлетворяване на кредитора, каквито норми договорната свобода не изключва да бъдат инкорпорирани в договорите. Правото да се предяви иск има за своя предпоставка възникването на гражданскоправен спор и неговото упражняване е в обхвата на суверенната преценка на кредитора, която длъжникът не може да парира, позовавайки се на наличието 4 на диференцирана процедура за изпълнение. Тезата на въззивника за уговорено препятствие, посредством цитираната клауза, пред възможността за започване на исково производство влиза в колизия и с принципната забрана за предварителен отказ от процесуални права – арг от чл.264, ал.2 ГПК.

Изводът е, че договорната разпоредба, на която въззивникът се позовава, не създава обвързаност за кредитора – въззиваем да употреби заповедното производство при договорно неизпълнение на насрещната страна, не осуетява възможността му да предяви правата си директно пред съд и предявеният в настоящото производство иск е допустим.

Съгласно разпоредбата на чл.233, ал.1, предл.1 ЗЗД наемателят е длъжен да върне вещта, след прекратяване на договора. Предвид гореказаното, с развалянето на договора за наем от дружеството – въззиваем, договорната връзка е отпаднала и се е породило задължението за въззивника да предаде наетите недвижимости на наемодателя. Установи се в процеса, че предаване на вещите не е проведено, поради което искът за връщането им е основателен.

Съвпадането на крайните изводите на настоящия състав с тези на първоинстанционния съд обосновават потвърждаване на постановения съдебен акт.

При този изход от делото, отправеното искане и налични доказателства за плащане, на въззиваемата страна следва да се присъди заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. за осъществената пред апелативния съд защита, дължимо от дружеството въззивник.

Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 29 от 10.02.2022 г., постановено по т.д. № 250/ 2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас.

ОСЪЖДА „С. Л.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ***, представлявано от Б. П. К. управител, с адрес за връчване: гр. Бургас, ***, ет.3, оф.1 – адв.

А.П., да заплати на „ПП И-2“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес 5 на управление: гр. Бургас 8000, ***, представлявано от П. И. П. – управител, с адрес за връчване: гр. Бургас 8000, *** – адв. П.К., сумата от 2400 лв. – съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6