Решение № 337 от 06.04.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 337 гр. Пловдив , 06.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на шестнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Х. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20205330116779 по описа за 2020 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищецът Г. А. Д., ЕГН: **********, от *****************, чрез пълномощник адв. Я.К., е предявил против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от **** С.Н. и Ц.С., иск за признаване на установено, че възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит № ********/ 12.03.2020 г. е нищожна, както, че ищецът не дължи на ответника сумата в общ размер на 3 220 лева по договора, от която: сумата от 1 050 левавъзнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и сумата от 2 170 левавъзнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“, поради нищожност на двете уговорки.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 12.03.2020 г., при следните условия: сума- 3 500 лева, срок- 24 месеца, ГПР- 48, 89 %, ГЛП- 41 %, обща сума по кредита- 5 099, 39 лева, за закупена допълнителна услуга „Фаст“- 1 050 лева, закупена допълнителна услуга „Флекси“- 2 170 лева, или общо задължение от 8 319, 39 лева. Твърди се, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна, защото размерът й надвишавал три пъти този на законната при необезпечени кредити. В случая цената на ползването на паричните средства противоречала на добрите нрави и размерът бил необясним спрямо направените от заемодателя разходи. Нищожни 1 били и клаузите в договора за цената на допълнителните услуги. Услугата „Фаст“ предоставяла правото на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита срещу възнаграждение от 1 050 лева, а услугата „Флекси“- правото на промяна на погасителния план при цена от 2 170 лева. Разпоредбата на чл. 10а ал. 1 от ЗПК обаче не допускала възможност да се заплащат такси и комисионни за действия, свързани с управление на кредита, а двете услуги представлявали реално това. Така тези уговорки противоречали на императивния закон, а освен това цената по тях следвало да бъде включена в ГПР и оттукимало заобикаляне на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Заплащането на тези услуги се уговаряло предварително, дори и те да не се ползват, а по закон потребителят имал права свободно да договоря условия по кредита, като по този начин от него се изисквало да заплаща за предоставени му от закона права. Предвид нищожността на двете клаузи за такси, сумите по тях не били дължими, в който смисъл се моли за постановяване на решение. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който оспорва иска. Твърди се, че на ищеца била предоставена необходимата преддоговорна информация чрез стандартния европейски формуляр за запознаване с условията по кредита, включително и възнагражденията за допълнителните услуги. Клиентът доброволно и свободно закупил допълнителните услуги с подписване на договора, като получил веднага търсената сума. Посочва се, че тук нямало противоречие на договора с добрите нрави, нито със закона, доколкото размерът на ГПР, включващ и лихвите, не бил по- висок от петкратния размер на законната лихва. Параметрите на договора били уговорени индивидуално по искане на ищеца, който сам пожелал да ползва и допълнителните услуги.

Същите не били във вреда на потребителя, нито пък финансовата институция била действала недобросъвестно, а нямало и заобикаляне на закона. Допълнителните услуги не били задължителни, а само възможност за клиента да ползва преференции, поради което те не включвали в ГПР, а и ищецът не бил заблуден от компанията за тях. Възможно било и този допълнителен пакет услуги да не се закупи, като това било право на избор. Клиентът получил веднага по банковата си сметка исканата сума, като услугите не били пряко свързани с договора, а били по повод на него. С втората услуга потребителят имал правото да отложи плащания до 4 вноски, да променя падежни дати, да променя погасителния план, за да управлява ефективно своите финанси. Това не представлявали такси по усвояване или управление на кредита, защото не били част от типичната дейност по кредитиране, а дори събирането на такса за разглеждане на кредита било практика на банковите институции. За възможностите, които му предоставяли допълнителните услуги, потребителят получавал много гаранции, за които дължал възнаграждение. По дефиниция с договора за услуга изпълнителят се задължавал да извърши определени фактически действия срещу възнаграждение. Договорът за кредит отговарял на законовите изисквания за редовност откъм съдържание, поради което бил действителен. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище.

2

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен потребителски кредит № ********/ 12.03.2020 г., при следните условия: сума- 3 500 лева, срок- 24 месеца, ГПР- 48, 89 %, ГЛП- 41 %, обща сума по кредита- 5 099, 39 лева, за закупена допълнителна услуга „Фаст“- 1 050 лева, закупена допълнителна услуга „Флекси“- 2 170 лева, или общо задължение от 8 319, 39 лева.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем, ведно с общите условия по него. Приети са още искането за отпускането на кредит, погасителния план към договора и стандартният европейски формуляр.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени три клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни- възнаградителната лихва, както и таксите за допълнителни услуги, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително същите са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.

В договора ГЛП е определен на 41 %, като в ЗПР няма предвидено ограничение на договорната лихва, за разлика от размер на ГПР, но съдебната практика е наложила постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на лихвата (почти половината от заемната сума) излиза 3 извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства.

Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед съотношението спрямо законната лихва (което е около 10 %), води до неправомерно разпределение на блага в отношенията между страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че уговорката относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД и искът в тази част следва да се уважи.

По отношение на клаузите в договора за закупуване на задължителни услуги- в договора е посочено, че клиентът е закупил допълнителни услуги „фаст“- за приоритетно разглеждане и изплащане на кредита и „флекси“- за възможност за промяна на погасителния план, като цената на първата е в размер на 1 050 лева, а на втората- 2 170 лева. Изрично е посочено, че пакетът допълнителни услуги се закупува по избор на клиента и това не е условие за отпускане на кредита. Тази свобода на договаряне обаче, както по- горе вече беше посочено, не означава, че дадените клаузи не могат да бъдат обявени за нищожни, ако се намират в противоречие със закона. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Макар и оформени като „допълнителни услуги“ по договора, със самостоятелен характер, които не са задължителни, тези две услуги по естеството си са свързани с усвояването и управлението на кредита. Правото на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- по- бързо разглеждане на искането за кредита, по- бързото отпускане на исканата сума, по- бързото оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както формално е посочено в договора, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По същия начин стоят нещата и с другата услуга, която пък е свързана с управлението на кредита, доколкото всяка промяна на погасителния план принципно касае промяна на условията по договора, за което се изисква съгласието и на двете страни, като е без значение коя от страните иска тази промяна, тъй като без съгласие на другата, същата е невъзможна. В този смисъл, ако на клиента е предоставена възможност да поиска промяна на погасителния план (отлагане, разсрочване на вноски и др. опции) с оглед положението си (доходи, финансово състояние, конкретна нужда и т.н.), това са именно действия, свързани с управление на кредита, изискващи съответно поведение и на двете страни по договора, а не допълнителна услуга, без наличието на която длъжникът да няма право да предоговаря условията по кредита си, в частност касаещи вноските по погасителния план. Напротив- законодателят не забранява на страните възможността да предоговарят условията по договора или да променят по общо съгласие погасителния план, поради което това е законово предвидена възможност, а не предоставена такава от кредитора на длъжника, за която той да му дължи възнаграждение и то в размер на около 2/3 от стойността на отпуснатия заем. Правилно е съображението на 4 ищеца, че по този начин се плаща за права, които потребителят има, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост. Още повече, че възнаграждението е предвидено предварително, т.е. без да е ползвана тази услуга, която може и въобще да не бъде използвана от клиента, но той с подписването на договора си я платил и в случай на неползване за кредитора не възникват никакви насрещни задължения, а той вече е получил цената на услугата.