Определение № 1357 от 23.09.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1357 гр. Благоевград, 23.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас И.ов като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно частно гражданско дело № 20261200501190 по описа за 2026 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК.

„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, седалище и адрес на управление гр. София, район „Люлин“, ж. к. „Люлин-10“, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, оф. 4, представлявано от ***, обжалва разпореждане № 3068 от 31.08.2026 г., постановено по частно гражданско дело № 1323 от 2026 г. на Районен съд Петрич, с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение срещу И. А. П., ЕГН **********, адрес с. ***, за вземания по договор за паричен заем № 5371786 от 24.02.2025 г.

В жалбата се твърди, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно.

Мотивът на районния съд за отхвърляне на заявлението не бил съобразен с нормативната уредба, регламентираща производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Цитирана е практика на окръжни съдилища.

Развити са съображения, че разпоредбата на чл. 410, ал. 3 от ГПК изброява изчерпателно писмените доказателства, които следва да бъдат представени от заявителя, като няма основание същата да се тълкува разширително и извън буквалния й смисъл. Това били договорът с потребителя, ако е сключен в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Изтъква се, че договорът за цесия и уведомлението за същата не са сред посочените в нормата документи. Сочи се също, че не е необходимо представянето на други доказателства за възникването и изискуемостта на претендираните вземания. Според жалбоподателя, прехвърлянето на вземане с договор за цесия действително води до промяна на една от страните по облигационното отношение, сключено 1 с потребител, но това изменение става с нов договор, който се сключва с трето лице - цесионер, без да е необходимо участието на длъжника в облигационното правоотношение, произтичащо от потребителския договор.

Договорът за цесия не можел да се третира като нов договор, сключен с потребител, нито като изменение или приложение на потребителския договор по смисъла на чл. 410, ал. 3 от ГПК, за да бъдел изискван и той. Моли се за отмяна на разпореждането и постановяване на нов съдебен акт по същество.

Не се представят нови доказателства.

Копие на жалбата не е връчвано на насрещната страна /чл. 413, ал. 2 от ГПК/.

Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимиран субект, който има правен интерес от обжалването, и е насочена против подлежащ на обжалване съдебен акт. Тя се явява редовна и допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, докладвано от съдиите ***, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. По силата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон. Тази негова дейност не е обусловена от волята на страните и не зависи от оплакванията им за незаконосъобразност.

В конкретния случай първата инстанция е приела, че заявителят не е изпълнил указанието, дадено от нея, и не е представил копие на договора за цесия и уведомлението до длъжника. С оглед на това и въз основа на нормата на чл.

411, ал. 2, т. 1 от ГПК, Районен съд Петрич е отказал да издаде заповед за изпълнение.

Окръжен съд Благоевград не споделя аргументите, изложени от заповедния съд. Указанието за представяне на копие на договора за цесия и уведомлението до длъжника, което е дала първата инстанция, е незаконосъобразно. Т. 4г на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите ***, на която се е позовал районният съд, е неприложима в казуса, защото касае производството по чл. 417 от ГПК, а процесното заявление се основава на чл. 410 от ГПК. Прилагане на документи 2 за промяната в субектите на облигационното правоотношение не се изисква от нормата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, поради което непредставянето на договора за цесия и доказателство за уведомяването на длъжника за същата не се явява нередовност, подлежаща на отстраняване от заявителя по реда на чл. 411, ал.

2, т. 1 от ГПК. Разпоредбата на чл. 410, ал. 3 от ГПК изчерпателно изброява писмените доказателства, които следва да бъдат представени от заявителя, и няма основание тя да се тълкува разширително и извън буквалния й смисъл.

Вярно е, че прехвърлянето на вземане с договор за цесия води до промяна на една от страните по облигационното правоотношение, материализирано в съответния договор, сключен с потребителя, но това изменение става чрез съвсем различен, нов договор, който се сключва с трето лице - цесионер, без да е необходимо участието на длъжника по облигационното правоотношение, произтичащо от потребителския договор. В този смисъл договорът за цесия не може да се третира нито като договор, сключен с потребител, нито като изменение или приложение на потребителския договор по смисъла на чл. 410, ал. 3 от ГПК, за да се налага бъде изискван и той. Следва да се отбележи и фактът, че договорът за цесия е неформален. В закона не е предвидена форма за неговата действителност. Не е задължително този договор да е сключен в писмена форма. Писмената форма ще е необходима само с оглед на евентуално доказване на съществуването на договор за цесия на стойност над 2556,46 евро /превалутирани 5000 лева/, а за такова доказване може да става дума единствено в бъдещ исков процес, който би могъл да се развие само след подаване на възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Едва тогава цесионерът ще следва да ангажира доказателства в подкрепа на твърдението, че е придобил даденото вземане посредством договор за цесия. Достатъчна индиция за активната легитимация на заявителя по чл. 410 от ГПК е фактът, че същият разполага с документите, установяващи вземането /след като ги представя/, което в общия случай означава, че тези документи са му били предадени от цедента. Изследването на въпроса, дали длъжникът е уведомен за цесията, изобщо не е предмет на заповедното производство, а би имало значение само в бъдещото исково производство за установяване на вземането, и то само в случай че длъжникът в това исково производство направи възражение, че е платил част от дълга или целия дълг на предишния кредитор, преди да е бил уведомен за цесията. Още един довод в подкрепа на позицията, че за издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за цедираните вземания не е необходимо представяне и на договора за цесия и уведомлението до длъжника, е и принципното положение, че за разлика от производството по чл. 417 от ГПК, съдът не разполага с правомощията по чл. 418, ал. 2 от ГПК да преценява дали документите установяват подлежащо на изпълнение вземане спрямо длъжника. Наличието на вземане на заявителя спрямо длъжника и неговата изискуемост са въпроси по същество, касаещи материалноправната легитимация на заявителя, които следва да бъдат разгледани в исковото производство, при подаване на възражение от длъжника, а не в производството 3 по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

След като се изясни, че Районен съд Петрич е дал незаконосъобразно указание на заявителя да представи договора за цесия и уведомлението до длъжника, и после незаконосъобразно е отхвърлил заявлението на процесуално основание, без да извърши проверка по чл. 411, ал. 2, т. 3 и чл. 410, ал. 2, изр. 1, предл. 2 от ГПК, последната трябва да бъде направена от настоящия съдебен състав.

СЕС последователно поддържа в практиката си, че правилното посочване на ГПР в ДПК е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Неправилното посочване на ГПР в договора се приравнява на липса на посочване на такъв. Неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК представляват такива, винаги води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам - и до нищожност на договора съгласно чл. 22 вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил, съгласно чл. 23 от ЗПК.

В случая между ДПК и ДПГ има такава тясна корелация и взаимозависимост, че сключването на ДПГ се явява част от сключването на ДПК. Те следва да се разглеждат като едно цяло. ДПК не може да бъде сключен без да е обезпечен.

Налице е договорна обвързаност между кредитора и поръчителя /гаранта/.

Има изрична уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по ДПГ. С обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор се цели заобикалянето на закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и управляването на ДПК - чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Отговорността към поръчителя/гаранта за заплащане на възнаграждение е неделима от тази по заемното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по заема. В конкретния ДПК е предвиден ГПР от 59,62. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва, определена с ПМСРБ. С уговарянето на въпросното допълнително възнаграждение се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Възнаграждението в ДПГ е уговорено като дължимо предварително и без да се знае дали изобщо длъжникът ще прибегне до тази възможност. На практика с него се предвижда допълнителна такса за услуга, за която не е ясно дали ще се предостави, което сочи на противоречие с чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.

Съотношението между дължимото по ДПГ възнаграждение и размерът на задължението, за което „Файненшъл България“ ЕООД се съгласява да гарантира/поръчителства, дава основание да се приеме, че договорът е сключен в нарушение на добрите нрави и накърнява принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните 4 престации.

В случая от страна на търговеца наистина е приложена заблуждаваща търговска практика, като в общата сума, дължима от потребителя, не е включено възнаграждението, което длъжникът се задължава да плати на поръчителя, и стойността му не е прибавена при изчисляването на ГПР.

Сключеният ДПГ и разходите по него са пряко свързани с ДПК. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепя твърдението за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че потребителят, за да не заплаща разходи за неизпълнение на задължения по ДПК, следва да сключи ДПГ с посочено от кредитора юридическо лице. В този смисъл ДПГ има за действителна цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, която да е съответна на получените гаранции. Клаузата, въз основа на която е сключен ДПГ, е неравноправна. Установените данни за свързаност между кредитодателя и поръчителя, обстоятелствата около избора на поръчителя в деня на сключването на ДПК, включването на възнаграждението в погасителния план по ДПК и събирането на сумата от заемодателя /едноличен собственик на капитала и на дружеството-поръчител/ водят до единствения извод, че с предвиждането на избор за сключване на възмездно поръчителство с одобрено от заемодателя дружество не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрити разходи под формата на възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора.