Решение № 589 от 29.04.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 589 гр. Русе, 29.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда М. Александрова при участието на секретаря Мирослава В. Монова като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело № 20234520105236 по описа за 2023 година за да се произнесе, съобрази следното:

Предявени са обективно евентуално и субективно кумулативно евентуално съединени искове с правно основание чл. 22 и 23 от ЗПКр. И чл. 26 от ЗЗД от Е. П. Д., ЕГН ********** против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД и ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД.

Ищецът моли да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № ********* г., сключен между нея и ИЗИ АСЕТ МЕИИДЖМЪИТ АД с ЕИК 131576434 поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност и ако бъде прието, че договорът е действителен, да бъде прогласена нищожността на отделни клаузи в него, а именно - на клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва на 40%.

Ищецът също моли да бъде прогласена нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство № ********* г., сключен между нея и ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД с ЕИК 202513690 поради накърняване на добрите нрави и заобикалянето на задължителните изисквания на ЗПК, а в условие на евентуалност да бъде прогласена нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 3, ал. 1 от договора, а именно- че ищецът дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 184.35 лева.

В указания срок ответниците са подали отговор, оспорват исковете по същество.

Правят възражения за недопустимост на исковете.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, че на **** г. е сключен Договор за паричен заем № 1

***** между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, по силата на който кредиторът поел задължението да предостави на длъжника- потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 300.00 лева. Кредитополучателят се задължила да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва:

- Общ размер на кредита – 300.00 лева;

- ГПР - 47,07%;

- Лихвен процент на кредита - 40,00%;

- Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора - 0,11 %;

Брой погасителни вноски - 5, като всяка вноска е дължима месечно, съгласно посочени в договора дати;

- Размер на месечната погасителна вноска – 66.13 лева;

- Обща сума, дължима по кредита- 330.65 лева.

На същата дата – **** г., ищецът подписала и Договор за предоставяне на поръчителство № ***** с ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД, съгласно който в тежест на ищеца е възложено заплащане на допълнителна сума към тази по основния договор за заем, възлизаща на 184.35 лева, разбита на ежемесечни вноски от по 36.87 лева всяка, дължими на същите дати, на които следва да се заплатят и вноските по основния договор, и то в полза на ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД. Двата договора- за кредит и за предоставяне на поръчителство са с един и същи номер- *****.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск срещу ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД за прогласяване нищожността на сключения договор, респективно на съдържащи се в него клаузи, е допустим. Всяка страна, която твърди нищожност на сключен с нея договор, има правен интерес да иска прогласяване на нищожността му по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск. С него се цели да се установи съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение, заплашено от нарушаване. Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищеца на страна по договор, при основателни съмнения за действителността на който, правното му положение е смутено. Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск в двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за предявяване нищожност на договора и релевиране на последиците на този вид начална недействителност. За наличие на такава неяснота, създаваща несигурност в правното му положение, отстранима със съдебното решение по установителния иск, е достатъчно титулярът на същото да е направил разумна субективна преценка.

Предметът и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от ищеца.

2

Правен интерес от предявяване на установителен иск е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Ето защо съдът счита за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на иска. В случая правният интерес на ищеца произтича от възможността при установяване със сила на пресъдено нещо на несъществуващата облигационна връзка между страните да поиска връщане на суми като платени без основание.

Допустим е и искът против ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД, тъй като ищецът оспорва валидността на договора, сключен с това дружество и цедирането му впоследствие няма никакво значение в случая.

По съществото на спора.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по- слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори, ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване (в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Изхождайки от предмета на договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство и страните по тях – физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.

3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. В него липсва погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Не става ясно дали в отделните вноски не е налице начисляване на лихва върху лихва или лихва върху таксата „гарант", като в случай, че тази такса беше действителна, то тя не би следвало да бъде олихвявана с договорната лихва. Така с едно нарушение кредиторът на практика покрива два състава на недействителност, посочени в чл. 22 от ЗПК- липса на погасителен план и сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин. Нещо повечеопределянето на ГЛП и ГПР като абсолютна стойност (фиксиран процент от общата сума) по никакъв начин не дава информация за размера на включените в месечната погасителна вноска суми за главница, лихва и такса за обслужване на кредита, каквато се явява въпросната „такса гарант" или такса за поръчител. Не е ясно също дали сумите по погасителния план са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се 3 заплащат таксата за обслужване на кредита и лихвата и едва тогава се изплаща главницата.

В съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е посочено, че изискването цялата необходима на потребителя информация да бъде представена в договора ясно и кратко е поставено с цел на потребителя да бъде дадена възможност да познава своите права и задължения. Изискването за разбираемост има съдържателна и формална страна. От една страна клаузите на договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя.

Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 300.00 лева, платим на 5 вноски от по 66.13 лева. Договорната лихва е 40.00 %. Посоченият ГПР в договора е 47.07 %. В него обаче не е включено възнаграждението на поръчителя, което, съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство е в размер на 36.87 лева, платими на 5 вноски за периода на действие на договора за кредит или общо 184.35 лева, което е 61.45 % от главницата.

Следователно посоченият в договора ГПР очевидно не отговаря на реалния, който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Посоченият в договора ГПР е неверен.

В Решение на СЕС по дело C-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г., в рамките на производство по дело С.Р.Г. срещу Профи Кредит България ЕООД, е прието, че Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

В Решение от 16.07.2020 по дело C‑686/19 на СЕС се приема, че Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, съдържащо се в член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, 4 трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща разходите за евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна, конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока на последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са известни на кредитора. Решението касае разходи за удължаване на срока на договора, но е относимо и към настоящия случай, доколкото разходите за обезпечение на задълженията по договора чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство са известни на кредитора към датата на сключване на договора за кредит.

Договорът за предоставяне на поръчителство заобикаля ЗПК, поради което също е недействителен на основание чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 21 от ЗПК.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.